Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (24)

Бакшишите

Когато навърших осемнайсет години, Петльово око разговаря с Мама да откупи договора ми. Мама вече беше готова:

— Но, данна, това е твърде жестоко… Аз се трудих толкова много и толкова дълго и когато мога да започна да я представям в обществото… Не, наистина не мога да се разделя с нея точно сега… Освен това тя е любимото ми малко момиченце, нали знаете.

Тя разигра страхотно представление и най-сетне беше решено до края на годината да продължи да ме изпраща на тържества, но аз да остана „на бакшиши“.

За първи път в живота си имах собствени пари, които да харча както си искам. Каквото и да правиш, всичко зависи от това, колко добре се разпореждаш с парите си. Използвах всичко, което получавах от бакшиши, за да подобря положението си в квартала, като го разделях с прислужничките в ресторантите.

Когато исках да си купя нещо, разчитах на състезателния инстинкт на Петльово око и го измъквах от него. Еди-коя си По-голяма сестра е получила прекрасно официално кимоно или часовник от еди-кой си данна, казвах му аз. Или пък еди-кой си данна винаги е толкова стиснат с еди-коя си по-голяма сестра, че всички й се присмиват, затова му казвах:

— Да е толкова зле облечена за гейша, която има данна — той сигурно е ужасно стиснат. На мен наистина ми е мъчно за нея.

Така му говорех. Не бива да позволяваш тези забележки да изглеждат така, сякаш клюкарстваш недобронамерено. Трябва да създаваш впечатлението, че това е само невинен разговор без никакъв скрит мотив.

Това поне беше лесно. Но момичета, които обикаляха квартала от две-три години, използваха различни похвати за всеки мъж. Трябва да знаеш как да се засмееш, когато ти е тъжно, и как да заплачеш, когато ти е весело.

По онова време получавах над двеста точки месечно, но увереността ми нарастваше и ставах все по-решителна. Ако някой клиент започваше да ме опипва, аз се изправях и казвах:

— Ако позволите, ще си тръгна. Нямам нужда от тези една-две точки.

Подобни постъпки наистина се харесваха на някои хора и те започваха да търсят специално мен. Това показвало истински характер, твърдяха те; с дързостта си ставах още по-интересна.

Петльово око обясни желанието си да откупи договора ми по следния начин:

— Заради това, което ти е отвътре. Мразя хора, които нямат нищо вътре в себе си. Представи си например че хвърлиш въже на някого, който е паднал в дълбока дупка, и се опиташ да му помогнеш. Някой ще грабне въжето и ще се измъкне, но друг е твърде слаб и няма да успее. Оня, който има нещо отвътре, ще изпълзи нагоре и ще стъпи на собствените си крака. Не мога да понасям някой да хаби усилията ми. На някое вътрешно празно копеле не бих дал дори клонче или сламка.

Не съм съвсем сигурна, че имам нещо отвътре, но съм сигурна, че съм злобна до дупка.

Това ми напомня и нещо друго, което се случи тогава. Онее сан Темари и аз носехме един и същ размер таби и когато аз изпирах един чифт и ги прибирах сгънати, тя ги обуваше, изцапваше ги и ги захвърляше някъде. Аз пак ги перях, без дори да се оплача, но след като започнах да се продавам и можех да правя каквото си искам, започнах да ги крия. И когато я викнеха на тържество, тя се паникьосваше.

— Малък жерав! Да знаеш къде са моите таби?

— Откъде да знам? Да не съм ти прислужничка.

Дори да ни повикаха заедно на тържество, аз се приготвях и тръгвах сама, преструвайки се, че не знам нищо за нейните таби. Тя закъсняваше и горчиво ме упрекваше:

— Ти не си много мила. Мама ми се ядоса!

— Така ли? — преструвах се аз на невинна. — Предполагам, от сега нататък ще трябва да си по-внимателна, нали?

От дълго време чаках да се разплатя с нея. Добре й го върнах! Усещането беше хубаво.