Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (2)

Очите на воловете светят в тъмното

Сега за работата ми: събуждаха ме около пет часа сутринта и ме пращаха да пера на потока. На село има два вида потоци: потоци за миене на чинии и потоци за пране на дрехи. През зимата всичките замръзват, но на местата, където се пере, ледът е по-тънък. Там можеш да пробиеш леда и да изпереш пелените. Тъй като бях дете и правех всичко бавно, изпраните пелени вече бяха замръзнали, когато бях готова да ги изплакна. Усърдно топлейки с дъх напуканите си ръце, трябваше отново да накисвам пелените във водата и тогава да ги плакна. Щом приключех с прането, трябваше да чистя и чак после идваше време за закуска. След това започваше истинското гледане на деца.

Домакинството се състоеше от дядо, баба и младо семейство. Работата ми беше да се грижа за техните деца. Имаше и много прислужници и един ден се случи следното:

За да ме изпитат, казаха, че са оставили два сена на място, където със сигурност съм ги видяла, а парите са изчезнали. А не само че не ги бях виждала, но по онова време дори не знаех за какво служат парите. Обвиниха ме, че съм ги взела, за да си купя нещо сладко, и ми се накараха. Казаха ми да падна на колене и да се извиня с опрени на пода длани.

— Не бях аз! — измрънках тихо, но това само влоши нещата.

— Затворете я, докато си признае! — С тези думи ме заключиха в хамбара и два дена не ме пуснаха да изляза. Там имаше натрупани бали неизчистен ориз. Пъхайки ръце в тях, успях да измъкна малко ориз, който сдъвках, но за два дена не бях пила нито капчица вода. Беше толкова мъчително; мислех си, че ще умра. Но дори и тогава изобщо не ми хрумна да протестирам, че не знам кой е взел парите и защо трябва да са толкова жестоки с мен. Просто търпях каквото и да ми направеха и живеех в постоянен страх.

Като се замисля сега, двата сена сигурно наистина са били изчезнали. Но без доказателства не можеха просто да обвинят някой възрастен, така че най-вероятно са ме малтретирали като предупреждение за другите слуги.

През лятото на бостана имаше повече пъпеши, отколкото можеха да се изядат, и те изгниваха. Аз никога не получавах дори и шепа семки от пъпеш, затова се промъквах до бостана, прикляквах ниско долу и крадешком изяждах по някой пъпеш. Внимавах никой да не ме види, но по някакъв начин винаги ме разкриваха.

— Пак си ходила на бостана, нали? — питаха и ми удряха три-четири шамара.

— Никога вече няма да ходя! — извинявах се аз и наистина го мислех, но когато огладнеех, пак се озовавах там.

И отново веднага ме разкриваха. Накрая казаха:

— Ако пак го направиш, ще те хвърлим при воловете!

Волският обор е страшен. Затвориха ме вътре посред нощ, а това подплаши воловете и ги раздразни. Те ме ритаха, а аз пищях от страх. Очите им, светещи в тъмното, бяха ужасни; и днес още се ужасявам от волове. Така че отново се кълна никога да не се приближавам до бостана. И пак, сякаш несъзнателно, отивам там. Отново ме разкриват, и то веднага. Ужасно ме е страх от волския обор. И колкото и да ме обвиняват, заявявам, че никога не ходя на бостана.

— Значи никога не ходиш там, така ли? А това какво е? — и тикат една бебешка пелена под носа ми.

Ето защо винаги ме разкриват! Загадката е решена. Докато аз клеча сред бостана с пъпешите и дъвча, детето на гърба ми пъха в устата си каквото може да докопа. И останките от пъпеш се появяват в гърнето му.

След този случай решиха, че на същество като мен изобщо не може да се повери грижата за прекрасните им деца. Изпратиха ме на полето да плевя, а през есента — да карам от оризищата волски коли, натоварени с реколтата от ориз. Но воловете са страшни и изобщо не бях в състояние да ги накарам да вървят натам, накъдето искам. Веднъж едното колело на волската кола се плъзна по брега на малък поток. Бях почти обезумяла, когато един мъж, който живееше в съседство, мина покрай мен и с големи усилия успя да я върне на пътя.

— Ти си толкова малка… Това е прекалено тежко! Сигурно си капнала от умора.

Говореше така мило, че аз веднага захлипах. Избухнах почти без да мисля:

— Да! Много е тежко!

След няколко дена ме извика дядото.

— След като не можеш да си гледаш работата добре, как си позволяваш да се оплакваш от семейството на външни хора? — попита ме той ядосано, хвана една дебела дъска и се нахвърли върху мен. От дъската стърчаха пирони и ръцете ми се израниха. Раните се инфектираха и накрая трябваше да ги лекува лекар.

— Не само ни причиняваш мъка, но ни струваш и пари. Никаква храна повече за тази беладжийка! — заповяда дядото. — И повече да не спи под този покрив!

Съжалявах, че толкова лекомислено се бях доверила на съседа. Не му се оплаках от нищо, а какъв бъбривец се оказа той. Никога не се доверявай на никого — ето какъв урок се запечата завинаги в сърцето ми от тая случка.