Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (11)

Научавам си името

Не знам какво бяха решили тогава, но извикаха истинската ми майка и ме приеха в болницата на Червения кръст в Сува. Направиха рентген, мина още един ден и после една сестра ме отнесе на ръце в операционната зала. Сърцето ми биеше силно и колкото и да стисках зъби, не можех да ги удържа да не тракат, докато си представях болката, която щяха да ми причинят. Усещах неконтролируемо желание да пишкам. Чувах как лекарят ядосан крещи пред залата. Да ампутира единия крак — не може да поеме отговорността — защо не са я довели по-рано — момичето осакатяло заради безотговорността на родителите си. Нервите ми така се бяха изопнали, че сякаш усещах гласа му да пулсира в главата ми.

Упоиха ме и след това не помня нищо. Когато дойдох в съзнание, кракът ми беше бинтован. През нощта кървеше ужасно. Под него бяха сложили пет пласта вестници и лист намаслена хартия; всички те бяха станали лепкави от кръвта. На по-другия ден смениха превръзките. Те пращяха, докато ги сваляха, вероятно защото кръвта беше много изсъхнала от горещината на треската ми. Агонията ме караше толкова да се гърча, че на следващия ден сестрата ми даде парче марля.

— Сложи си го в устата и хапи — каза ми тя. — Ако викаш, лекарят ще се подразни и ще те заболи още повече.

Щом докторът влезе в стаята, реших да изчакам реда си с нощница, вдигната над главата ми.

На четвъртия ден майка ми каза:

— Ако не се върна на работа, всички у дома ще гладуват. Повече не мога да остана при теб. Вкъщи ме чакат един инвалид и четири деца. Помолих сестрите да се грижат за теб, затова прави каквото ти кажат и се постарай да им се харесаш.

И тя си отиде вкъщи. Разделихме се, преди да успея поне веднъж да й кажа „мамо“.

В стаята имаше шест легла и петима пациенти. Детето точно до мен беше момче горе-долу на моята възраст, за което се грижеше баба му. А пък до него лежеше някой, за когото се грижеха ту една старица, ту един старец. Този човек, казваха, бил в болницата вече от единайсет години. Цялото му тяло било покрито с белези от периостит и не можел да се движи. Използваше малко огледалце, за да погледне онова, което иска да види. Човекът в леглото зад моето пък отишъл да помага да влачат „свещения стълб“. Той паднал върху него и му размазал глезена, след което се налагаше да му ампутират крака. Но казваха, че той все още храни надежда нещо да може да се направи, а и жена му беше при него. Свещеният стълб е дънер, към който прикрепят голяма котва, и го влачат през града веднъж на всеки седем години по време на Фестивала на светилищата в Сува. На другия до него бяха махнали единия бъбрек, но той не се възстановяваше добре. Олюляваше се несигурно и все подрънкваше на очукана стара китара.

Всички ми съчувстваха, както бях изоставена и съвсем самичка, и бяха много мили с мен. Сестрите ми бършеха лицето с топла кърпа сутрин, помагаха ми да се храня и ако имаха време, ми решеха косата, доста поизраснала през това време. След около десетина дни температурата ми сутрин спадна до нормалната и аз с удоволствие отново и отново разлиствах книгите с картинки, които ми даваше детето от съседното легло.

Доктор Ишии каза, че с вдигнатата над главата нощница и стърчащия напред крак изглеждам като щипок. Щипоците, каза той, се заравят в калта, когато усетят опасност. Така че започна да ми вика „Щипок“. Точно доктор Ишии ме бе лекувал в деня, когато ме приеха, пък аз го бях засипала с всички възможни обиди.

— Ох! Стига! Махни си ръцете от мен, шарлатанино! Идиот! Ще ти издера очите, некадърнико!

Останалите в стаята се шегуваха с този случай, като казваха, че доктор Ишии е заместник-директор на болницата и много способен лекар.

Случи се така, че един ден доктор Ишии дръпна нощницата и каза:

— Хайде, Щипоче! Не се крий. Покажи ни лицето си!

Аз дърпах нощницата с двете си ръце.

— Днес не те боли, нали? Е, добре, имам нещо дребно за теб — за да не плачеш — затова дай да погледнем, а?

Но аз стисках здраво нощницата и отказвах да се покажа. Сестрата се обади:

— Сега бъди мила! Докторът казва, че ще ти даде бонбонче, нали се сещаш.

При тези думи аз рязко вирнах едната си ръка и той сложи бонбона в протегнатата ми длан.

— Знаеш ли, това докторът не го е правил никога преди — продължи сестрата. — Ти си голяма късметлийка, госпожице Масуда.

Думите „госпожица Масуда“ направо ми спряха дъха. Значи името ми не беше „Бавачка“, нито „Жерав“, нито „Ниска“. То беше Масуда. На дванайсетгодишна възраст, едва след като дойдох в тази болница, за първи път чух името си.