Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (9)

Горещата ютия

След смъртта на Такеми Карута се държеше доста странно. Преди това тя никога не се бе връщала у дома пияна, но сега го правеше всяка вечер.

— Как може човек да живее честно в свят като този? — повтаряше тя. И след като й кажехме, че часът е само десет или някъде там, тя дърпаше завивката над главата си и заспиваше. Мама беше бясна и се опитваше да я измъкне от леглото и да я накара да стане, но тя казваше: — Лошо ми е, не мога да помръдна.

Мама беше толкова ядосана, че веднъж напъха една снежна топка в предницата на кимоното й, а накрая го свали от гърба й.

— Ти, Ниска, и ти, Хамако, напълнете легена с вода. Смятам малко да я поохладя и да й върна здравия разум.

Накара ни здраво да държим легена, докато тя сграбчи Карута за косата и натика лицето й във водата. Но както и да я малтретираха, Карута просто се отпускаше и отказваше да се съпротивлява или да вика. Взираше се в Мама с гневен пламък в очите, а аз, разтреперана от страх, чаках Мама да си тръгне. После се засуетих около Карута и я питах дали я боли и дали иска да си облече кимоното. Тя ме взе в ръцете си и нежно ме прегърна.

— Аз съм добре. Не се безпокой — но се задушаваше от ридания. По ходилата й имаше много малки белези от изгаряне. Там Мама си беше гасила цигарите.

Една нощ, докато спях, ме събуди Шизука.

— Ниска! Ставай! За любимата ти Карута става страшно!

Все още полузаспала, изтичах на втория етаж. Мама държеше стъпалата на Карута и притискаше към тях гореща ютия. Карута скърцаше със зъби и яростно се взираше в Мама. Без да се спра да помисля, аз сляпо се втурнах към Мама, пищейки с все сила. В същия миг тя изкрещя:

— Млъквай! — и ме удари с длан по гърба.

Татко беше точно зад мен. Неволно извиках:

— Помогни ми! Моля!

Очите на Мама бяха изцъклени от гняв, когато изведнъж тя ме блъсна надолу по стълбите. О, не! Това беше първата ми мисъл, а после мозъка ми прониза звукът на чупещи се в крака ми кости.

Когато дойдох на себе си, бях в болнична стая. Чувствах ужасна болка в десния крак и нададох агонизиращ вой. Карута седеше на леглото ми и долепи устни на ухото ми.

— Без значение какво ти правят — шепнеше тя — единственият начин безпомощни хора като нас да се съпротивляват, е да не се противят. — Не беше нейният крак, затова тя можеше да говори такива щастливи глупости. Но мен толкова ме болеше, че не можех да търпя. Докторът дърпаше и после натискаше, сякаш се опитваше отново да слепи счупените кости. Просто не можех да понасям повече болка и се развиках:

— Дърт шарлатанин такъв! По-добре ми извий врата и да се свърши!

Карута идваше при мен всеки ден, но освен нея всички други ме бяха изоставили. Към крака ми бе привързана шина. Имах четирийсет градуса температура и лежах там сама, търпейки болката. До мен висеше звънец, който можех да достигна, и излизайки от стаята, сестрата каза:

— Ако имаш нужда от нещо, позвъни.

Мисля, че беше на четвъртия или петия ден, след като ме бяха приели в болницата. Събудих се посред нощ, защото ми се пишкаше. Би трябвало сестрата да ми помогне, но тя не изглеждаше много мила и винаги правеше физиономии. Естествено, на никого не му е приятно да се грижи за нечий чужд задник, но… Както и да е, направих всичко възможно да устискам, но беше безсмислено. Не можех да ходя, така че нямаше какво друго да сторя, освен да събудя сестрата. Опитах се да намеря звънеца, но него го нямаше. Огледах се наоколо и го видях да виси на стената, осветен от слабата светлина на лампата. Не можех да го стигна, без да се изправя. В коридора имаше леген за миене и си помислих, че сигурно ще мога да се добера до него. Местейки десния си крак с две ръце, седнала на пода, бавно се завлачих към вратата. Но на половината път всичко свърши. „Пак ще ми се карат.“ Примирих се и се повлякох бавно обратно към леглото си, изпълнена със самообвинения и неспособна да удържа сълзите си.

На следващата сутрин сестрата разкри всичко.

— Колкото и да е късно, ако ме събудиш, аз ще дойда — каза тя, без да спомене, че е забравила да остави звънеца там, където да мога да го стигна. Търкаше рогозките на пода, изцяло подгизнали от урина, със злостна енергия.

След това аз реших да ям само сутрин, а следобед — никога. Ако изядях нещо, щеше да ми се допие вода и после да понасям неприятните последствия посред нощ. Всеки път, когато Карута идваше да ме види, ми купуваше по нещо, но аз дори не го опитвах.