Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (55)

Котешките лапи

Миналата зима една ранна сутрин, когато навън беше ужасно студено, някой дойде и каза, че имало подхвърлено бебе. Отидох и аз да погледна. Беше мъничко момченце на около шест месеца; усмихваше се, сгушено в ръцете на полицая. Кой знае защо, лицето ми пламна и цялата плувнах в пот. Сигурна бях, че това дете се усмихва на мен, макар и несъзнателно. Сгушено в ръцете на непознат, когото никога не беше виждало преди, то не плачеше, а излъчваше чар. Замислих се какъв човек ще стане от него? Щеше ли някога да е щастливо като другите хора?

Ако убиеш някого, това е престъпление, но изоставянето на дете не е кой знае колко ужасна простъпка. Нали законите са човешко дело? Тогава защо не създадат закони, които да наказват изоставянето на дете още по-строго? Изпитах внезапно желание да сграбча това дете и да му извия врата. Исках то да изчезне от този свят, докато още не знае нищо, и усилието да се овладея ме изпоти. Казах на хората, че ако детето беше мое, щях да сторя точно това.

— О, Сайо сан, пак с твоите проповеди срещу раждането на деца! — разсмяха се те, но имало ли е в това общество изоставено дете, което някога да е успяло да бъде щастливо като другите хора? Може и да има изключения, но съм сигурна, че повечето такива деца минават през живота, спотайвайки се в сенките, живеят в страх и тръпка, огорчени, защото светът се е отнесъл непочтено с тях.

— Никога не раждайте деца, без да мислите! — ми се искаше да извикам високо. Ето защо, пред лицето на предстоящата несигурност, написах всичко това. Ужасното отношение в дома на земевладелците, съдбата, която ме очакваше, след като ме продадоха… Едва трийсетгодишна, най-после за първи път почувствах, че съм свободна, че мога да живея както ми харесва, като личност. Сякаш на трийсет години се бях родила за първи път. Дотогава не бях нищо повече от нечия играчка.

Но е твърде късно. Не очаквам нищо, нито пък храня някакви надежди. Аз съм човек, на когото са казали, че не може да си намери работа дори като помощник в детска градина. Сигурно ще намирам някаква работа тук и там, за да продължавам да живея, но докога ще мога така да вървя напред? Въпреки всичко намерих покой за ума си. Постепенно се научих да се покорявам. В края на миналата година и по Нова година черният дроб отново ме заболя и прекарах известно време на легло; измислях си някакви истории за деца и написах разказа за миналия си живот^[1].

През май тази година чух, че на околните фермери толкова не им стигали работни ръце за саденето на ориза, че били готови „да наемат и лапите на котката“, както се казваше. Ръцете ми щяха да свършат същата работа като котешките лапи, реших аз, и отидох да помагам.

— Ще ви заема две котешки лапи!

— Не ставай смешна! Тази работа ще ти дойде нанагорно, Сайо сан! — но без да обръщам внимание на каквото и да било, аз замарширувах към оризищата. Бях решила, че каквото могат другите, го мога и аз. Аз си разбирах най-добре.

Вечерта ми казаха, че ще ми плащат 350 йени на ден и дали имам желание утре да дойда пак. Триста и петдесет йени? Изобщо не беше зле. Късметът ми проработи. На следващата сутрин отново станах в шест часа и отидох на работа. Хората бяха шокирани да видят, че садя ориз.

— Сайо сан! Какво си намислила, за бога? Да не искаш да се самоубиеш?

— Силна съм като внучката на дявола — отвръщах.

Никой минувач не можеше да устои на изкушението да ме дразни. По дяволите, трябва да им затворя устата веднъж завинаги. Реших да отговарям така:

— Няма нищо невъзможно, ако твърдо го решиш! Жена като мен би могла да открадне всеки съпруг, стига много да го иска!

— В това няма съмнение! — обади се някой, а после се включи и друг.

— Бих искал мен да откраднеш! — и всички дружно се разсмяхме.

След като приключи сеитбата на ориза, си намерих работа да гледам деца. От време на време се грижех за децата на една двойка, които имаха сладкарница и ме помолиха — отчасти просто от доброта — да се грижа за двете им деца, които бяха на три и една година. Бях очарована от този неочакван късмет. Вече нямаше да омайвам и лаская пияни клиенти, за да си изкарвам прехраната.

— Какво ще кажеш за това, Масару? Нещата се обърнаха доста добре, нали? Сестра ти може да живее почтен живот. Смятам, че от всички хора ти трябва да си най-щастлив за това.

Сигурно това е обикновено удоволствие, но за мен възможността да разговарям със снимката на малкия си брат без никакво усещане за вина е най-голямата от всички радости.