Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (38)

Амбулантна търговка

Преди време бях чула от един съсед, че можеш да направиш пари, като отидеш на село да купиш храна и я препродадеш в града. Отидох да видя онее сан Карута в Гои, за да заема малко първоначален капитал и да се включа в групата.

Но по онова време не можеше просто да отидеш и да си купиш билет за влака, изискваха се много усилия. Първо, трябваше да преспиш на улицата, клекнал, с ръце, обвити около коленете; на сутринта най-сетне се сдобиваш с билет и хващаш първия влак; после отиваш в село, където никой друг не ходи, търсиш разни неща, изминаваш километри. Връщаш се натоварен с ориз и с ръце, пълни със сладки картофи, и завличаш умореното си тяло до Асакуса и Очаномидзу, където обикаляш, за да продадеш продуктите, които си донесъл. Никога няма да забравя цената на сладките картофи: купуваш ги за осем йени и ги продаваш за дванайсет. Малкият ми брат се грижеше за мен, когато се връщах капнала вкъщи. Понякога беше девет-десет часа вечерта, но той винаги ме чакаше, приготвил нещо за вечеря.

Нямахме пари да си купим дървени въглища и печахме на скара — или по-скоро опушвахме скумрията над клонки и подпалки; менюто ни ден след ден се състоеше от варени на пара сладки картофи и тази опушена скумрия. Но когато си припомням този период от моя живот, дори и сега ме завладява чувство на топлота. Спането на улицата и купуването на билет най-често беше работа на брат ми.

В нашата търсеща храна група бяхме шестнайсет или седемнайсет души. По пътя се разделяхме на групички от по двама-трима и се отправяхме към фермерските села. Аз обикновено се движех с две жени на средна възраст, но те не бяха свикнали да работят и не се справяха много добре. Купуваха само каквото им трябваше, а след това аз взимах цялото количество от това, което те оставяха. Но един ден не можахме да се сдобием с нищо повече от няколко килограма сладки картофи.

— Не ни стига — казаха те — но, изглежда, днес е лош ден; да се връщаме.

Нямаше как да остана съвсем сама, затова се върнах с тях до гарата почти разплакана. Болката, която брат ми бе изтърпял, спейки цяла нощ на улицата, билетът за влака, който бе изял малкото пари, които имахме — сега всичко това беше напразно. Но за късмет точно тогава един от нашата група, Ясу сан, ме заговори.

— Какво става? Раницата ти е празна!

— Днес беше лош ден. — Бях на път да се разплача.

— Какъв срам! А там, където аз ходих, има още останала стока… Връщай се и я купи!

Последният влак от Нарита обратно за Чиба тръгваше след по-малко от пет часа. Помислих си, че имам достатъчно време, за да го хвана, и всичко ще е наред, и пак тръгнах. До мястото, за което ми каза Ясу сан, имаше около осем километра и още толкова обратно до гарата; общо трябваше да измина шестнайсетина километра. Почти бях готова да се откажа. Тогава Ясу сан ме догони и каза, че ще дойде с мен.

Почувствах се вече по-сигурна и успях да купя много сладки картофи. Раницата ми беше пълна и бях готова да тръгна, но после купих почти десет килограма огромни бели репи, които носех на ръка. Когато стигнах до влака, закрепих вързопа с репите отгоре над раницата и го привързах към врата си. Влакът беше претъпкан; качването и слизането беше битка почти на живот и смърт. Претоварена с багаж и клатушкаща се от тежестта му, аз се качих. Ясу сан ме подбутна и най-после успях да се хвана за дръжката вътре във вагона. След като избута мен, Ясу сан не можеше да мине през вратата и се опита да се качи от съседната врата.

Краката ми бяха стъпили на пода на вагона, с двете си ръце стисках здраво дръжката, но извитото ми като лък тяло и целият багаж висяха отвън. Вързопът с репите се плъзна надолу и увисна на врата ми. Отчаяно се борех да си пробия път, но хората вътре се блъскаха и пуснех ли се, щях да падна от влака. Забеляза ме един от гаровите служители. Докато се борех с тълпата, го чух да ми вика:

— Пусни се! Веднага се пусни!

Като в мъгла отпуснах пръсти и се озовах на платформата по гръб върху сладките картофи. Ударих се толкова силно, че не можах веднага да си поема въздух и да се изправя. Гаровият служител ме приближи, ломотейки нещо неразбираемо. Лежах засрамена и жалка на земята, но когато вдигнах глава и погледнах нагоре, разтреперана от ужас, видях Ясу сан застанал над мен. Каза, че ме е видял да падам и е скочил от влака.

Обясниха ни, че това е последният влак; първият сутрешен щял да тръгне след около пет часа и дотогава нямало да има друг. С помощта на железничаря се уредихме да пренощуваме в един хан. Там ни свариха от нашите сладки картофи и ги изядохме заедно. Дотук добре, но после дойде време да се ляга — в една и съща стая. „Предусещам и други неприятности!“, помислих си аз.

Ясу сан започна да ми разказва следната история:

Преди много време бях гангстер и си мислех, че наистина съм голяма работа. Викаха ми Ясу Пияницата. През 1939 година ме мобилизираха и тъй като бях доста необуздан, извърших наистина ужасни неща в Китай. Изнасилвах китайски жени. Знаех, че ако се разбере, ще бъда наказан. Затова ги и убивах. През 1942 година станах взводен. Имаше един човек под мое командване, който ми беше много предан. Ако извършех нещо лошо, той поемаше болката.

Бомбардираха позициите ни и докато се оттегляхме към нова позиция, останахме над двайсет дни без храна. Превърнахме се в диви животни, но този човек изкопаваше дървесни корени и ми ги даваше да ги ям. Всички бяха обезумели, докато си търсеха нещо за ядене, а аз бях абсолютно безсрамен и изяждах всичко, което ми даваше той, без изобщо да се замисля. Преди да заемем следващата позиция, врагът отново ни атакува. Този човек от моя взвод се хвърли отгоре ми и ме защити със собственото си тяло; благодарение на него сега съм жив. Но си изгубих слуха, а езикът ми блокира: все още имах глас, но не можех да произнеса нито една дума. Бях загубил и всичките мускули на дясната си длан. Върнаха ме в родината и аз се възстанових, но дясната ми ръка си остана безполезна, затова ме освободиха от военна служба. Плаках. Продължавах да мисля за този човек, който даде живота си за мен, и исках да се върна на бойното поле и да се бия. Не бях запазил и едно-единствено нещо, което да ми напомня за него — ето какъв човек бях навремето. Не можех дори да събера достатъчно сили да се обвинявам за това. Бях само отрепка, просто вкопчила се в живота си. Сега се опитвам да поправя това. Отказах се от пиенето и жените.

 

 

След като свърши разказа си, той ми показа ръката си — пръстите му бяха изкривени като меча лапа. После се обърна с гръб към мен и бързо заспа. А аз се срамувах, че не проявих и капка внимание към него.

Оттук нататък винаги тръгвах с Ясу сан на експедициите в търсене на храна. Той нито веднъж не ме притесни и винаги се грижеше нежно за мен.

Това се случваше горе-долу по времето, когато контролът върху храната по селата се бе затегнал, и мен ме хвана един полицай. Отведе ме в полицейския участък и ми каза, че ще ми конфискува картофите.

— Ако си мислиш, че ще ми ги вземеш, само се опитай! Ще се обеся насред стаята, пред погледа ти, ето какво ще направя! Да не си мислиш, че правя това за удоволствие? Ако ги изгубя, ще умрем от глад! Върни ми ги! — Носът ми протече, а аз виех и плачех.

— Това не е начинът, по който трябва да се държи хубаво момиче като теб — ето, заповядай, избърши си носа! — полицаят ми подаде кърпичка и ме изпрати да си вървя по пътя. — Но гледай да не те хванем отново. Аз само си върша работата и ако пак те видя, няма да те оставя да се измъкнеш. Днес ще се престоря, че не съм те видял.