Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Autobiography of a Geisha, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Вълкова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva(2022)
Издание:
Автор: Сайо Масуда
Заглавие: Госпожица Малък жерав
Преводач: Силвия Вълкова
Година на превод: 2004 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: мемоари
Националност: японска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 24.05.2004 г.
Редактор: Марта Владова
Консултант: Кирил Радев
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 954-733-396-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16100
История
- —Добавяне
Краят на войната
Излязох от „Ичирики“, срещнах се с брат си и още същата вечер заминахме за Чиба с влака в 20:05 от Шинджуку. Помнех адреса на Карута от второто й писмо, попитахме един полицейски пост и намерихме пътя дотам.
По-голямата сестра ни посрещна толкова топло, сякаш бяхме нейна плът и кръв.
— Сама сигурно няма да можеш да се грижиш за брат си — каза нейният данна. — Познавам един човек, той е малко старичък, но… — И уреди да стана любовница на един шейсет и три годишен мъж, който щеше да се грижи и за двама ни. Някак си се справяхме — поне не просехме за храна. Човекът имаше малък рибарски бизнес в село Гои, близо до град Ичихара в префектура Чиба, и много рядко посещаваше стаята, която бяхме наели в дома на Карута, така че водехме сравнително безгрижен живот.
Но наскоро, след като се бяхме установили, къщата изгоря при една бомбардировка през нощта на седми август и ние останахме на улицата. Бяхме събрали листове овъглена ламарина и тъкмо започвахме да си строим колиба, когато войната свърши.
Аз всъщност не бях усетила войната и не разбирах какво означава тя да свърши. Но ако и тази приличаше на другите войни, мислех си аз, защо не можа да свърши една седмица по-рано? Тогава къщата ни нямаше да изгори.
Онее сан Карута ни предложи да отидем с нея в Гои. Нейният данна смяташе да й построи къща и тя предложи всички да живеем там заедно. Но аз не исках да сме й повече в тежест, затова помолих стареца да купи изгорелите останки от нейната къща и ние заживяхме в колибата.
Пратих брат си на училище, като го върнах с един клас назад, и за да допълвам доходите ни, започнах да продавам вестници сутрин и вечер близо до банката в Чиба. Справяхме се по един или друг начин, но на следващата година, през май 1946, старецът почина от сърдечна недостатъчност.
След това се хващах на всяка работа. В хаоса след войната с брат ми изобщо не можехме да се изхраним с малкото пари, които имахме.
Първо работих в Инаге във фабрика за производство на преносими кухненски мангали. Те се правеха от две части. Поставяш глината в „гроба“, оформяш вътрешната повърхност с длан, сглобяваш двете части и палиш. Моята работа беше да натъпча глината вътре и да я оформя. Ръцете ми бяха загрубели и кожата ми се белеше. А заплатата беше само 35 йени месечно, с които беше невъзможно да се преживява, затова напуснах. По това време три скумрии струваха 10 йени.
После една позната на Карута отвори малък ресторант близо до префектурата и ме уредиха да работя там. През това време получих две предложения за женитба.
Първото дойде от един часовникар на име господин Кувано, който всеки ден идваше да обядва в ресторанта. Сблъсквах се с него и когато се прибирах от работа вкъщи. Първоначално си мислех, че е случайно, но постепенно разбрах, че той всъщност ме чака.
— Здравей! Прибираш ли се? — поздравяваше ме господин Кувано малко срамежливо. След като се поопознахме, той започна да ме кани на гости, но аз отказвах.
— Имам по-малък брат и прекарвам свободните си дни с него. Много мило от ваша страна, но…
— В такъв случай доведи и брат си.
Канеше ме толкова настоятелно и аз заключих, че в най-добрия случай двамата ще излезем да хапнем заедно. Когато ме покани за не знам кой път, реших да приема. В крайна сметка започнахме да се храним там всеки път, когато имах почивен ден.
Веднъж отидохме в дома на господин Кувано, за да се видим с майка му. Преди не се бяхме срещали, но ми се стори, че нищо от онова, което тя каза, нямаше кой знае какъв смисъл.
— Синът ми беше твърде настоятелен в желанието си да се срещна с вас… Извинете ме за въпроса, но кое училище сте завършили? Днес дори жените трябва да могат да прочетат съобщенията на местната община, не сте ли съгласна? Синът ми Масахару е малко странен, живее тук съвсем сам, но всъщност ние притежаваме един доста известен магазин в Токио. Дъщеря ми е изкусна шивачка и дори са я канили да шие облекла за членове на императорското семейство. Ако вие приемете нашето предложение, ще трябва да ви помолим да се приспособите към маниерите в семейството ни. Вярвам, че го разбирате?
Тя караше така, сякаш вече му бях годеница. Аз се обърках и побягнах без повече обяснения.
— Дърта брантия! Аз бях гейша, завършила съм училище за гейши. Бях и наложница. — Колко добре щях да се почувствам, ако й бях казала това, без да спирам да пафкам цигара. Жалко, че не можех да овладея гнева си. — По дяволите! Никога вече няма да отида там! — продължавах да се гневя и след като се прибрахме вкъщи. Но брат ми беше истински разочарован.
— Защо избяга? Няма ли пак да отидем там? След като ядем толкова хубави неща? Каква загуба!
Когато следващия път срещнах господин Кувано, го срязах грубо.
— Как може да сте толкова недодялан! Не можех да повярвам на ушите си, когато майка ви започна да ми говори такива неща. Поне ще ви кажа, че нямам абсолютно никакво намерение да се омъжвам.
Той изглеждаше дълбоко наранен. Аз съжалявах, че съм се държала толкова зле. По-добре да не бях ходила у тях; тогава той нямаше да храни надежди, нито пък чувствата му щяха да са наранени. Когато започна да се извинява, му изкрещях арогантно:
— Не ставайте патетичен, един истински мъж не се извинява! — и избягах. Но в сърцето си му бях благодарна. „Знам, че си го мислил за добро — разсъждавах аз. — Моля те, прости ми.“