Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (32)

Няма какво да нарека свой дом

— Щом чак толкова те отвращавам, тогава се махай оттук! — рече ми Петльово око.

— Ако това означава, че ще съм свободна… — казах си аз. И без да си представям бъдещето, доста лекомислено му позволих да ме отпрати дори без един-единствен сен. Върнах се право в Такеноя.

Но там Мама набързо ме отряза.

— Няма да е добре за репутацията ни. Не можем да те вземем обратно.

Всички ресторанти бяха затворени с правителствена заповед, затова нямаше къде да отида, нито знаех какво да правя. Тогава осъзнах, че не познавам друго място, освен квартала на „цветята и върбите“. Бях почти обезумяла. Реших да отида да се видя с господарката на „Ичирики“, тя винаги е била добра с мен. Така че отидох при Ичирики.

— Имам строга заповед да не правя нищо за теб — каза тя. — Ужасно съжалявам, но така стоят нещата.

Господарката на „Ичирики“ ми даде пет йени и ме предупреди, че ще й създам големи неприятности, ако кажа на някого.

Взех парите и прекарах нощта в един хан, но бях толкова притеснена, че изобщо не можах да мигна. Сега разбирах, че докато Петльово око диша тежко във врата на хората, тук, в Сува, вече няма място, което да мога да нарека свой дом. Беше заплашил всички в желанието си да ми вгорчи живота и затова му бях благодарна. Ако покорно се върна при него, ще бъда завързана с десет пъти по-дебело въже и ще му бъда робиня до края на живота си. Ще е абсолютно нетърпимо. А нямах куража отново да се хвърля в езерото. Бях притисната в ъгъла.

И тогава се сетих за майка си. Когато вуйчо ме взе от дома на земевладелците, бяхме вървели пеша, за да стигнем до дома на майка ми. И до студения й поглед. Но тя ми беше родна майка. Сигурно щеше да направи нещо за мен. С такива мисли в главата реших да отида при нея.

На следващата сутрин хванах влака до Шиоджири и водена само от спомените си, накрая намерих къщата, но майка ми, на която бях разчитала, не беше там. Хора ми казаха, че съпругът й умрял преди шест години, тя продала поотделно четирите деца и заминала нанякъде с друг мъж. Чух, че едно от по-малките ми братчета живеело наблизо при някакъв зидар. Отидох да го търся там.

Оказа се едно дете, почерняло от слънцето и облечено в дрипи. Гледаше ме с широко отворени очи.

— Помниш ли ме?

— Не.

— Знаеш ли къде е отишла мама?

— Не.

Отговаряше ми грубо, но със сълзи на очи. Попитах го къде е къщата на вуйчо и пак тръгнах пеша, притиснала ръце към празния си корем. Спането миналата нощ струваше четири йени, а билетът за влака — двайсет и пет сена, така че в джоба си имах само 75 сена. Докато се лутах, се стъмни и аз не успях да намеря къщата, която търсех. Никога не съм се чувствала по-отчаяна. Скъпият ми Мотояма сан! Ако беше с мен, той щеше да ми помогне. В един момент всичките ми мисли се обърнаха към него.