Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (29)

Омагьосаната магьосница

Писмото веднага даде резултат. На следващия ден той ми отвърна с едно дружелюбно писмо. „Направих го!“, мислех си аз, усмихвайки се доволно. След като бях стигнала дотук, останалото беше лесно. Разменихме си още две-три писма и в последното ми писмо ги накарах да напишат това:

Това, че срещнах такъв добър човек като вас, сигурно е дело на боговете. Веднъж, само веднъж би ми било достатъчно да поговоря с вас. Ако жалко създание като мен трябва да бъде наказано, задето се осмелява да изрази такова желание, без никакво съжаление бих дала остатъка от живота си за възможността да поговоря с вас насаме един-единствен път. Каквото и наказание да биха ми изпратили небесата, приемам го доброволно. Ще ви чакам на брега на езерото от осем часа тази вечер до зори.

Най-сетне желанието ми бе изпълнено. Можах да се срещна с него при езерото.

— Толкова ми е мъчно за теб — страстно изрече той. — Ще направя всичко, което е по силите ми, да съживя самотната ти усмивка. Хората никога не трябва да се унижават. Каквото ще да става, но трябва да се изправиш гордо, да стъпиш здраво на земята и да вървиш напред.

„Що за глупости! — помислих си аз, горда и арогантна поради успеха си. — Каквото и да кажеш, всички мъже са еднакви. Ти си просто поредният мъж, а аз те използвам като средство за собствените си цели. Изглежда си мислиш, че съм просто една обикновена жена, но аз съм любовница на чудовище. Аз съм вещица!“ Такива бяха безумните ми мисли, но на него казах:

— Още от дете ме използват, но нямам куража да се разбунтувам, нито пък зная как.

До следващата ни среща не ходех във фабриката, защото реших да го накарам да се чуди какво е станало с мен. Когато се срещнахме в уречения ден, му казах:

— Има нещо, което просто трябва да ти покажа! — и го завлякох в един ресторант.

— Това е единственото нещо, което знам как се прави. — Свирих на шамисен и танцувах, докато той забрави колко време е минало, и му наливах саке, докато напълно загуби контрол. Беше удивен и слисан, когато се хвърлих в ръцете му.

— Ти не трябва да… — обърка се той, но аз го повлякох в съседната стая, където вече бях уредила да преспим.

— Толкова много те харесвам — прошепнах, хвърляйки поглед набързо, за да преценя какво е изражението му.

Той ме люби страстно. По-късно, когато дойде на себе си, седна до мен и започна да се извинява, хлипайки. Не това бях имала предвид! Съвсем се обърках.

— Ако не трябваше да се върна в армията, бих се оженил за теб веднага! Но вече съм посветил живота си на нашата страна. Не знам кога може да умра, затова не бива да върша нищо безотговорно. — Това беше единственото, за което успя да намери думи — толкова беше завладян от чувствата си.

— Не те моля за нищо. Какво общо може да има отговорността с това да харесваш някого? Единственото, което знам, е, че твърде много те харесвам.

— Какво да сторя, за да те направя щастлива? Беше грешка от моя страна, прости ми. Но докато все още съм тук, нека да се срещаме всяка нощ. Стига да можех нещо да ти дам в замяна, бих поискал друг живот. — Дори и аз започнах да разбирам какво значи някой да е напълно сериозен.

След това, дори когато бяхме във фабриката, той ме следеше с поглед, без да го е грижа какво ще си помислят другите, а на път за вкъщи вървеше до мен. От досегашния си опит познавах само мъже, които прошепват изгарящото ги желание само когато никой не може да ги види и се преструват, че не те познават, щом наблизо има други хора.

Усещах, че за първи път ме е споходило щастието да бъда обичана — не като гейша, а като жена. Макар че, доколкото си спомням, се хванах с него само за да си отмъстя на всички, които ме поглеждаха презрително. Никога в живота си не бях си представяла, че ще се отнасят към мен с такова уважение. В самотното ми сърце се бе запалило слабото пламъче на любовта и аз започнах да усещам, че трябва да направя всичко то да не угасне.