Сайо Масуда
Госпожица Малък жерав (10)

Белегът

Разказах на Карута за ужасното ми преживяване, но единствената й реакция беше небрежното „О, така ли?“, след което тя си тръгна за вкъщи. Но в средата на същата нощ ме събуди тихо.

— Малък жерав, все още ли ти се живее на този свят? Мислех си да те взема със себе си и да умрем заедно.

— Ако ти ще умираш, тогава ще умра и аз — рекох й.

Тя развърза своето оби, привърза ме към гърба си и заедно поехме към езерото Сува. Нямаше вятър; клоните на върбите, очертаващи брега, бяха неподвижни, водата — черна и спокойна.

Изведнъж аз казах:

— Не в езерото Сува. Навсякъде другаде става, но не и в езерото Сува.

Упорито настоявах да го направим по моя начин и се разплаках. Разправяха, че в езерото Сува живее дракон, и всеки, който се удави там, ще бъде разкъсан и тялото му ще се носи по повърхността. Страхувах се от дракона. Каквато си бях невежа, вярвах, че там наистина има дракон.

— Добре тогава. Щом имаш такова извинение, да опитаме на релсите. — В агонията на нерешителността тя събу дървените си сандали и ги хвана в ръка. — Ако побързаме, ще успеем за влака в дванайсет и пет за Токио — и се отправи към железопътната линия. — Когато умираш на релсите, нали знаеш, не трябва да гледаш назад. Ако погледнеш назад, ще си изпуснеш нервите. — Бързаше все повече и повече. Дори и днес не мога да забравя колко бях ужасена. От онова излизащо от катранения мрак черно чудовище с едно светещо око. Издигайки гласа си до рев, то летеше срещу нас.

Отново се оказах страхливка. Имах намерение да се самоубия, но когато се замислих за връхлетелия върху тялото ми влак, се почувствах ужасно. Карута стоеше тържествуваща на релсите, все още задържайки ме на гърба си. Започнах да ритам и да се боря.

— Карута, спри! Моля те! Бягай! Страх ме е! Не!

А тя стоеше там неподвижна, сякаш мечтаеше. Дали се освести от писъците на полудялото създание на гърба си? В последния момент скочи от релсите. В същия миг в лицето ме удари силна въздушна вълна и черната машина изрева и разлюля телата ни, профучавайки покрай нас. Карута сигурно се бе спънала. Тя падна, а аз все още бях на гърба й и болката в болния ми крак накара главата ми да запулсира. Когато влакът се отдалечи, Карута заговори меко:

— Прости ми, Малък жерав. Не го направих просто защото исках да умра, а защото ми беше толкова мъчно за теб, дето си болна заради мен и си оставена сам-самичка, и страдаш по този начин. Аз се мъча от години и накрая взех своето решение. Но щом ти не искаш да умреш, нямам причина да те убивам. Ще изкарвам колкото мога повече и ако има дори и един сен, който мога да скрия от Мама, ще го направя. И ще го спестявам за теб. Ще давам по нещо на сестрата, за да се старае да ти е по-добре, пък дори и съвсем малко по-добре. — Докато говореше, пристъпваше тежко по замръзналия път обратно към болницата. Беше на осемнайсет години, аз — на дванайсет.

Бяхме се измъкнали от болницата тихомълком, така че никой никога не разбра какво сме щели да направим. Но от падането кракът ми се влоши още повече и за цял живот ми остана един огромен грозен белег. Много се срамувах от белега, затова, предполагам, развих комплекс за малоценност.

На следващия ден вдигнах висока температура и докторът озадачено поклати глава.

— Странно — отбеляза той. — Странно.

Раната толкова ме болеше, че пулсираше с всеки удар на сърцето ми. Три дена мълчах, но после вече не можех да търпя и се оплаках. Лекарят свали пластира.

— По дяволите. Инфектирала се е — беше толкова озадачен, че чак да ти домъчнее. След това изпратиха да повикат господарката на Такеноя.