Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (9)

Почивка!

Потегляме! Не да търсим вълшебника от Оз, а на почивка.

— Потегляме! — осведомявам Патриша ентусиазирано.

— Млъквай, Руби!

Млъквайруби, млъквайруби. Честна дума, ще рече човек, че така се казвам в света според Патриша. Вниманието й е заето да рисува неприлични анатомични схеми по замъглените стъкла на колата. Студено и мрачно е и навън, и в колата — метеорологични условия, които не вещаят добро за предстоящата ни почивка. Годините на апартаменти на самообслужване (Брайдлингтън, Уитби) са зад гърба ни, пред нас се разкриват нови екзотични дестинации (Ситджис, Северен Уелс), започващи, би могло да се каже, с най-чуждата от всички — Шотландия!

Освен това се придвижваме в конвой — или най-малкото в тандем — и там, начело на нашия керван от две камили е синият форд „Консул Класик“ на нашите приятели и съседи, семейство Роупър. Бънти спокойно може да мине за истински професионален комарджия, когато Джордж представя тази идея след „разговор“ с господин Роупър през назъбените стени от жив плет, които делят нашите два замъка от предградията. Аз и Бънти тъкмо захранваме тостера с най-различни печива — банички, кифлички, сладки и прочее — когато Джордж влиза с бойна стъпка от градината, оставяйки навсякъде след себе си кал, и заявява:

— Тука с Клайв си говорим… какво ще кажеш това лято да отидем на почивка с Роупърови? — и мигновено Бънти залепва нейната си усмивка и казва:

— Роупърови? — а в този момент едната сладка изскача от тостера с драматичен усет.

— Роупърови! — повтарям аз ужасено и скачам да хвана сладката.

— Ами че защо не? — отвръща тя весело, намазва сладката с масло и я подава на Джордж.

Той отказва, отива до мивката и си измива ръцете. Бънти очевидно е поразена, защото дори не му прави забележка, че е оставил кални стъпки по червено-белите й винилови плочки като от наръчник на Артър Мъри. По-скоро накрачник. Всеки по-схватлив мъж на мига би разбрал, че му слагат рога.

 

 

От време на време Кенет показва глава на задния прозорец на колата на семейство Роупър като някакъв каръшки талисман и прави разни физиономии — събрани очи, изплезен език, пръсти в ушите — но женската част на Ленъксови стоически го игнорира. Бънти, която е повече от благодарна, че самата тя е нямала момчета, е озадачена от поведението на Кенет, Джордж обаче няма проблем с отсъжданията:

— Проклето тъпо копеле!

Джордж няма време за лудориите на Кенет — има нужда от цялата си концентрация, за да не изостава от Роупърови. Ужасени сме, че можем да изпуснем от поглед командира на нашата ескадрила, понеже единствено той знае как да стигне до Шотландия, тъй че от време на време Бънти изпада в паника и крещи на Джордж: Той изпреварва! Бързо, бързо, дай мигач! Тежко и горко на всяко превозно средство, вклинило се между нас и семейство Роупър, защото го очаква мигновено унищожение посредством мозъчните вълни на Бънти.

При все това да следваме Роупърови така слепешката и раболепно е далеч за предпочитане пред това да сме подложени на навигацията на Бънти, която е или на принципа проба — грешка — B125, B126 — каква е разликата?, или дефанзивна — Откъде да знам какво пишеше на знака. Нали ти си шофьорът! На едното рамо да имаше член на автомобилната асоциация, а на другото — духовен водач, пак щеше да се загуби, макар че точно в момента и господин Роупър май толкова се справя — води ни по завоите из предградията на Карлайл като самолет в смъртоносен свредел (вж. Бележка 9).

— Какво, по дяволите, прави тоя? — пени се Джордж, докато въртим през едно кръгово най-малко за трети път.

— Ето го същия магазин за риба и чипс! — добавя Бънти.

— И онзи сервиз… какви ги върши? — клати глава Джордж. — Знаех си, че трябва да минем през Нюкасъл — добавя с ретроспективна горчивина.

— Ами тогава, пън такъв, като си го мислел, да му беше казал, а?

Не мисля, че е много благоразумно от страна на майка ни така да защитава любовника си пред други хора. Хвърлям кос поглед на Патриша, за да видя какво е нейното мнение, но тя продължава с усилията си да изобрази кама сутра на запотения прозорец. Доста детинско поведение по мое мнение (което, разбира се, няма никаква тежест — не си правя илюзии), но не колкото това на Бънти; в момента кара Джордж да спре, за да слезе. Изумително е как споровете ескалират, дори само за секунда да ги изпуснеш от поглед.

— О, и какво ще правиш — пита с насмешка Джордж — ще се върнеш пеша от Карлайл?

Само че не получава отговор, защото изведнъж мигачът на господин Роупър се включва и Бънти трябва да обърне внимание на Джордж върху това. Намаля! Спира! — изпищява тя, а Джордж натиска толкова рязко спирачка, че мозъкът ми почти се откъсва от придържащата го връв.

— За бога! — обажда се злобно и без адресат Патриша.

Понякога ми се плаче. Затварям очи. Защо не сме направени така, че да си затваряме и ушите? (Може би защото иначе никога няма да ги отворим.) Има ли някакъв начин да си ускоря еволюцията и да ми пораснат клепачи за уши?

Джордж и господин Роупър провеждат бърза консултация на тротоара, въртят картата насам-натам и накрая постигат някакво единомислие. Бънти пухти на предната седалка, бълвайки напосоки за тъпотията и на съпруга, и на любовника си. Кристин показва глава от страничния прозорец и ни помахва. Две седмици в компанията на Кристин Роупър, без ни една заслужена почивка, не са перспектива, която предизвиква у мен приятни емоции; тя се отнася с мен като с роб — ако бяхме в Древен Египет, щях сигурно сам-сама да й строя пирамида.

Помахвам учтиво в отговор. От бебето Дейвид няма и следа, сигурно са го вързали на багажника на покрива.

Потегляме! Отново.

— Кога ще ядем? — оплаквам се аз.

— Да ядем? — пита Бънти изумено.

— Да, да ядем — повтаря саркастично Патриша. — Нали се сещаш — ядене, храна, да си чувала?

— Не говори така на майка си! — изревава Джордж в огледалото за обратно виждане, а Патриша се снижава така, че да не я вижда, и промърморва:

— Не говори така на майка си — и после още няколко пъти.

Сега Патриша си носи косата на две дълги завеси, увиснали от двете страни на лицето й — вече е открила Джоан Бейз, преди да стигне до „Топ Тен“, които аз лично намирам за много авангардни в сравнение с нея — и непрекъснато говори за неща като „неправда“ и „расови предразсъдъци“ (така де, в Америка; в Йорк, за голямо разочарование на Патриша, всъщност нямаме цветнокожи. Всяко едно личице на сутрешния сбор в „Куийн Ан“ е бяло като сняг. Най-близкото подобие, с което разполагаме, е Сузана Хесе — много умна германка, дошла на обмен за една година. Патриша вечно я приклещва и я пита дали се чувства обект на дискриминация.)

Естествено, Патриша има пълната ми подкрепа в тази кампания срещу неправдата, но Джордж казва, че е по-добре да учи повече за изпитите. Наскоро е „зарязала“ Хауърд, което би могло да обясни появата на тази неразработена досега депресивна жилка. А пък може да е просто допълнително усъвършенстване на характера й.

Известно време играем на „Виж…“ — „виж червените коли“, „виж телефонните кабини“ — виж какво ли не.

По някое време южно от Глазгоу отбиваме от главния път и спираме в един хотел за обяд. Обикновено като излизаме с колата, вземаме приготвена набързо храна за из път и я ядем направо вътре, тъй че тук става дума за наистина изтънчено отклонение от нормата. Бънти се пооправя, преди да излезе; в крайна сметка предстои да обядва в хотел с любовника си, което само по себе си е доста романтично, дори и с малкия недостатък в лицето на две половинки и пет деца. Чакайте малко — май нещо липсва от инвентара. Обръщам се озадачено към Патриша.

— Какво стана с Парцаливко?

— Парцаливко?!

Двете поглеждаме тила на майка си; тя в момента се гледа в огледалцето на кутийката за пудра, така че й виждаме не само тила, а и части от лицето, които се движат насам-натам.

— Какво стана с Парцаливко?! — питаме в един глас.

— Кучето ли? — Използва небрежния си глас — неизменен знак за опасност. — За него не се тревожете, погрижила съм се.

Патриша изведнъж настръхва.

— Как си се „погрижила“ за него? Както Хитлер за евреите ли?

— Не ставай глупава — отвръща Бънти с тон „стига си се превземала“ и изрисува ослепителна алена усмивка на устните си.

Разговорът е фатално прекъснат от Джордж, който тропа по стъклото и ни казва да побързаме, защото нямаме цял ден на разположение.

— Ама, напротив! — казва Патриша. — Цял ден имаме, че и утре също, така ще е до края на дните, повярвай ми.

— За бога, Патриша! — трясва капачето на пудрата си Бънти. — Хайде, размърдай се!

 

 

В подробности за обяда няма да навлизам, освен че „домашната доматена супа“ ухаеше прекрасно на доматен сос „Хайнц“, а Бънти и господин Роупър си размениха широк диапазон от флиртуващи погледи — от срамежливи до откровено похотливи — очевидно без някой друг, освен мен да забележи. С Бънти никога не сме обсъждали факта, че съм я хващала in flagrante delicto с господин Роупър в гаража, което намирам за напълно разбираемо — в крайна сметка какво би могла да ми каже? Не съм го обсъждала и с Патриша — с Патриша вече нищо не може да се обсъжда, така че не съм сигурна дали тя знае за изневярата на майка ни.

Добираме се обратно до старото ни уилсли и заминаваме! Малко нещо с фал старт, тъй като почти веднага след това спираме (Защо дава мигач? Спри! Спри!), та да може Кенет да повърне край пътя — доста неприятен розов mélange, който до голяма степен се дължи на доматената супа, но накрая пак потегляме! За съжаление, мозъците ни все още се опитват да смелят обяда, когато стигаме покрайнините на Глазгоу, което е вероятно и причината за променливия ни напредък към вътрешните му кръгове — едно пътуване към ада, при което и надеждата, и доброто възпитание остават някъде в небитието.

— Нали е уж пилот от военновъздушните сили — съска Джордж отвратено, когато левият мигач на господин Роупър просветва, после изгасва, последван от същото действие, само че с десния, докато накрая започваме да се въртим като идиоти по „Сочихол стрийт“, все едно сме вързани за опашката на „Моби Дик“, а не на „Консул Класик“, модел 1963 година. — Как изобщо е намерил Дрезден^[1]? Че той даже сред щандовете на „Улуъртс“ няма да може да се оправи.

— Ти също — казва Бънти с устни като чифт ножици.

Същинската криза се развихря, когато един светофар в края на „Сочихол стрийт“ ни разделя и Бънти надава отчаян вой: Загубихме ги, сега вече ги загубихме! Ако не се лъжа, именно в този момент решавам да се престоря на умряла. Патриша, доколкото виждам, вече успешно имитира кома.

Положението се пооправя, като минаваме Дъмбартън; пред нас се простира магистрала на тишина и мир чак до Крианларих. Патриша ни забавлява, като ни чете на глас „Тристрам Шанди“. Бънти нещо не може да си намери място на предната седалка, понеже всичката проза от XVIII век й звучи някак нецензурно и не може да повярва, че е в задължителния списък на Патриша за матурите. На всеки три минути поглежда назад, за да се увери, че не се подхилкваме на нещо мръснишко — без изобщо да забележи праисторическите гениталии, с които Патриша е украсила задното стъкло. Патриша доста се е вманиачила по човешката анатомия.

Крианларих минаваме през дъждовна завеса и едва няколко километра по-нататък установяваме, че сме завили надясно, а е трябвало наляво: Какво прави този? Обръща, обръща?

Къде е Шотландия? Какво е Шотландия? Да не би да е дъжд, замръзнал под формата на къщи и хълмове? Или е мъгла, изваяна като крайпътни кафенета с имена като „Стопанска кухня“? (Не давай това на бебето, Кристин, ще му стане лошо. Ето — нали ти казах?) Кой знае? Ние отиваме на място, наречено „Ох-на-кок-а-лийки“. Семейство Роупър и родителите ни са се вързали на брошура с изкусителното име „Почивки в шотландски ферми“ и в мозъците им се въртят печени питки и пържени кифлички, от които се стича жълто като слънце масло, и гъста овесена каша, плуваща в директно издоена от кравата сметана.

Тъкмо съм позадрямала на неудобното кокалесто рамо на Патриша, когато за пореден път гумите изсвирват и се заковаваме на място. Сега пък защо спира?

— Аварийно спиране! — изревава господин Роупър с безпомощни извинителни жестове, а Хариет издърпва бебето Дейвид от колата и го държи над тревата покрай пътя. Поток от течност, подобна на слаб чай, излиза от долния му край.

— Не разбирам защо трябва да показва тези неща пред всички — обажда се Бънти отвратено. — Може (става дума за госпожа Роупър) да има изискан акцент, да не говорим, че е ходила в пансион („Изпратете мен — промърморва Патриша. — Моля ви!“), но всъщност е просто една мърла.

Мърла! Каква прекрасна дума!

— Мърла! — прошепвам аз одобрително на Патриша.

— Да, мърла — повтаря твърдо Бънти. — Точно такава е.

— Тоест не курва като теб? — казва Патриша съвсем тихо.

Достатъчно силно, че да я чуят, но прекалено тихо, за да повярват. Известно време цари ледено мълчание, но после някъде около Далмали Патриша я нарушава, като подхваща песнопойката на Патриша Ленъкс, която изобилства от песни за крехки девойки, мъртви синдикалисти, неверни любовници и много оклюмали и плачещи и като цяло в доста неприятни ситуации хора, в чийто ритъм ние се включваме и забавляваме. Тъкмо сме стигнали оглушително кресчендо („таааайнааа“), когато нервите на Бънти не издържат (нима не сме осъзнали, че се пее за изневяра?) и изкрещява:

— Млъквайте и двете! — при което ни връчва чипс със сирене и лук, за да ни затвори устата.

Шосето се стеснява. Времето се овлажнява. Въздухът изглежда някак по-тъмен — макар че е трудно да се каже дали на вечерта, или на дъжда се дължи. Дълбаем бавно напред през сумрака, сякаш е някаква физическа сила, която ни забавя. Поредното не особено елегантно спиране (Не мога да повярвам!) и въздишаме при вида на Кенет, който изприпква до туфа прещипи, като разкопчава дюкяна на сивите си памучни панталонки в движение.

— Защо не отиде при предишното спиране? Тази капка мозък ли няма? — пухти Бънти като товарен кон.

Кристин слиза от колата и следва брат си при храстите, а госпожа Роупър пак наглася бебето чучур до пътя.

— Нали ходиха в хотела? — изпръхтява Бънти, изумена от занемареното състояние на пикочните мехури на Роупърови. (Нашите, под строгото възпитание на Бънти, са непоклатими.)

— Не е важна крайната точка — обажда се някак замечтано Патриша — важно е самото пътуване. (В момента, освен „Тристрам Шанди“ чете и „По пътя“, тъй че не е кой знае колко изненадващо, че е станала малко дзен.) Накрая обаче потегляме! — отново по жълтия павиран път или по-скоро съмнителна еднопосочна уличка.

— Този път има ли си номер? — пита Джордж и се придърпва към волана, за да вижда по-добре. — Поне да си пусне проклетите фарове! — добавя и примигва бясно със своите.

В този момент сме изправени пред нова опасност на пътя без име и номер — овце!

— Божке, навсякъде са! — възкликва ужасено Джордж. Налага се Бънти да превключи на овча тревога (Ето една! Внимавай с онази! Онази там ще пресече! Не изпускай онази отляво от поглед!)

На нас с Патриша ни е омръзнал „Тристрам Шанди“ и играем пак на „Виж…“, но всъщност няма много за „виждане“ освен овце.

И тогава ни сполетява бедствие — не, както се очакваше, по време на овчия слалом, ами заради спукана гума на въпросния „Консул Класик“.

— Видя ли! — заявява триумфално Джордж, понеже Бънти седмици наред не е спирала да намира колко е хубава колата на Роупърови в сравнение с нашата (за което спор няма), но тя само тръсва глава и отвръща кисело:

— На всеки се случва да спука гума.

— Ето това е пътят на живота — вмята Патриша с лице, разтопено в будистка усмивка.

Джордж слиза неохотно от колата и помага на господин Роупър да смени гумата — по-точно господин Роупър сменя гума, а Джордж му подава разни неща, като сестра в операционна. Излиза и Бънти и застава до тях да наблюдава некомпетентността на Джордж с ключовете и гайките и мъжествената грациозност на господин Роупър под напрежение. (Браво, Клайв!) През цялото това време Кенет бръмчи наоколо с разперени ръце и се прави на самолет или на твърдокрило насекомо, а може би и на двете.

— Слава богу, че имам момичета! — заявява Бънти, когато се качва обратно в колата (единственото изказване през целия й живот, с което дава признаци да е благодарна за съществуването ни), а когато и Джордж се намества с пръхтене на шофьорското място, потегляме пак!

Приближаваме нашата Мека, в това съмнение няма; минаваме през няколко села с имена „Ох-на-кок-а“ и накрая пристигаме в правилното. Правим ляв завой, после обратен, правим десен, после обратен, след което правим първоначалния ляв.

— Мамка му! — казва изнурено Джордж при поредния троен завой, а Бънти го перва възмутено.

Но накрая наистина потегляме! — за последен път — и с тресене и пърпорене през локви и камънак по една черна пътечка пристигаме насред кален двор, насред ято пърхащи кокошки. От едната страна има дълга ниска сграда, от другата — порутена плевня, а от третата — голяма квадратна сива каменна постройка — нашата ферма. Време е почивката от ада да започне!

 

 

Обитателите на фермата, нашите домакини за следващите две седмици, се казват Фон Лайбниц, което на мен не ми звучи много шотландско. Нямаше ли да е по-добре да си бяхме избрали от каталога с фермите някоя, собственост на Макалистър, Макбет, Макормак, Макдейл, Макюан, Макфадън — та дори и Маклайбниц — с две думи, кой да е, стига да има „мак“, а не „фон“ отпред? Господин Фон Лайбниц (Хайнрих), разбираме впоследствие, бил немски военнопленник, когото изпратили да работи във фермата, но останал и се оженил за вдовицата на фермера — госпожа Фон Лайбниц — или Ейлийн Макдоналд, както била известна, преди съпругът й да загине в Северна Африка и мястото му да бъде заето от врага. Това, както и фактът, че госпожа Фон Лайбниц е родена в Абърдийн, ги прави двойка абсолютни чужденци в Ох-на-кок-а-лийки, което може би обяснява строгия им характер.

— Та значи, това била фермата на стария Макдоналд^[2], а? — шегува се Джордж, като чува тази история, но среща каменното изражение на семейство Фон Лайбниц. Домакините ни не притежават никакво чувство за хумор — в сравнение с тях дори Бънти има. Съчетанието от пруска потиснатост и презвитерианска упоритост е невероятно. Съсухрени и високи, с изправен гръб и много сериозни, те очевидно смятат летуващите за лекомислени, слаби същества. Може и да са прави.

Следва голяма суетня по разпределението на стаите, която напомня за таксономичната дилема в Света на духа. В каква пермутация да стане? На момчета и момичета? На Роупърови и Ленъксови? Ами големите — съпрузите със съпругите си? Или пък не? Госпожа Роупър ни разхвърля бързо и ефективно, докато Бънти и господин Роупър си разменят многозначителни погледи.

— Да ти помогна ли с това, Бънти? — пита той одухотворено, посяга към куфара и пръстите им се докосват в продължение на болезнено дълъг миг, докато Патриша не връхлита и буквално ги разделя, като се бута между тях на стълбището, грабвайки попътно и куфара.

Госпожа Роупър настанява всички момичета заедно в таванската стая, която вони на плесен, а Патриша се хвърля върху единичното легло, оставяйки ме да деля другото с Кристин, която всяка нощ посвещава половината време за сън да ми казва да мръдна, въпреки че вече спя на ръба, а другата половина да скърца със зъби и да говори насън.

За закуска, наредени на дълга маса от тъмен дъб в мрачна студена трапезария, ни се сервират чинии с по-изстинала, солена (за изумление на Патриша) овесена каша, без мляко и без захар, а след нея по едно резенче бекон на човек и малка купчинка студен печен боб. Това е затворническа дажба, не ваканционна закуска.

— Студен печен боб? — недоумява Бънти.

— Сигурно така го ядат шотландците — осмелява се да предположи господин Роупър. — Или пък германците — добавя след кратък размисъл.

Мисля, че някъде в този момент Патриша скача от масата, осведомява всички, че ще повърне, и удържа на думата си още преди да е стигнала вратата. (Хайнрих, донʼси пъйрцал — дивойчето й овръщяло!) Това преди изобщо да е закусила! Не са минали и двайсет и четири часа, откакто сме на почивка, а вече трима са повръщали. Още колко пъти има да става? (Много.)

Оттам нататък все по-лошо става. Във фермата няма много за правене; можеш да погледнеш петте крави, чието мляко отива право в мандрата, не в овесената каша; да раздразниш петте кокошки, чиито яйца отиват право в насмолен варел от водно стъкло, а също и да разгледаш двете прогизнали, смачкани от дъжда ниви с овес, само че отвъд тях не остава много, освен овцете, разпръснати като дребни тебеширчета по безкрайни стръмни хълмове кафеникавозелена трева и орлова папрат.

В далечината, над въпросните хълмове и далече-далече, отвъд границите на имота на семейство Фон Лайбниц, явно се намира истинската Шотландия (Прочела съм „Роб Рой“, „Уейвърли“ и „Айвънхоу“ в подготовка за това пътуване), преливаща пелена от нюанси на лилавото чак до хоризонта, обгърната от едната страна от гора от настръхнали тъмнозелени дървета.

— Тъй — казва господин Фон Лайбниц по-дружелюбно от обичайното — товаа йе чааст од старата Кааледонска гораа — и сърцето ми подскача, защото това повече прилича на Шотландията на Уолтър Скот. („Странно, нали, че го кръстили Скот^[3], при условие че и така си е бил шотландец“ — пробвам да завържа разговор с госпожа Фон Лайбниц, когато ме изоставят на нейните грижи на Черната неделя — за нея повече по-нататък, за съжаление — но тя отвръща: „Странна веселушка дивойче сʼти, а?“ — защото тя чете само списание „Приятел на хората“.)

С доста голяма изненада установяваме, че не сме близо до морето, и следва значителна дискусия по въпроса кой може да е виновен, като способността за ориентиране на господин Роупър е за пореден път поставена под въпрос (от Джордж) и защитена храбро (от любовницата му). Планирани са няколко еднодневни екскурзии за посещение не само на крайбрежието, а и на други места с „историческо и архитектурно значение“ — госпожа Роупър си е донесла пътеводител — и първата ни експедиция е до Форт Уилям през прочутия Гленклоу.

— С какво е прочут? — питам аз госпожа Роупър, която в едната ръка държи пътеводителя и чете, а с другата сгъва мръсната нощна пелена на бебето Дейвид.

— Клане — отговаря тя загадъчно.

— Клане — предавам аз на Патриша.

— О, супер! — зарадва се тя.

— Не, не — поправям се бързо аз — историческо клане.

Но по погледа на Патриша си личи, че не мисли за Кембълови и Макдоналдови, а за Роупърови и Ленъксови. А може би само за Ленъксови.

Тъмен облак — метафоричен и реален — надвисва над главите ни още с влизането в Гленклоу. („Тъй — потвърждава по-късно госпожа Фон Лайбниц — страшно тъжно мястоʼй тоз Гленклоу.“) Неумолими и застрашителни хълмове са надвиснали от двете ни страни, но успяваме да стигнем цели и — sans клане — да вкусим от удоволствията на Форт Уилям в дъждовно време. Моментално се подслоняваме в друга кухня, този път планинска, пълна с хора и детски колички, смачкани дъждобрани и капещи чадъри, както и хромирана кафемашина марка „Гаджия“, която не спира да съска и пухти. Големите, както те комично сами се наричат, пият кафе в стъклени чашки с чинийки, а Бънти се усмихва на господин Роупър над червения тенекиен пепелник и казва:

— Захар, Клайв? — и му подава захарницата от неръждаема стомана, сякаш в нея са скрити златните ябълки на Афродита, а не кристалчета кафява захар.

— Благодаря ти, Бънти — усмихва й се той и впива поглед в очите й, докато останалите гледаме като хипнотизирани лъжичката, с която бърка ли, бърка, и още, и още, докато госпожа Роупър не се обажда:

— Ама ти не го пиеш със захар, Клайв! — и всички се сепваме и идваме на себе си.

Патриша отпива разсеяно от чаша вода, аз си вземам чаша чай, Кристин — мляко, Кенет — фанта, а на бебето Дейвид е разрешен млечен бананов шейк, който госпожа Роупър налива в бебешката му чашка. Банановият шейк е жълт и лепкав и май няма много общо с пресните плодове на „Фифс“, тъй че никак не се изненадвам, когато само след няколко минути той повръща повечето обратно. Патриша се насочва стремглаво към една врата с надпис „Дивойки“, но с радост мога да доложа, че всички останали успяваме да задържим стомашното си съдържимо.

Установяваме, че сме забравили пътеводителя в Ох-на-кок-а-лийки, и се шляем неутешими из улиците в търсене на нещо с архитектурна или историческа стойност, като в крайна сметка се спираме в Дребния шотландски магазин за сувенири, където купуваме множество абсолютно ненужни дрънкулки, украсени с магарешки бодили и пирен, макар че аз лично безкрайно се радвам на моя „Илюстрован джобен справочник на шотландските карета“, нищо, че половината снимки са размазани и черно-бели. В пристъп на глупост накупуваме сладко в огромни количества — шоколадов кекс с уиски, кисели сини сливи (шотландски деликатес, по думите на продавачката), единбургска захар и дълги пръчки лакрицови бонбони. Внезапна болезнена августовска градушка става повод за групово решение да зарежем форта, тъй че притичваме обратно до паркинга и хващаме главния път обратно към фермата.

На връщане се залавяме да изконсумираме новозакупените сладкарски изделия вместо обяд и не след дълго колата на Роупърови отбива (Той спира!), та да може бебето Дейвид да избълва остатъците от банановожълта повръщня върху тревата отстрани, а две минути след като потегляме! — за втори път — идва наш ред, защото на „дивойката“ пак й се повдига. Дори на иначе юначната госпожа Роупър се налага да „глътне малко свеж въздух“ под ниското небе на Гленклоу.

— Горката Хариет! — казва Джордж, при което Бънти онемява и го поглежда удивено, защото през живота си не е казвал „горката Бънти“, но така и не получава шанс да изрази това си удивление с думи, тъй като Патриша изстенва тихо и се налага да спираме отново.

— Никой не знае колко си изстрадала^[4] — казвам съчувствено аз.

— Млъквайруби!

Както може да се очаква, минават няколко дни до следващата екскурзия, но междувременно си намираме други развлечения — няколко пъти гледаме как се доят кравите, а Патриша доста се сприятелява с едната кокошка. После идват и вечерите, които прекарваме в старомодни занимания. Например има малко селско пиано, много разстроено, на което Кристин ни свири своите увъртени версии на „Любимата ми е отвъд океана“ и „Дом мой мил“^[5] — песен, чиято популярност аз и Патриша така и не проумяхме. Четивото ни е осигурено от съкратени романи в издания на „Рийдърс Дайджест“ и голяма черна Библия с кожена подвързия, която цял кораб може да потопи. Играем обичайната пастра, разбира се, а госпожа Роупър учи всички ни на пикет. Някой предишен летовник е оставил „Клудо“^[6], тъй че и на нея играем много, но вместо да уталожва убийствените пориви, играта сякаш ги засилва. От всичко това става ясно, разбира се, че телевизор в дом Фон Лайбниц няма, което ни дава свободата най-сетне да оценим радостта на живота в „двуядрено“ семейство.

Изкарваме няколко дни на относителен мир и спокойствие при Бездънния лох.

— Бездънен? — усъмнява се госпожа Роупър.

— Тъй, бездънен — потвърждава господин Фон Лайбниц.

Всъщност прилича повече на малко езерце, скрито сред осеяните с овце хълмове, подобно на буца лакриц, чиято чернота говори, че като нищо може да се окаже бездънно и безкрайно. Господин Фон Лайбниц дава на групата летовници няколко въдици и госпожа Роупър, господин Роупър и Джордж прекарват известно време до водата с потръпващи и подскачащи въдици, без нищо да хванат. Сигурно всичката риба се е оттекла в Австралия. Междувременно бебето Дейвид се тътрузи и клатушка насам-натам като голямо досадно насекомо, а Патриша чете „Хъмфри Клинкър“, сгушена на тревата, и хвърля на Дейвид злостен поглед, като се приближи.

Бънти се плъзга около езерото и вместо ярки, космати, окачени на корда мухи хвърля многозначителни погледи. Романтичната й връзка е сериозно възпрепятствана от присъствието на госпожа Роупър, но дори и така околоезерната й обиколка пак я довежда неизменно до господин Роупър. Изумително е само колко често в течение на деня се сблъскват, докосват пръсти върху чаши и долепват тела по праговете, сякаш господин Роупър е магнит, а Бънти — купчина железни стърготини.

Кристин се опитва да ме включи в поредица измислени от нея игри, до една основаващи се на предпоставката, че сме коне. Трудно се измъквам от конските игри с нея и обикновено смогвам най-много да препусна в бесен галоп към най-близкия хълм с надеждата, че тя няма да ме последва. Понякога успявам да избягам, особено ако вниманието й бъде привлечено от някоя дреболия (Господи — къде е бебето?) или се подлъже да помогне на Кенет в доказването на теорията за бездънността (Кенет, излез веднага от водата!). На мен лично ми се струва, че най-лесният начин да изпробваме теорията е просто да хвърлим Кенет в езерото.

Аз предпочитам да стоя колкото се може по-далече от езерото. То предизвиква у мен необяснимо напрежение и ако се случи да се приближа прекалено много, имам чувството, че започва да ме всмуква към безкрайната си черна вътрешност. Напомня ми за нещо, но какво?

Прекарваме заедно няколко слънчеви дни („Не мой да е заадълго“ — поклаща мрачно глава господин Фон Лайбниц, а госпожа Фон Лайбниц се съгласява: „Тъй, другата седмица шʼима да сʼпатим“), а мъкненето из хълмовете и долината към езерото в крайна сметка не е чак толкова лоша идея. Един следобед — горещ и слънчев — аз изгалопирвам на свобода от Кристин чак до върха на най-високия хълм около езерото и запъхтяна като състезателен кон, се просвам на тревата, която е твърда и боде като сламен дюшек. Долу в краката ми водата блещука, неразгадаема и тайнствена, а хората се щурат безцелно насам-натам. В далечината увенчаният с пирен хоризонт докосва голямото бледо небе, по което нищичко няма, освен един виснал във въздуха като зла поличба мишелов, и аз изживявам миг на истинско въодушевление, като някакъв неочакван дар, а празнината в мен — там, откъдето нещо е било изтръгнато — заздравява и се запълва. Разбира се, този екстаз не може да продължава вечно, викат ме за обяд (госпожа Фон Лайбниц ни е приготвила храна за пикник, все една и съща — сандвичи с месо от консерва, презрели банани, солен чипс и ментови шоколадчета „Йо-Йо“) и докато се приберем, всичко си е постарому, а моето вътрешно бездънно езеро отново е заело мястото си.

 

 

На Патриша продължава в повечето време да й е зле, но всички останали, изглежда, са възвърнали вътрешното си равновесие, тъй че за понеделник планираме ново приключение, този път до Оубън; в крайна сметка не може да е по-лошо от екскурзията до Форт Уилям, смее се госпожа Роупър.

Сблъскваме се с познати проблеми — налага се да преодолеем внушително овче изпитание, като в продължение на повече от километър караме на зигзаг зад едно особено безгрижно животно (Просто сгази проклетото животно!), а Патриша повръща сред пирена.

— Какво става с теб, Патриша? — гледа я кръвнишки Бънти.

— Душата ли те боли, Патриша? — питам съчувствено аз.

— Млъквайруби!

На спускане към Оубън виждаме морето като рамка на земята и небето над нас — воднисто и прозрачно. Минаваме покрай един гайдар, застанал — необяснимо за нас — отстрани на пътя в пълна парадна униформа (килт „Андерсън“, както забелязвам), и в резултат пристигаме в Оубън под скръбния трепетлив съпровод на гайда. Спокойно бих могла да си прекарам добре на тази почивка, стига да ме оставят, но не, вече се говори за кратка разходка с лодка — или може би „мъненка“ разходка с лодка, ха-ха! — след обяда — изкикотва се господин Роупър и без да иска, се отърква в Бънти на път за ресторанта на един хотел с кариран килим (килт „Макгрегър“). Всички ядем риба и чипс, с изключение на Патриша, която хапва едно картофче и позеленява като водата в пристанището.

Фериботът за остров Мъл пуфти като някоя grande dame, но ние се опитваме да се натоварим на собственото си возило — „Хубавата камбанка“, дребно нещо с вид повече на орехова черупка, отколкото на лодка. Намираме го под табела с надпис „Разходки в залива“, а отдолу „Г-н А. Стюарт — собственик“. Джордж казва:

— Доналд, къде са ти гащите?^[7] — а господин Стюарт го поглежда със смесица от съжаление и презрение.

Какво толкова може да стане, казвам си аз, докато сядам до Патриша на една люлееща се дъска, в крайна сметка времето е хубаво, а заливът сравнително малък. После моторът казва пър-пър-пър и потегляме! Ако не беше толкова заслепена от любов, Бънти никога не би стъпила на тази лодка и скоро осъзнава грешката си, защото още на излизане от пристанището кръвта се оттича от лицето й и тя прошепва:

— О, не!

— Какво има, Бънти? — пита господин Роупър с искрено загрижен глас и се накланя към нея.

Госпожа Роупър и Джордж вдигат едновременно глави при този нежен интимен глас, но вниманието на госпожа Роупър е привлечено от желанието на бебето Дейвид пак да се изживява като чучур. Не и на Джордж обаче, който от този момент нататък е нащрек и следи двойката любовници с ястребов поглед.

Още щом изпухтяваме от пристанището, доскоро гладката като стъкло вода започва да се променя — набраздена е от вълни и не след дълго започва да се надига тревожно. Незабравченосиньото на морето става тъмночервено и се задават неприятности. Силни тласъци на вятъра започват да подмятат и клатят малката лодка и веселите й моряци.

— Горката Бънти! — казва господин Роупър, докато тя връща всичката риба с чипс, надвесена отстрани на лодката.

Разбирам как се чувства, защото и моят стомах разиграва версия на традиционен шотландски танц. Патриша се хлъзга по дъската и аз се премествам по-близо до нея. Когато хващам ръката й, откликва без колебание, стиска силно моята и двете се вкопчваме една в друга ужасени.

— Само мъненка буря! — изревава господин Стюарт, но това далеч не ни успокоява, най-вече господин Роупър, който се опитва да надвика вятъра:

— Мъненка или не, не мисля, че тази лодка може да я издържи, старче.

Не знам дали заради тона на английско превъзходство в гласа на господин Роупър, или просто защото е от по-развитите животински видове с клепачи за уши, но капитанът ни се прави, че не го чува, и се насочва право към бурята. Госпожа Роупър посвещава цялото си внимание на мокрото ревящо бебе Дейвид, на стенещата, хванала се за корема Кристин и на Кенет, който е надвесен наполовина през лодката, очевидно в опит да измери дълбочината на морето с тяло. Господин Роупър изобщо не помага на жена си, ами се е преместил от страната на Бънти, така че сме се килнали застрашително, приклещени между сцилата на ревността на Джордж и харибдата на Оубънския залив.

И тогава — тук вече е ужасно — неочаквано аз се разпищявам, изплашен отчаян писък, който се надига от бездънното езеро вътре в мен, място без име, номер или край.

— Водата — изхленчвам аз, сгушена на рамото на Патриша — водата!

А тя прави каквото й е по силите, предвид обстоятелствата, да ме успокои.

— Знам, Руби… — извиква тя, но вятърът отнася останалите думи.

За друг ефект не знам, но този вик на изгубено дете, изглежда, оказва влияние върху господин Стюарт, който най-накрая и с много усилия обръща лодката и я насочва обратно към закътаното пристанище.

* * *

Само че още не сме в безопасност. Същата вечер госпожа Роупър остава горе при Кристин, защото макар всички останали да сме се съвзели на сушата, тя още не е. Господин Роупър слага бебето Дейвид да спи, после се присъединява към останалите за една игра на „Клудо“, като сяда до Бънти и придърпва стола си много близо до нея. Следват доста кикотене и случайни докосвания, докато накрая — в решаващия момент на играта — Джордж не издържа повече. Прекалено често госпожица Скарлет (Бънти) и преподобният Грийн се сблъскват по коридорите на Тюдорския замък, Джордж започва да губи играта и в крайна сметка излиза ядосано от стаята.

— Ех, значи — коментира Бънти — някои хора просто…

Няколко драматични неща се случват малко след това като недобре обмислени действия от лош фарс. Госпожица Скарлет и преподобният Грийн зарязват играта след прибързаното оттегляне на Джордж и се появяват отново в кадър в трапезарията, където — неспособен да се сдържа повече — господин Роупър се съешава с майка ни върху тъмната дъбова маса. Аз съм привлечена там от бойния вик на Джордж „Курва!“, който някак естествено довежда и господин и госпожа Фон Лайбниц на местопрестъплението. По това време двойката грешници са във вертикално положение и гледат стеснително и благоприлично, но, мисля, всички ясно виждаме жигосаната на бежовото поло на Бънти алена буква. Джордж отправя слабовати боксьорски жестове по посока на господин Роупър, който изглежда смутен и ядосан, докато Бънти се опитва да се прави на невидима.

— Прооблем лʼима? — пита господин Фон Лайбниц и пристъпва напред, а господин Роупър го поглежда и изръмжава:

— Ти стой настрана, нацист такъв — което, както можете да си представите, не се приема особено добре от семейство Фон Лайбниц.

Аз се оглеждам за Патриша, да видя няма ли да протестира срещу тази неправда, и с изненада я виждам подпряна на рамката на вратата с доста доволна усмивка на лицето. В търсене на изкупителна жертва Бънти я поглежда и й се скарва:

— Изправи се като човек, Патриша! — сякаш проблемът в случая е поведението на Патриша.

В характерна демонстрация на non sequitur Патриша се усмихва, свива рамене и казва някак провлачено:

— Всъщност, мамо, слязох само да ти кажа, че съм бременна.

Може ли някой да бие това? Да, госпожа Роупър. Хвърля се в трапезарията като филийка от тостер и изревава:

— Помощ! Помощ! Някой да извика линейка!

 

 

Е, оказа се само апандисит, което не е толкова лошо, макар че баба ми все разказваше как първият й годеник от него умрял. Въпреки това — умираща или не — Кристин е закарана с линейка в Оубън, където въпросният недисциплиниран орган бързо е отстранен. На другия ден се преразпределяме — госпожа Роупър, Джордж и Кенет остават в Оубън с хоспитализираната Кристин, а майка ми, господин Роупър и бебето Дейвид бродят из хълмовете да търсят Патриша. Накрая я намират при Бездънния лох да се шляе скръбно, малко като мис Джесъл^[8], сред тръстиките и остриците. Аз съм в компанията на госпожа Фон Лайбниц и двете заедно приготвяме брашнени кифлички с картофи, ядем ги топли в кухнята до свирещия на огъня чайник и обсъждаме шотландската литература.

— Та, значи, нямаш наоколо роднини? — пита ме тя, а аз отговарям, че имам, бродят нейде из хълмовете, а тя казва, не, няма това предвид, има предвид други Ленъксови, защото Ленъкс, осветлява ме тя, е шотландско име.

Аз набърчвам нос и казвам, че не мисля така, понеже Джордж и Бънти все повтарят, че са кореняци йоркчани (макар че трябва да призная, че в моя „Илюстрован справочник на шотландските карета“ се споменава и клан Ленъкс) от няколко поколения, откакто свят светува. И прочее.

В сряда ние прекъсваме почивката и потегляме обратно към дома, като оставяме Роупърови да се оправят както намерят за добре. Пътуването на връщане е сравнително безаварийно. Бънти е извънредно съсредоточена върху картата и пътните знаци в усилие да умилостиви Джордж — вече е осъзнала грешката си. Подозирам, че след прекарания един ден в компанията на бебето Дейвид мисълта да й стане доведен син се е оказала достатъчна, за да я откаже от изневярата, без да броим тревогата на господин Роупър („Виж, Бънти… горката Хариет има нужда от мен, нали разбираш…“). Да не споменаваме и допълнителния бонус, че скоро ще става баба.

Аз и Патриша спим през повечето време на връщане, но се събуждаме все пак за едно съвсем приемливо хранене в ресторант по пътя за Глазгоу, което никой впоследствие не повръща. В колата цари атмосфера на зашеметеност и тишина, типична след големи бедствия. Тръгваме от Ох-на-кок-а-лийки рано сутринта и пропускаме овесената каша и печения боб, защото Джордж иска да избегне овцете и сутрешния трафик. Потегляме от фермата сред гъста ранна утринна мъгла, която заглушава и преобразява обичайния свят. Стигаме до шосето без име и номер в края на черния път до фермата, аз се надигам сънено до прозореца, за да хвърля един последен поглед на нашата шотландска ферма, и с изумление виждам главата и раменете на хералдическо чудовище да се подават от мъглата като препариран стенен трофей. Намира се само на няколко метра от колата и ме измерва с царствено безразличие. Това е елен, едър мъжкар, с огромна рогата глава като на митично чудовище. Дори не си правя труда да сръчкам Патриша да й разкажа за него, защото знам, че сигурно сънувам. Някъде отвъд тази мъгла се намира истинската ни шотландска почивка — може би и всички други, на които така и не сме отишли.

Струва ми се, че и Патриша си е мислела горе-долу същото, защото по-късно, малко след като мъглата се е вдигнала и ние с изненада установяваме, че се катерим по внушителна планина, тя се навежда към мен и прошепва:

— Помниш ли леля Дорийн? — и на лицето й се изписва голямо облекчение, когато отговарям:

— Разбира се, че я помня.

 

 

Тази година Патриша отиде на още една почивка — в Клактън, в методистки приют за млади майки. Когато се върна — млада майка без дете — нещо в нея се бе променило. По това време Роупърови вече се бяха преместили и на тяхно място се бе нанесла вдовица на име госпожа Кетълбъро. Бънти и Джордж решиха да не се разделят и да се държат, сякаш нищо не се е случило — нещо, в което много, ама много ги биваше. Патриша така и не се върна в училище, не си взе матурите и стана толкова неимоверно мрачна, че по някакъв ужасен начин бе истинско облекчение, когато едно слънчево майско утре излезе и повече не се върна.

 

 

Що се отнася до Парцаливко — Бънти го беше оставила на Кралското общество срещу жестокостта към животни при „Сейнт Джорджис Фийлд“ и като се върнахме, още си беше там, нежелан и на опашка за електрическия стол. Патриша го откупи с джобните си пари и последното, което ми каза на сутринта, когато напусна дома ни, беше:

— Нали ще се грижиш за Парцаливко, Руби?

И аз се грижих, наистина се грижих.

Бележка 9 — В царството на ефира и ангелите^[9]

 

Едмънд, красивият Бънтин канадски братовчед, бил прицелчик на „Д като дракон“. Една от другите му задачи била да помага да се вдига във въздуха големият „Халифакс“ с четири мотора, но след като помогнал на Джонти Патерсън, като наместил перките и застопорил дросела, той се покатерил обратно в прозрачното си купе на носа на самолета и загледал как тъмните ръбове на Фламбъро Хед отстъпват на блесналото като полиран черен кехлибар на лунната светлина море.

По принцип не прекарвал там много време, предпочитал да помага на навигатора, сержант Уоли Уитън, с радионавигационния апарат или да дразни добродушния радист Лен Тофт, но днес Едмънд се чувствал някак странно.

Не бил само той. Екипажът на „Д като дракон“ имал лошо предчувствие за този полет. Предишния ден един от оръжейниците проявил небрежност и цяла количка бомби направили огромен кратер на пистата, раздробявайки и един халифакс и половината му екипаж. А сега пък Тафи Джоунс, бордовият механик, бил забравил почернелия и изкривен свети Кристофър, когото винаги увесвали на плексигласовия сенник, и всички го проклели на излитане. Уоли Уитън им казал да си затварят устата и добавил презрително, че всичките са шайка чужденци, понеже, с изключение на самия него — уелсец, естествено, на „Д като дракон“ имало шотландски боец — Макендрик, за заден картечар и канук^[10] — Едмънд, за прицелчик.

— Хайде, мърдай, бирмингамска муцуно! — рекъл дружелюбно Лен Тофт, а Джонти Патерсън, двайсет и две годишният им пилот, трепнал.

Това му била едва втората операция като пилот на „Д като дракон“ — предишният им си бил изкълчил врата при едно приземяване без колесници — и се чувствал не на място със своя опитен екипаж, някои от членовете на който, като например Тафи Джоунс, вече карали втора мисия и най-вероятно били способни да управляват самолета много по-добре от самия него. Все не схващал шегите им и изпитвал странен срам от образованието си в частно училище и превзето отчетливите гласни. Единствено добрият прицелчик се отнасял с него като с равен.

Насаме членовете на екипажа повече се тревожели за летателните умения на новия пилот, а не за социалния му произход. Той бил „абсолютно безполезен в облак“, както обобщил Уоли Уитън — факт, който установили опитно над Холандия по време на първия си полет с него, когато се наложило Тафи да поеме управлението, докато се клатушкали и подскачали в огромен кълбест буреносен облак, при което горкото им дете пилот, което все още се бръснело веднъж седмично, почервеняло от срам.

Когато Уоли Уитън отправил тази весела ксенофобска забележка, никой не добавил, че само седмица по-рано били дори още по-чужди, преди сержант Рей Смит, техният австралиец, картечар на средната горна бойница — спокоен, циничен човек, да бъде отнесен от картечен огън с един Bf-109. Заместникът му Морис Дайти, шофьор на фургон от Кайли, треперел от притеснение като малко мишле. Усещали как нервността му полазва и се разпростира по корпуса като мъгла.

— Е, свършил ни е късметът — бил заявил Мак нещастно, докато изкарвали надупчения сержант Смит от позицията му, тъй като Мак, Едмънд и австралиецът били осъществили вече единайсет полета заедно и това била една от причините Едмънд да отказва да напусне тази мешавица и да се прехвърли към Канадските кралски въздушни сили.

— Вече живеем втори живот, Ед — измърморил Мак зад него, докато правели предварителните проверки, а Едмънд му отвърнал весело да върви по дяволите.

— Как беше онази сестричка, Ед? — обадил се неочаквано Тафи по интеркома, Уоли Уитън го напсувал обилно да се маха от интеркома, а Едмънд се усмихнал на себе си над равното, осветено от луната море, защото „онази сестричка“ била много добре.

Дорийн ОʼДохърти — сладка като мед, с онези големи кафяви очи, които напомняли на Ед на крава, с къдрава кестенява коса и изкълчен ирландски акцент. Половината време не разбирал и дума от онова, което му казвала, но тя била мила и дашна, излязла с него от „Бетис Бар“ и тръгнала към черната неосветена река, по-черна и от Северно море, където на вкус се оказала като шоколад, на пипане като течен карамел, и прошепнала: О, Еди, прекрасен си, наистина…

— Винт дясно на борд, давай, давай, давай! — изкрещял един глас — гласът на Мак — през интеркома и тежкият халифакс моментално се снижил с триста стъпки в тъмнината, превъртял се и се снижил пак, след което ускорил нагоре по левия борд, а от своята позиция от птичи поглед.

Едмънд забелязал струя трасиращ огън да пада в нищото. Няколко секунди всички мълчали, после гласът на Мак рекъл вече по-спокойно: „Май му се измъкнахме“, а Морис Дайти започнал да пелтечи неразбираемо, докато накрая всички не му креснали да се „стегне“.

Твърдата гъстота на холандския бряг се показала под тях и нямали възможност да се отпуснат след срещата си с месершмита, защото сега трябвало да си отварят очите на четири за бреговата отбрана. Всичко наоколо си останало тъмно и притихнало, а четиримоторният самолет продължил да бръмчи като абсурдно голямо насекомо. Макар че още четиристотин други самолета участвали в тази мисия за бомбардиране на „Крупс“ в Есен, „Д като дракон“ бил сякаш единственият самолет в осеяното със звезди небе. Тогава, като от нищото, изведнъж ги уцелила ослепителна бяла светлина и един огромен лъч от прожектор се протегнал и се вкопчил в тях.

Заслепен, Едмънд се измъкнал от носа и се прехвърлил зад Тафи и Джон Патерсън. Едно-единствено нещо било по-лошо от това да попаднеш на пътя на лъча и то било да си легнал по корем и главата ти да е в центъра му. Лъчовете се умножили — отгоре в бойницата си Мак ги изброявал като високоговорител на гара:

— Трийсет, трийсет и пет, трийсет и девет, Господи, четирийсет и две, още пет, Исусе Христе!

А гласът на по принцип вежливия Лен Тофт ревял:

— Спусни се под него, Исусе, спусни се под него, идиот такъв!

После се чул друг, по-слаб звук от някой, който повръщал в противогаза си и който Едмънд бил сигурен, че е Морис Дайти. Едмънд погледнал зад себе си и видял на неестествената светлина на прожекторите лицата на Лен Тофт и Уоли Уитън, замръзнали като дребни примамки. Джонти Патерсън изведнъж се съвзел, смръщил очи срещу светлината и започнал маневри за измъкване съгласно протокола — плъзгане дясно на борд и издигане, плъзгане ляво на борд, снижаване, снижаване, издигане — повече снижаване, отколкото издигане, за да се поддържа скоростта — в отчаян опит да намери частица от небето, в която противовъздушната артилерия не може да ги намери, защото през цялото време тя ги обстрелвала, дуф, иууу, дуф, иууу, и от време на време се чувало силно тупване по фюзелажа — после изведнъж, като по чудо, се озовали извън смъртоносната светлина и под прикритието на нощта.

Едмънд погледнал Джонти Патерсън и видял как наднича през предното стъкло с кокалчета, побелели от стискане на лоста, и малки капчици пот по побелялото лице.

— Добра работа, капитане — обадил се нечий глас през интеркома, прекалено писклив, че да се разпознае.

Завеската на Уоли Уитън се размърдала, когато Едмънд пропълзял към опашката.

— Дай по едно кафе, Ед — рекъл той уморено.

Едмънд сипал кафе и за двамата, Уоли глътнал един бензедрин, а самият той изял един сандвич с осолено говеждо, след което заел легналата си позиция под носа на самолета. Искал да си представи дома, фермата в Саскечуан. След като завършил английска литература в университета в Торонто, възнамерявал да остане в града, да преподава или да си намери някаква работа във вестник, но тогава избухнала войната и сега му се струвало смешно, защото бил готов мигом да продаде душата си на дявола само за да се прибере у дома, да се прибере и да си живее тихо и кротко, да работи във фермата на брат си Нат, да се ожени и отгледа деца. Ако доживеел да си намери съпруга, искал да е като майка му — силна, смела и красива — не че имало кой знае каква вероятност да се ожени; бил почти сигурен, че Мак е прав, че късметът им е свършил. Опитал се да си представи как води момиче като Дорийн ОʼДохърти у дома — или пък някоя от английските си братовчедки. Каква би била Бънти, ако я заведе в Канада сред прериите, които се простирали по-безкрайни и от Северно море?

Едмънд наместил мерника за бомби.

— Приближаваме целта — съобщил гласът на Уоли Уитън в ухото му.

Лека противовъздушна картечница стреляла напосоки червени, оранжеви и жълти ивици, като в морски курорт. Прожектори раздирали небето и Едмънд виждал, че един самолет, може би стърлинг, е попаднал в клопката от лъчи. Стърлингът не можел да избяга от своя мъчител и само няколко секунди по-късно се взривил на ярка червена огнена топка, която избледняла до розово, а после изчезнала напълно.

Напред се простирало цяло море от противовъздушна артилерия, трасиращ огън изсвистял покрай „Д като дракон“, а Тафи Джоунс рекъл:

— Трябва ти още височина, капитане — макар че нищо нямало да ги опази от по-тежката артилерия, когато стигнели до нея.

Едмънд виждал светлините от маркираните долу цели и няколко горящи запалителни бомби, но като цяло целта била покрита с гъст дим.

— Дясно, дясно, дръж — малко надясно, поддържай, ляво, ляво — дръж… — май щяло да се наложи да заходят отново.

— Мамка му! — прошепнал някой по интеркома и в следващия миг се озовали в обсега на тежката артилерия.

Тряс, дум! Наблизо се взривил снаряд и целият самолет се повдигнал, сякаш някой го бил ударил с юмрук, а Едмънд натиснал копчето за бомбите и казал:

— Бомби долу — макар да били напълно подминали целта.

Никога преди не го бил правил. Чувал десния двигател да вибрира диво, после големият халифакс започнал да подскача във въздуха.

— Е, дотук бяхме със снимката — каза Уили Уитън саркастично, а в този момент нещо тежко се стоварило върху самолета.

— Какво, по дяволите, беше това? — изкрещял Лен Тофт и в този момент металните осколки пробили самолета, една премина право през носа и само на сантиметри от Едмънд, след което остатъците от нея се забили в скута на бордовия механик Тафи Джоунс.

Друг снаряд се взривил близо до „Д като дракон“ и самолетът отскочил, а Едмънд бил отхвърлен напред в носа, през който влизал леденостуден въздух. Изведнъж видял през дупката земята долу и се заборичкал да се отдръпне и да се върне в пилотската кабина. Навсякъде миришело на кордит, самолетът се мятал насам-натам като играчка.

— Господи! — прошепнал нечуто той, когато видял Тафи Джоунс, който се тресял неконтролируемо, но продължавал да гледа невиждащо към предното стъкло, а в маската му бълбукали розови мехурчета; после самолетът започнал да пада бясно в мига, в който един глас рекъл:

„Помогни ми.“ За миг Едмънд помислил, че е Тафи, но после осъзнал, че това е Джонти Патерсън, на когото половината лице било отнесено от отломки от снаряд и затова говорел с ъгълчето на устата си като не много добър вентрилоквист.

— Ще донеса морфина — казал Едмънд, но Джонти Патерсън изфъфлил:

— Не, помогни ми да вдигна самолета.

Наложило се и двамата да дърпат контролния лост с всички сили, за да спрат пикирането. „Д като дракон“ вече се тресял по цялата си дължина, вибрирал и трептял точно като Тафи Джоунс. Едмънд го погледнал пак, но той вече се бил отпуснал с изцъклени очи. По интеркома чул Морис Дайти да крещи:

— Аз се махам оттук! — и в същото време гласът на Лен Тофт, който извикал:

— Сержант Уитън е мъртъв… а тук отзад има огромна шибана дупка, през която той изпадна.

Двигателят на десния борд виел злобно и Джонти прошепнал: „Изключи го“, с останалата от лицето си част. Едмънд се опитал да се свърже с Мак в опашката, но отговор не дошъл. В този миг Лен Тофт се появил зад него.

— Господи! — рекъл той, като видял тялото на Тафи Джоунс.

— Мисля, че е мъртъв — казал Едмънд. — Може ли да го махнем оттук?

— Давай първо ние да се измъкнем — отвърнал Лен Тофт и Едмънд видял, че вече си е закачил парашута.

Левият двигател вече стържел и сякаш целият самолет се опитвал да се разпадне на парчета. По интеркома се чул гласът на Мак:

— Какво, по дяволите, става?

— Къде беше? — извикал Едмънд. — Интеркомът замлъкна.

— Скачайте! — обадил се Джонти Патерсън. Държал се за централната греда и гледал право напред; обезобразеното му лице изглеждало страшно. Кръв имало и по краката му и Едмънд изведнъж осъзнал, че момчето умира, но когато посегнал да го докосне, Джонти Патерсън само изфъфлил: — Скачайте.

Гласът на Мак долетял по интеркома неестествено спокоен:

— Не мога да скоча, парашутът ми е на парчета.

— Ела отпред, Мак! — изревал Едмънд, а самолетът започнал отново да пикира.

Джонти Патерсън се борел с лоста, но Едмънд видял през рамо, че отстрани на корпуса е зейнала огромна дупка.

— Аз тръгвам — казал Лен Тофт, докато с мъка се придвижвал към аварийния люк.

Мак се насочил предпазливо към предната част на самолета.

— Левият двигател гори и има дупка колкото за цял Уелс — заявил той, а после, когато видял нарязаното лице на пилота, възкликнал: — Мамка му, капитане, какво е станало с теб?

— Скачайте! — повторил Джонти Патерсън.

— Ами ти, капитане? — попитал Едмънд, вече закопчавайки парашута си.

— Не мога да си движа краката — скачайте вече, да му се не видяло… — измънкал Джонти Патерсън и за пръв път им се сторил изведнъж пораснал.

— Няма да те оставим — наложило се да изкрещи Едмънд, за да надвика оглушителния шум в самолета.

— Хайде! — викнал Мак, който се придвижвал към аварийния люк. — На него ще се падне посмъртният медал; ние можем да скочим с един парашут, и преди са го правили.

Самолетът вече падал право надолу и жълти пламъци влизали и вътре. Налагало се да се борят с центробежната сила, която се опитвала да ги залепи о търбуха на „Д като дракон“. Повдигнали се до кръста през люка и вятърът мигом ги ударил с такава сила, че дъхът им секнал. Едмънд не вярвал, че ще успеят да излязат, а дори и да успеели, не вярвал, че ще могат да се оттласнат достатъчно далече от самолета. Стига вятърът да позволявал да погледне към кърмата, нямало да намери утеха — там се намирал Лен Тофт, по-точно остатъците от него, оплетени в парашута и увити около опашната част. Не отразили и факта, че сега самолетът горял и по дължината на крилата, нито пък видели увисналите на парчета елерони на десния борд. Разбрали обаче, когато левият двигател изведнъж се откъснал от крилото, защото обреченият самолет се наклонил на една страна и изстрелял Едмънд и Мак Макендрик в пространството.

Падали прегърнати с лице един към друг като сиамски близнаци, а докато се плъзгали по горящото ляво крило, ръката на Едмънд закачила остро парче метал, което я разкъсало. Земята се приближавала с невероятна скорост. Дебелият сняг по полето и ярката луна осветявали всичко като през деня. Изпаднал в паника, Едмънд задърпал шнура на парашута със здравата си ръка, но това означавало, че вече не държи Мак до тялото си, и когато отвореният купол ги дръпнал рязко, ръцете на Мак се отделили от врата на Едмънд и той се отдалечил безшумно към земята с разперени като морска звезда крайници.

Едмънд се спуснал плавно, главата му била замаяна, бил почти в еуфория, усетил, че рецитира поезия замечтано. На теб изцяло аз принадлежа по силата на правото ти, Боже, чрез теб живях, на смъртното си ложе аз заемът от кръв ще издължа.^[11] Замръзналите поля долу били покрити със синьо от лунната светлина. Едмънд успял само да си помисли колко е красив светът, преди да се сблъска с върхарите на горичка натежали от сняг ели и да се приземи в дълбока студена преспа.

* * *

Имал чувството, че часове наред е спал под ледения си бял юрган, но всъщност бил загубил съзнание само за няколко секунди. Отворил очи и видял две момчета и един старец над себе си. Старецът държал насочена срещу главата на Едмънд пушка, а момчетата тояги. Едмънд затворил очи и зачакал изстрела, но в следващия момент вече го носели, завит като какавида в копринения парашут. Старецът през цялото време говорел на немски и Едмънд съжалил, че не разбира какво казва. Болка не чувствал; повечето си кръв бил загубил през разкъсаната ръка и бил в състояние единствено да мисли колко му е спокойно и да се чуди защо не чува никакъв шум от горящия отгоре като огромен феникс самолет. „Д като дракон“ ударил земята две ниви по-нататък с оглушителен гръм и трясък, но Едмънд не го чул; гледал нощното небе над себе си, простряно като звездна карта. После постепенно по небето се разлял мрак, някой навил картата.

 

 

Дорийн ОʼДохърти разбрала за смъртта на сержант Еди Донър едва след месец и половина, когато се опитала да му изпрати съобщение по командира на базата. Вечерта Дорийн плакала, докато заспи. Командирът бил много мил по телефона и казал, че са загубили екипажа (макар че Морис Дайти всъщност бил заловен и остатъка от войната прекарал във военнопленнически лагер; сега е пенсиониран и прекарва много време в зеленчуковата си градина), и за миг почувствала порив да сподели с него, но в крайна сметка какво можел да стори той? С Едмънд Дорийн била прекарала само две нощи и не си спомняла съвсем как изглежда, освен нещата, които и всички останали помнели — русите къдрици и сините очи. Помнела обаче колко силен й се струвал, когато я прегръщал, помнела аромата на нежната му кожа, странен примес от карболова киселина, тютюн и трева, и наистина й се струвало безкрайно ужасно някой толкова изпълнен с живот сега да е мъртъв и дори още по-ужасно, тя да носи неговото дете, тъй че плакала още повече, защото й било безкрайно жал за самата нея. Когато бебето се родило, Дорийн ОʼДохърти го дала за осиновяване и се преместила в Лийдс, където се омъжила за един общински работник на име Редж Колиър и разбрала, че не може да има повече деца. Когато жената от агенцията за осиновяване дошла в дома в Йорк да вземе детето на Дорийн, тя се утешавала с мисълта, че така ще е най-добре за него, а тя ще може да си роди други, с които да запълни зейналата в душата й дупка; после се сбогувала с малката си дъщеричка. Жената от агенцията се усмихнала, поела детето от ръцете на Дорийн и рекла:

— Какво малко ангелче!