Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (7)

Пожар! Пожар!

Ходили сме при Джилиан. Тя е сладко сгушена под чисто одеяло от зелени чимове като маса за карти. Карти не играем, дори една простичка игра на пастра. Бънти напъхва букет ярки анемонии в един камък с дупки. Напомня ми за онзи камък на „Бъртън Стоун Лейн“ — голям черен камък на мястото, докъдето някога е стигал градът и където хората от селата оставяли стоката, докато Йорк се гърчел от чума. Сега нашата Джилиан е недосегаема като чумава. Не можем да я докоснем, дори да искаме, освен ако не изринем чимовете с нокти чак до долу в студената, кисела почва на гробището. Което не възнамеряваме да правим, още повече че по случай посещението и двете сме облечени в любимите си премени — аз с тафтената карирана пола, а Патриша с плисирана вълнена пола, опъната върху твърда тюлена фуста във всички пастелни цветове, каквито сме яли на бонбонки „летящи чинии“. Полата й от летящи чинии скърца и стърже между тънките й крака, напъхани в чорапи и жартиери и колан, а сутиенът й (размер „млада госпожица“) и малките й гърди в него са смачкани под розовата блуза, марка „Куртел“. Наплесканата й с пяна коса е прибрана във висока плитка, вързана с розова копринена панделка. Понякога не е лесно да си жена.

И без това щеше да е безсмислено да копаем, понеже Джилиан всъщност изобщо не е тук, ами „в обятията на Христа“. Така поне пише на надгробния камък:

Джилиан Беренис Ленъкс

14 януари 1948 г. — 24 декември 1959 г.

Любима дъщеря на Джордж и Бънти

На сигурно в обятията на Христа

— Нас изобщо не ни споменават — прошепвам на Патриша, а Бънти вади четка за прах от чантата си и започва да търка камъка. Пак домакинска работа.

— „Нас“?

— „Любима сестра на…“

— Е, чак любима не ни беше, нали? — отбелязва логично Патриша, при което и двете ни залива вълна на вина, че изобщо сме си го помислили.

Върни се, Джилиан, прощаваме ти всичко! Върни се и ще те направим наша любима сестра! Бънти изважда кухненската ножица и се захваща да подстригва чимовете. Какво следва после? Прахосмукачка? Надгробният камък на Джилиан е доста обикновен и не особено вълнуващ. Идвала съм тук и преди с приятелката ми Катлийн и майка й до гроба на дядото на Катлийн и двете си играхме на криеница между надгробните плочи. Особено много ни харесаха онези с изваяните ангелчета, самички и доста посърнали или по двойки — по едно от двете страни, разперили покровителствено крила над невидимия обитател долу. С Катлийн известно време се преструвахме на ангели хранители на гробове, като за крила използвахме якетата си.

Нужно ли е да си умрял, за да си в обятията на Христа? Очевидно не. Катлийн, която вече ми е показала екзотичната, окъпана в кръв вътрешна украса на католическата църква „Сейнт Улфред“, ми разяснява, че всички сме на сигурно в обятията му, особено малките деца. И най-вече страдащите, добавя тя. Смятам, че аз и Патриша страдаме предостатъчно, така че това е добра новина. Освен това, казва ми тя, той е Агнец, а ние сме окъпани в кръвта Му (кълна се, главните букви се чуват, когато Катлийн говори). Трябва да призная, че имам известни резерви относно това да съм окъпана в агнешка кръв, но щом това ще ме спаси от вечните огньове адски, по-точно Адски — звучи ми да му приляга главна буква — тогава, предполагам, може и го изтърпя.

Госпожа Горман, майката на Катлийн, все се отбива попътно в църквата, както Бънти би се отбила в дамската тоалетна на „Сейнт Сампсън Скуеър“, като е излязла на пазар. Тъкмо сме прекарали събота сутринта — Катлийн, майка й и аз — да помагаме в пункта за набиране на средства „Милята на пенитата“ на „Кингс Скуеър“ за младежката организация на Националното общество за предотвратяване на жестокостта над деца. Аз помагам с радост — трупам добра воля и добри дела пред Агнеца, защото, макар да е кротък и смирен, Той е също така (необяснимо за мен) и част от триото, което може да ме прати в пъкъла.

Така както си се мотаем из „Дънкъм Плейс“ и обсъждаме дали да отидем някъде да пием горещ шоколад, изведнъж решаваме да се шмугнем в църквата. Майката на Катлийн потапя пръст на входа, прекръства се и пада на едно коляно пред олтара. Катлийн прави същото. Какъв е етикетът тук? Аз да последвам ли примера им, и ако да, Бог ще ме покоси ли на място, защото не съм католичка? Или пък ще го стори Бънти, пак по същата причина? Нито Катлийн, нито майка й ме гледат, така че аз пропускам водата и правя учтив реверанс най-общо по посока на олтара.

— Ела да запалиш свещ за сестра си — усмихва ми се окуражително госпожа Горман.

Свещите са прекрасни, кремави, восъчни и тънки като моливи, до една насочени нагоре — като указателни табели към някакво необятно, тайнствено място, където архангел Гавраил и Агнецът плюс ято бели гълъби живеят сред облаците. Как изобщо ще оцелее Джилиан в такава компания? (Вероятно вече строява херувимите.) Ще й трябва колкото се може повече помощ, така че с леко трепереща ръка запалвам една свещ, а майката на Катлийн пуска шест пенита в една кутия, за да я плати, докато аз се старая да изглеждам сякаш се моля.

За Джилиан не знам, но аз със сигурност се чувствам много по-добре, след като запалих свещта; разбирам, че всички тези ритуали си имат и хубава страна. По-късно у дома свалям ангелските камбанки от бюфета, където те продължават да стоят анахронично от Коледа насам — по корниза още има и гирлянди — пределно доказателство за домашната небрежност, последвала през Постджилианската епоха — 1960 г. сл.Дж. Поставям с благоговение ангелските камбанки на розовото си нощно шкафче, марка „Лойд Лум“, и всяка вечер паля по една от червените им свещички и се захващам да измислям молитви, които се издигат към Агнеца като свещен дим.

Ангелските камбанки трябва да се разпределят внимателно, тъй като свещичките вече свършват, но не и молитвите ми, а толкова много се моля — отчаяни, търсещи внимание молитви към Агнеца — че ми се протриват коленете. Всъщност са до такава степен протрити, че дори Бънти забелязва една събота, когато сме излезли да ми купи нови обувки. Толкова се ядоса, дето се тътрех като саката, че престана да ме дърпа да вървя по-бързо и ме попита какво има (откакто загуби едно дете, към другите проявява повече внимание), в резултат на което сега седим в чакалнята на доктора.

Човек може завинаги да остане да живее в чакалнята на доктор Хадоу, толкова е топло и уютно, за разлика от онази на господин Джефри, зъболекаря, където е студено и мирише на зъболекарски вещества и препарат за тоалетна. Доктор Хадоу е напалил камина, сложил е кожени кресла, в които буквално потъваш, а по стените е закачил поставени в рамки акварели, рисувани от съпругата му. Голям стар стенен часовник с нарисувани на циферблата рози отмерва времето с тъп, тропащ звук, като от конски копита — много по-приятни от пискливия звук, който издава нашият над камината. На голяма полирана маса е струпана интересна колекция четива, от „Селски живот“ до старото „Дендис“. Предпочитам „Рийдърс Дайджест“. Бънти прелиства един брой на „Женско царство“, а аз се заемам да си обогатявам речника. Харесва ми да ходя на доктор, дори съм на мнение, че прекалено рядко го правим.

Доктор Хадоу също е приятен и ми говори като на истински човек, нищо, че Бънти отговаря на всичките му въпроси вместо мен, тъй че в крайна сметка аз седя като глухоняма марионетка на вентрилоквист.

— Е, как си Руби?

— Болят я коленете.

— Къде точно те боли, Руби?

— Ето тук — Бънти сръгва едното ми коляно толкова силно, че изквичавам.

— Какви си ги вършила, Руби? — усмихва ми се искрено той. — Прекалено много молитви? — смее се. — Мисля, че е просто бурсит — заключава той след порядъчен брой „аха“-та и „хм“-та.

— Бурсит? — повтаря някак разтревожено Бънти. — Това някакъв паразит ли е?

— Няма причина за тревога.

— Няма причина за тревога?

— Пераческо коляно — обяснява доктор Хадоу.

— Пераческо коляно? — изпаднала е в пристъп на ехолалия Бънти.

Поглежда ме изпитателно, сякаш водя таен живот, върша домакинската работа нощем, докато ходя насън. Пране насън.

Тръгваме си без лекарство и без препоръчано лечение, освен да го „даваме по-спокойно“. Бънти изсумтява презрително при тази мисъл, но нищо не казва. Доктор Хадоу любезно й предлага нова рецепта за успокоителни.

— Ти също трябва да го даваш по-спокойно — казва той и започва да пише върху пачката с рецептите, оставяйки след химикалката неразбираеми драскулки от синьо мастило, които приличат на тайнствено писмо от „Приказките на Шехерезада“. — Времето лекува всичко — кима и се усмихва той (говори за смъртта на Джилиан, не за моето коляно). — Знам, че Господ се отнесе жестоко с вас, скъпа, но за всичко си има причина.

Сваля очила и потрива като малко дете светлосините си очи с цвят на мастило, после сяда и грейва насреща ни. Напоследък Бънти е толкова накисната в скръб и успокоителни, че повечето й реакции са леко забавени. В момента гледа доктора с безизразен поглед, но аз знам, че всеки момент ще стане гадна, защото не понася този род приказки… Господ, по-спокойно и прочее — тъй че бързо се изправям и казвам:

— Благодаря ви — и дръпвам Бънти за ръката.

Тя ме следва като агънце. Затътряме се към къщи, минаваме Клифтън Грийн и тръгваме покрай Бутъм. Светът е все още в плен на зимата, по дърветата из Клифтън Грийн няма и следа от листо или пъпка, а клоните им приличат на мастилени драсканици на фона на бледото небе, което пък прилича на сива амбалажна хартия. Завалява едър леден дъжд и аз си вдигам качулката на мъхестото палто и закуцуквам с наведена глава след Бънти като осакатено дете ескимосче. Някак странно житейско правило е това, че колкото и бързо да вървя, все не успявам да догоня Бънти — бавна или бърза, тя е неизменно един метър пред мен, сякаш ни свързва невидима пъпна връв, която може да се разтяга до безкрай, но не и да се съкращава. Подобна пъпна връв не съществува между Бънти и Патриша. Сестра ми е свободна да крачи безстрашно напред, да се цупи и изостава, та дори от време на време и да свива по доста притеснителен начин в някоя странична уличка.

Коленете ми горят и болят, независимо от пронизващия студ от дъжда. Моля се на Христос да спусне вълшебно килимче, което да ме откара до дома, ама де такъв късмет, и както обикновено, молитвите ми сякаш се разсейват в неподвижния въздух над Йоркската долина. Докато се върнем в магазина, бузите ни са се покрили с ледени розетки, а сърцата ни са пронизани от ледени остриета. Бънти влиза брутално през вратата на магазина, при което звънецът иззвънтява толкова неистово, сякаш магазинът е под нападение, но от нея поздрав не получава, тъй че аз извиквам „Магазин!“ от нейно име, а Джордж хвърля към мен поглед на необятна многозначителност. Повдига една рижава вежда към Бънти:

— Е?

— Пераческо коляно — отвръща тя и извърта очи с физиономия, която казва „И аз толкова знам“.

Той пита въпреки всичко.

— Пераческо коляно?

— Бурсит — допълвам услужливо информацията аз, но и двамата ме игнорират.

В магазина е ужасно студено; перушината на птиците по клетките е настръхнала, а очите им са блеснали хипотермично, сякаш колективно си представят тропически ширини. Защо е толкова студено? Защо не са запалени керосиновите лампи?

— Защо не си запалил лампите? — пита Бънти и поглежда злобно най-близката. — Тук е кучешки студ.

— Свърши керосинът, затова — срязва я Джордж, който вече се бори с палтото си и чифт големи кожени ръкавици. — Чаках ви да се върнете.

Вечно се чакат един друг да се върнат, понякога в магазина е малко като свалянето на обсадата на Мейфкиг. Сякаш са неспособни да съществуват на едно и също място по едно и също време. X=неY (иначе казано, Y=неX), или като мъжка и женска фигурка от къщичка барометър, които никога не се показват едновременно — или вали, или е слънчево.

Джордж взема пари от касата.

— Няма да се бавя — казва и тръгва към вратата.

— Сигурна съм — промърморва Бънти, озовала се изведнъж отново в плен на тезгяха. — Имам цял куп дрехи за гладене! — извиква след него, още докато вратата се затваря.

„Куп“ е събирателно съществително за гладене — за нашата майка под друга форма то не съществува.

Допирам ръка върху студения шарен емайл на лампата и се опитвам да я накарам да заработи. Обичам миризмата на керосиновите печки, толкова е топла и опасна.

— Внимавай! — предупреждава Бънти механично.

В някой друг живот Бънти е била роднина на Жана дʼАрк, неизменно нащрек за възможен пожар. Може всъщност да е била самата Жана дʼАрк. Представям си я — повела легион селяни войници с поруменели от ярост бузи, как реве заповеди, а те се придвижват бавно, забили поглед в краката си. Дори я чувам накрая, когато пъхат запалената факла между струпаните в краката й съчки: Внимавайте къде слагате тая факла!

Керосиновите лампи са даже още по-опасни от кладите за вещици, тъй като никога не се появяват в изречение без прикачен предупредителен израз. Не се е случвало някоя от нас — нито Патриша, нито аз, нито Джилиан приживе — да се намира на по-малко от два метра разстояние от някоя от лампите в магазина, без да е заплашена от подпалване. Подобно е отношението и спрямо камината във всекидневната, която денонощно се охранява (запалена или не); кибритът е смъртоносен, разбира се; котлоните на газовата печка са одушевени и се опитват да те сграбчат, като минаваш; цигарите полагат усилия да паднат и да прогорят нещо — що се касае до спонтанното възпламеняване… ами, то просто чука на вратата!

— Може ли да се кача горе? — питам аз.

— Не, не сама — отвръща тя, зареяла поглед в мострите храна „Боб Мартин“.

Това е толкова нелогично, че не си струва съпротивата — аз съм на девет, качвам се горе сама, откакто съм проходила. Откакто Джилиан умря, Бънти е развила извънредна чувствителност към опасностите, които ни дебнат отвсякъде — не сме застрашени единствено от пожари, непрекъснато биваме уверявани в майчинската й загриженост посредством поток устни предупреждения — Внимателно с този нож! Ще си извадиш очите с този молив! Дръж се за перилата! Пази се от този чадър! — и се оказва, че светът е пълен с предмети, целящи да ни нападнат. Не мога дори да се изкъпя на спокойствие, понеже Бънти влиза и излиза през две минути да провери да не съм се подхлъзнала или удавила (Внимавай със сапуна!). Не така стоят обаче нещата с Патриша, която заключва, залоства и барикадира вратата срещу Бънти. Горката ни майка — не понася да не сме й пред очите, не понася и да сме там.

Внезапно Патриша връхлита в магазина и изревава „Магазин!“ толкова агресивно, че папагалът изкрещява тревожно. Патриша тръгва към него, като прави във въздуха недвусмислени удушващи движения, принуждавайки го да се опита да се отдръпне на кацалото си. През годините папагалът се оказа непродаваем и постепенно се превърна в магазинския папагал — част от имуществото, категорично отказва да говори и напада всеки, който посмее да се приближи. Така и не бе удостоен с име. Било то и Поли. Никой не се отнася към него като към една от божиите живинки, дори и Патриша. Подобно на мен, той се е превърнал в един вид изкупителна жертва. Изкупителен папагал.

— Внимавай с керосиновата лампа! — изкрещява Бънти на Патриша, чието палто се развява на опасното разстояние от половин метър от лампата.

Патриша я поглежда изумено.

— Не е запалена — изрича бавно и особено натъртено тя.

— Няма значение — не се предава Бънти и се заема да разплита няколко каишки за кучета, като отказва да ни погледне, защото и тя самата е наясно колко абсурдно се държи.

Патриша разкривява лице с отвращение зад гърба й и се обръща да се качва горе.

— Тогава може ли да се кача с Патриша? — питам аз мигновено, видяла изход.

— Не! — изревават двете в хор.

Раздразнителността на Бънти отминава, след като поравя из дълбините на дамската си чанта и изважда победоносно шишенцето с успокоителни. Бънтините малки помощници скоро я докарват до забележимо различно състояние и известно време тя се мотае из магазина като автомат с костюмче, вади котенца, хамстери и мишки да ги огледа, прибира цената на животинките с шумно дрънчене на касата, докато внезапно насред едната продажба се хваща драматично за челото и обявява, че й е „дошло до гуша“ и трябва да отиде да полегне, след което се втурва в склада, като се спира само колкото да ми набута в ръцете огромен заек „Белгийски великан“.

— Майка ти добре ли е? — пита изненаданият клиент, като ме освобождава от тежестта на не по-малко изненадания заек.

— О, да, току-що си спомни, че е оставила тиган с картофи на печката — лъжа изкусно аз.

Много изкусно, естествено, предвид, че Бънти по-скоро ще смеси бялото с цветното в ден за пране, отколкото да забрави тиган с картофи на печката.

 

 

До обяд свършвам доста работа и продавам две котенца (едно сиво-бяло, едно рижаво), едно много очарователно кутре, два пустинни плъха, въртележка за хамстер, три чувала пясък, три килограма бисквитен микс, кошница за куче, една каишка за котка с камъчета (диаманти, фалшиви), плюс гореспоменатия белгийски великан, който броя за моя продажба, тъй като аз го отчетох на касата, а не Бънти.

Смятам, че определено имам талант за тази работа, и с голяма гордост докладвам за постигнатия успех на Джордж, когато най-сетне се връща (без керосин, както забелязвам), но той само ме изглежда объркано. Понякога имам чувството, че той среща най-големи трудности с разпознаването на членовете на семейството си.

Не се разминавам съвсем без почести, защото пет минути по-късно той изважда шоколадче „Милки Уей“ от джоба си и ми го дава, а после ми разрешава да извадя всичките зайци от клетките (един по един, разбира се, иначе един господ знае що за хаос щеше да се възцари). Галя им дългите кадифени уши и заравям лице в плюшената им козина, заслушана в бързото им заешко сърцебиене. Мисля, че ако Христос беше животно, щеше да е заек, а не агне — голям, космат, пухкав шоколадовокафяв заек.

— Къде е майка ти? — пита след известно време Джордж.

Ако ще се сблъсква с „майка ми“, най-добре да му напомня за керосина.

— Ти купи ли керосин? — питам невинно аз.

Той пак ме поглежда объркано. Не само му се струвам непозната, ами и явно не говоря на познат нему език. Десет минути по-късно вдига глава от касата, където брои банкнотите, и възкликва изумено:

— Забравих проклетия керосин!

Аз изсумтявам съчувствено.

Поглежда вратата на магазина със съмнение, може ли да остави къщичката барометър без надзор?

— Как да отида да купя керосин, като майка ти я няма?

— Мога аз.

— Не, не можеш.

Кой според него е приел всичките пари, които брои в момента? Не си струва да се спори, става толкова заядлив, че е способен да се закълне, че черното е бяло, само за да е наопаки. Бънти би отишла по-далече, тя би заявила, че изобщо не е цвят, ами някаква мебел или банан.

— Иди доведи Патриша. Може тя да наглежда магазина.

Посървам леко при думите „доведи Патриша“. Да се доведе Патриша, все се пада на мен, а това е неблагодарна задача. Още щом й кажа: „Татко (или мама) те викат долу“, около главата й се образува подобен на тежка миризма меланхоличен облак, затътря се с нежелание към призоваващия, като през цялото време обвинява мен за това натрапничество в нейната отшелническа обител.

Изкачвам стълбите бавно и с натежало сърце, а болните ми колене се обаждат. Подминавам стаята на Бънти; виждам я седнала пред тоалетката, загледана в огледалото, погълната от приглушена версия на упражнението „Моята Джилиан, моята перличка“, сякаш вярва, че може да привика Джилиан обратно от дълбините на огледалото. После се извърта да погледне.

— А, ти ли си — отбелязва някак обезверено.

— Аз съм! Просто Руби! — припявам с безсмислена приповдигнатост и почуквам на вратата на Патриша.

— Махай се! — изревава тя, така че отварям вратата.

— Татко те вика.

Легнала е на леглото с кръстосани върху напълващата си гръд ръце и зяпа тавана, малко като замислен труп.

— Махай се! — повтаря, без да ме поглежда.

Аз изчаквам търпеливо няколко секунди, после повтарям съобщението. Минава още един продължителен период на мълчание, накрая тя извръща леко глава към мен и казва с равен глас:

— Кажи му, че съм болна.

— Какво да кажа, че ти има?

Знам, че Джордж ще ме попита, така че най-добре направо да приготвя отговора, вместо да се налага пак да изкачвам всичките стълби. Патриша връща погледа си върху тавана и се усмихва безрадостно:

— Душата ми е болна — заявява тя с глух готически глас, затваря очи и си придава онова блажено отегчено изражение, което прерафаелитите вечно тормозели моделите си да докарват.

— Това ли да му кажа? — вече си представям реакцията, ако кажа „Патриша не може да слезе, защото душата й е болна“.

Тя се изкикотва със смеха си в стил Мадлин Ашър и махва с крехка бледа ръка.

— Кажи му, че съм в мензис, това ще му затвори устата.

Права е.

— Типично — измърморва той под мустак, сякаш менструалният цикъл е бил създаден с едничката цел да го дразни. — Е, така или иначе излизам — завърта табелата на вратата, която съобщава на външния свят, че ние Съжаляваме, но е затворено дори за „Ветзайм“.

След като се уверявам, че е тръгнал, аз връщам табелата обратно, та всички да видят, че е отворено за „Ветзайм“, и прекарвам следващите няколко приятни часа в продажби и игри с животните. Играя си на „улови топката“ със странен на вид бял териер (кръстен Парцаливко от Патриша), който никой никога не е пожелал да купи, макар че Джордж все го побива на витрината с голяма червена панделка на врата. С Патриша отчаяно се надяваме някой да купи Парцаливко, защото Джордж открай време заплашва да го „приспи“, което е най-големият евфемизъм на света. (Да не би Джилиан просто да се прави на умряла? Да не би просто да е заспала и да ни е трудно да я събудим? Ставането сутрин поначало й беше трудно.) Парцаливко е силно застъпен в моите молитви персонаж. Исусе Христе, Агнец Божий, прости ми греховете и ни дай насъщния. Направи Джилиан да е щастлива, а Парцаливко да си намери добър дом, и обещавам да съм послушна до края на живота си. С цялата си любов, Руби, да дойде царството Ти. Амин. Нещо от този род.

С радост мога да съобщя, че всички домашни любимци получиха полагаемото им се внимание от моя страна през онзи съдбовен следобед — котенцата бяха сресани; на хамстерите бе разрешено да потичат по тезгяха; дори се опитах да завържа разговор с папагала. Изведнъж ми се проясни какво ми е отредила съдбата — щях да работя с домашни любимци като баща си. Още няколко години и на табелата над вратата вече нямаше да пише „Г. Ленъкс“, а „Р. Ленъкс“ — ето това беше моето призвание! Вече нямаше да има значение, че не ни е разрешено да си имаме собствени любимци (частни, недоходоносни любимци), защото един ден всичките щяха да бъдат мои. Мечтай си, Руби.

Джордж се промушва с усилие през вратата, понесъл по една огромна бутилка керосин във всяка ръка, които оставя с дрънчене до големия варел със стърготини в ъгъла на магазина. Да се надяваме, че цигарата му няма да отскочи там!

— Внимавай! — предупреждава ме Бънти, като влизам в кухнята.

Приготвя наденички, яйца и чипс за вечеря — кошмар за здравната безопасност на жена в нейното химически упоено състояние. Цялото й внимание е съсредоточено върху тигана с картофите, за сметка на наденичките, които се киснат хубавичко в димяща сланина, да не говорим пък за яйцата, чиито белтъци започват да заприличват на хрупкава черна дантела по краищата. Притичвам покрай стените на кухнята, за да стигна до хладилника и да си взема чаша мляко, като гледам да стоя далече от опасния тиган.

— Вечерята е готова — заявява Бънти и внимателно разтръсква панерчето с чипса. (Много по-доволна щеше да е с пожарогасител в ръка.) — Викай Патриша.

— Тя не се чувства добре — казвам аз на Бънти, която повдига едва забележимо вежди. — Душата я боли — обяснявам.

— Просто я извикай, Руби, недей да остроумничиш.

Май наистина не желаят да съм умна, а?

Остатъкът от вечерта преминава в кротки занимания по интереси. Джордж, както винаги, е излязъл. Патриша си стои в стаята, и тя както винаги. Вече е на трети том на библиотечното издание на À la recherche du temps perdu, в което, както разбирам, става дума за „метафизичната двойственост на реалността, времето и смъртта и за силата на чувствата да извикват спомени и обръщат хода на времето“. Интересно звучи, само че как е възможно да се обърне ходът на времето, при условие че то препуска напред, цък-цък-цък, и никой никога не се връща. Нали така?

Аз също съм си в стаята, играя си сама на скрабъл, а Мечо седи отстрани и гледа умърлушено, вече не може да се включи, понеже е прекалено голям за такива вживявания. Баба Нел си е в леглото, където напоследък прекарва голяма част от времето си. Бънти е долу в кухнята в компанията единствено на своя куп дрехи за гладене.

След три игри на скрабъл със съвсем минимално мамене решавам, че може би е време да си лягам. В ерата сл.Дж. изчезнаха всички успокояващи рутинни задължения. Никой не проверява дали съм си измила зъбите, лицето и ръцете, никой дори не проверява дали съм си легнала, аз обаче си лягам, придържам се към повечето задължения и ритуали от ерата пр.Дж. Казвам си молитвата, коленичила на една възглавница до леглото. Моля се пламенно Джилиан да е доволна в рая и да не се разстройва, че е умряла. От последните коледни свещички вече са останали само лепкавите червени пънчета, но аз въпреки това ги запалвам и гледам как ангелчетата се удрят в камбанките, зън-зън зън-зън.

В същото време долу в кухнята Бънти е принудена да зареже гладенето със светкавична бързина, когато сред купа открива нещо, което прилича на розовата блуза на Джилиан, марка „Вийела“ (всъщност това са розовите гащи на баба Нел). Притиснала слепоочията си, тя се качва горе, гълта двойна доза приспивателни и се отпуска в забрава на леглото. Доста по-късно чувам Джордж да се връща и да се препъва и ругае по стълбите. После долита шум от казанчето в тоалетната, лампите изгасват и аз се понасям в нощта върху своята лодка от молитви и няколко дружелюбни припева „Колко струва онова кученце на витрината?“.

 

 

Сънувам, че е дошъл краят на света — обичаен сън, който приема много форми. Конкретно тази нощ става дума за струпани в небето огромни облаци, които се превръщат в зайци. Огромните зайцевидни облаци висят в небето като цепелини (вж. Бележка 7), а зад мен някой казва: Това е краят на света.

И в известен смисъл е точно така. Долу изоставената, забравена ютия демонстрира лошите черти на характера си върху дъската за гладене. Разбира се, Бънти е нямало как да знае, че термостатът е повреден и че докато хърка по дамски в леглото си, ютията продължава да се нагрява, да прогаря шареното хасе, с което е покрита дъската за гладене — прогорено, което постепенно потъмнява като загорелите наденички за вечеря, докато дунапренът отдолу започва да цвърти и гори. После пламъците намират дървото на рамката и дълго време се задоволяват някак от само себе си, но накрая разтопеният шнур пада на пода и докопва балатума, а един особено енергичен пламък казва хрррр! и се протяга чак до веселите шарени пердета, които са в тон с овъгленото хасе на дъската за гладене, и оттам няма спиране, докато не погълне всичко по пътя си — дори кухненските тапети на червени като пожарникарски коли домати и танцуващи солници.

В крайна сметка дори това се оказва недостатъчно и огънят излиза от кухнята, подава глава през вратата и минава по коридора към магазина, където има страхотни залъгалки — керосин, стърготини и шептящ, шумолящ страх.

 

 

— Руби! Руби!

Отварям рязко очи, но не е същото, като да си буден. Въздухът е замъглен, а Патриша прилича на дребна старица, обгърната от дим. Мирише на прегорели наденички. Погълнал ни е огромен сив зайцевиден облак.

— Краят на света — прошепвам на Патриша.

— Руби, ставай — казва настойчиво тя. — Скачай от леглото! — Вдига завивките и започва да ме дърпа, но аз не разбирам, докато тя не започва да се гърчи в кашлица. — Пожар, Руби, пожар!

Насочваме се с известно клатушкане към вратата и Патриша прошепва:

— Не съм сигурна, че можем да влизаме там — сякаш не иска огънят да я чуе, но всъщност не шепне, ами димът й дразни гърлото и гласът й е дрезгав, установявам аз едва когато се опитвам да кажа нещо.

Отваряме вратата много внимателно, като че ли зад нея ламтят всичките адски огньове, но има само дим, дори недостатъчно, че да скрие вратата на Нел отсреща. Само че, когато се опитваме да излезем, започваме да се задушаваме и се налага бързо да се приберем обратно, полузадушени и давещи се, хванати за ръце. Ние сме човешки комини и може единствено да стане по-лошо, тъй като Червеният конник на Апокалипсиса вече препуска по стълбите на магазина.

Патриша започва да дърпа завивки от леглото и да ги пъха под вратата; после изсипва всичко от скрина ми и намира две ризи за училище, които увива около главите ни и заприличваме на самотни рейнджъри. При други обстоятелства щеше да е даже забавно.

— Помогни ми! — изхриптява тя иззад разбойническата си маска и се опитва да избута капака на прозореца, който е безнадеждно заял.

Аз започвам да се паникьосвам, падам на колене въпреки пронизващата болка и започвам да се моля трескаво на бебето Исус да ни спаси от изгаряне. Като по-практична Патриша грабва нощната лампа с Бамби и Тропчо — някога нейна, сега моя — и започва да налага прозореца, докато не строшава цялото стъкло. После взема чергата до леглото, слага я върху назъбените стъкла в рамката (Патриша, слава богу, наистина е внимавала по време на уроците за момичета водачи) и двете се надвесваме от прозореца и започваме да гълтаме на големи глътки от студения нощен въздух. Мисля, че едва тогава осъзнавам какво е всъщност разстоянието до задния двор долу.

Патриша извръща глава към мен и казва:

— Всичко е наред, пожарната ще дойде всеки момент — с ясното съзнание, че и двете не го вярваме.

Първо на първо — кой се е обадил? Не чуваме сирени, на улицата няма никакви признаци на живот, а останалите членове на семейството ни сигурно вече са станали на дребни мъждукащи въгленчета. Лицето на Патриша внезапно се разкривява от болка. Сваля си маската и изхриптява:

— Животинките. Някой трябва да помогне на животинките.

И двете знаем кой е този някой (изглежда, не ни хрумва, че би трябвало първо да се опитаме да спасим семейството си).

— Дръж! — казва Патриша и пъха нещо в ръцете ми, което след по-обстоен оглед се оказва Панда.

Панда. Незабелязван от никого, Мечо подскача върху скрина и трескаво се опитва да ни привлече вниманието. Патриша се провира и увисва на перваза, прехвърля се на улука в доста робинхудовски стил, като спира само колкото да каже:

— Стой тук и не мърдай! — с тон, наследен по права линия от Бънти.

Докато се спуска надолу, изглежда като истински герой, облечена само по момичешката си пижамка с рязана бродерия и с две големи розови дунапренени ролки на бретона. Някъде по средата на спускането спира, а аз й помахвам окуражително.

— Стой там, Руби, скоро ще дойде помощ! Ще се обадя в пожарната.

Вярвам й, на Патриша човек може да вярва по начин, по който никога не би могъл да вярва на Джилиан; ако сега по улука се спускаше Джилиан, щеше да е забравила за мен още преди да е стигнала до долу. Краката на Патриша най-сетне докосват безкрайно далечния бетон на задния двор, тя вдига ръка в нещо средно между поздрав и помахване, на което аз отвръщам с пресилено вдигане на палци.

Само след няколко минути задният двор вече се е превърнал от изоставена арена на смъртта в безопасен пристан. Навсякъде има пожарникари, умни като мравки — развиват маркучи, подпират стълби, реват окуражителни думи. Съвсем скоро един набит ухилен пожарникар каца пред прозореца на стаята ми като вълнисто папагалче на стълбичка и казва:

— Здравей, миличка, хайде да излизаме, искаш ли?

Аз се озовавам преметната с главата надолу през рамото му и тръгваме обратно надолу по стълбата. Толкова усилия съм съсредоточила да не изпусна Мечо (наистина ли си мислеше, че ще го забравя?) и Патришината Панда, че нямам време даже да се помоля за спасението ни. Благодарение на този отличен птичи поглед успявам да видя, че в задния двор цари голямо оживление. Патриша ми крещи да не се тревожа, Бънти пищи нещо неразбираемо с широко отворена в идеален кръг уста, от която бълват порой несвързани думи, а пък застаналият на десет сантиметра Джордж крещи на нея (най-вероятно да млъкне).

Най-странно от всички се държи Нел, която се мотае насам-натам с тъмносиня сламена шапка като бонето на Армията на спасението, само че без панделката („Кръв и огън!“), понесла пазарската си чанта от изкуствена кожа, сякаш тъкмо е била тръгнала за „Питъргейт Фишърис“ и минава да събира поръчките на хората. (Смалили сме се от семейство категория „по едно от всичко шест пъти“ на категория „по едно от всичко пет пъти“. Още през 1966-а нашето невероятно смаляващо се семейство ще спадне до единица мярка „по едно от всичко два пъти“. Плюс остатъците, разбира се.)

Осъзнавам с лек развълнуван трепет, че ако всички са долу, значи, аз съм била сама в горяща къща! Каква история само ще има да разказвам! Продължаваме да слизаме към Бънти и тази тръпка е заместена от чувство за вина — възможно ли е по някакъв неведом, идиотски начин да съм причинила пожара (изведнъж се сещам за неизгасените коледни свещи)? Да не би Руби сомнамбулката несъзнателно да е направила пожар? Очаквам Бънти да каже нещо от типа Казах ти да внимаваш!, но за мое изумление тя нищо не казва, притиска ме към себе си, обгръща ме с облечените си в халат ръце и за пръв път онази невидима връв между нас се сбръчква и свива до неузнаваемост и ние преодоляваме двуметровата бездна.

Междувременно друг пожарникар загръща Патриша със сиво одеяло и сега тя прилича на индиански воин пред (доста големичък) лагерен огън. Плаче истерично и неконтролируемо, издава ужасни звуци, отчасти заради погълнатия дим, отчасти защото е видяла оголените овъглени останки от магазина и е подушила неизличимата миризма на опърлена кожа и перушина (в бъдеще така или иначе ще ограничим чая със сладки, но е изумително какво може да постигне миризмата на пържени наденички).

И тогава се случва чудо — в двора притичва дребно черно кутре, което се съдира да джафка, а на врата му висят парчета обгоряла панделка.

— Парцаливко — изхълцва тя, извън себе си от радост. — О, Парцаливко! — притиска опърленото му, почерняло от пушека телце до изцапаната си рязана бродерия.

Домашните призраци оглеждат собствените си изгорели останки — стопените прозорци с цветно стъкло, опушените центурионски шлемове, набръчканите от топлината перуки — и въздишат дружно в знак, че и това са преживели. Йорк неведнъж е бил опустошаван от пожар и те никак не са изненадани от поредния.

 

 

Точно както Големият лондонски пожар спомогнал за пропъждането на Голямата лондонска чумна епидемия, Големият пожар в магазина за домашни любимци спомогна да се прогони смъртта на Джилиан. Пожарът бе очистване, изпитание, което преживяхме и което даде възможност за малко промени и обновление. По някаква причина Джилиан вече не ни тежеше чак толкова много на съвестта. („Ако беше жива — разсъди Патриша с непоклатима логика — можеше да загине в пожара и така или иначе пак щеше да е умряла. Нали?“)

 

 

С живота ни над магазина е свършено, макар че истински е пострадал само приземният етаж, а останалата част от къщата е просто покрита със сажди. Независимо от това на Джордж е поставен ултиматум и още на другия ден е изпратен в канцеларията на строително дружество „Лийдс и Холбек“ да сключи ипотека за симпатичната къщичка. Само след няколко седмици вече ще оглеждаме новоизмазаната, прясно боядисана вътрешност на магазина, ще следим доставката на нови тезгяси и витрини, докато Уолтър пита Джордж за новата сфера на бизнес.

— Медицински и хирургически консумативи? — опитва се да познае той.

Джордж пращи от предприемачески ентусиазъм.

— Бандажи, инвалидни колички, слухови апарати, ластични чорапи, бастуни… край няма, Уолтър. Ще има неща с лекарско предписание, ще идват хора, изпратени от болницата, хора от улицата за дреболии като „Еластопласт“ и „Дурекс“.

— „Дурекс“? — казва замислено Уолтър. — Оттам пари ще паднат. За приятели с отстъпка, нали? — при което и двамата се превиват от мъжки смях.

— Ама какво е това „Дурекс“? — прошепвам аз на Патриша.

— После ще ти кажа — прошепва в отговор тя, но така и не ми казва.

 

 

Всичко това обаче е още в бъдещето. Сега през пердетата наднича пролетната зора, а ние с Патриша лежим една срещу друга на шантавото легло за гости на буци на леля Гладис. (Странно е някак, че след всяка трагедия спим на едно легло.)

Сгушени натясно нейде между нас са и заспалите доволни телца на едно куче, една панда и едно мече. Звучи невероятно — или по-скоро вероятно — но Джордж и Бънти се съгласяват да задържим Парцаливко за наш собствен, вече незастрашен от продажба, истински домашен любимец.

Навън небесната твърд е осеяна с червени като кръвта на домашни любимци ивици. Цели ята вълнисти папагалчета се превръщат в ангели с шарени ярки крила, които кръжат из небето. Може би в Света на духовете или в рая, или където са отишли всички, може би там папагалът ще бъде надарен със способността да говори и ще бъде обичан. Моля се на оцапания с кръв опушен Агнец да направи всички в рая много щастливи. Толкова неща са нетрайни, но в едно можем да бъдем сигурни — тази сутрин в обятията на Христа е наистина пренаселено.

Бележка 7 — Цепелин!

Нел и Лилиан стояли на входната врата и махали на Том за довиждане. Рейчъл била неспособна да помръдне от стола си и на самия Исус Христос да помаха. Том се радвал, че вече не живее с нея, радвал се, че сега си има съпруга и собствен дом. С Мейбъл извадил късмет — тя била от кротките предани жени, малко като Нели. Лилиан не я харесвала особено много и затова обикновено идвал да види сестрите си сам. Обърнал се в края на „Лодър стрийт“ и видял, че още са там; много ги бивало да се сбогуват, тези двете, тъй че той описал с ръце голям полукръг, все едно сигнализирал с флагчета, та да го видят.

Тревожели се от нападения на цепелини, но Том не смятал, че някой ще си направи труда да напада Йорк. Уверявал ги с доста пресилена увереност и наперени приказки как немците нямали смелост да се бият, как войната скоро щяла да свърши и прочее. Помогнал им да поправят щорите си за въздушно нападение, тъй като се притеснявали, че през цепките прозирала светлина — горката Мини Хейвис я привикали в съда, задето запалила лампа, и била тъй засрамена, че не смеела да се покаже на улицата. Което било в известен смисъл жалко, предвид, че младият й съпруг воювал на фронта.

Нел и Лилиан му дали да вечеря дроб и картофено пюре и му показали картичката от Албърт — грапава пощенска картичка с изглед от Ипрес преди войната.

— Пише — зачела на глас Лилиан — че времето е страхотно.

При което Том се засмял, това било тъй типично за малкия му брат. Понякога улавял Нел да го гледа по начин, който издавал, че го смята за страхливец в сравнение с Албърт, но в крайна сметка и двете открай време харесвали Албърт повече. Албърт бил всеобщ любимец (освен на Рейчъл, разбира се) и понякога Том изпитвал ревност, но никога задълго, човек, колкото и да се стараел, просто не можел да таи лоши чувства към Албърт. За Джак Кийч обаче не бил толкова убеден — младежът бил нездравословно умен, никак неподходящ за Нел, прекалено бил наперен — по-скоро като за Лилиан.

Той самият бил страхливец обаче, в това съмнение нямало. Предишния ден на улицата една жена се приближила до него и го нарекла „кръшкач“, а той се изчервил от срам. После дошла и друга, доста пийнала, и казала: „Точно тъй, момче, стой далече от шибаната униформа“ — при което червенината му преминала в мораво. Том знаел, че първата имала право, наистина бил кръшкач. Такъв бил, защото изпадал в смъртен ужас само при мисълта да отиде на фронта. Когато се сетел за войната, го обземало някакво странно чувство и в корема му нещо се обръщало. А и не искал да оставя горката малка Мейбъл, не знаел какво би правила без него. Работодателят на Том бил член на „Обществото на приятелите“ и се бил явил пред комисията и успял да му издейства освобождаване, заявявайки, че всичките му други работници са отишли на фронта и няма да се справи, ако му вземат и единствения останал. Комисията освободила Том за шест месеца и той знаел, че почти няма вероятност да удължат този срок. Сигурно можел да се изправи пред тях и да каже, че е възразител, но и за това нямал достатъчно смелост; всички в Гроувс знаели какво се случило с Андрю Британ, учителят от Парк Гроув, който също бил възразител.

Том решил да се прибере у дома по дългия път, вечерта била тъй прекрасна. Май бил любимият му месец, напомнял му за всичките цъфнали глогини извън града. Том и Мейбъл често се разхождали с велосипеди сред природата, а той бил разказал на младата си съпруга за детството си в провинцията и за майка си; разказал й дори колко зле се е чувствал, когато майка му починала — нещо, което пред никого не бил споменавал. Том пазел нейна снимка — направена от пътуващ фотограф, французин, малко преди смъртта й. Намерил я сред останалите на сутринта, когато баща им съобщил, че майка им е починала. Снимките били разхвърляни по кухненската маса; баща му бил в такова състояние, че дори не ги бил забелязал. Онази на Алис била в красива рамка от гравирано сребро и червено кадифе, Том я взел и я скрил под дюшека си, защото искал този прощален подарък само за себе си. Само че по-късно, когато образували обединен траурен фронт срещу новата си мащеха, Том я показал на Лорънс и Ейда, макар че твърдо отказал да им я даде, въпреки всичките им молби, увещания и плач. Сега тя стояла гордо в центъра на дъбовия скрин във всекидневната му, Мейбъл й бършела праха всеки ден и често казвала: „Горката жена“ — при което, ако се случел наблизо, Том усещал странно пристягане в гърлото.

Небето над „Сейнт Сейвиъргейт“ било с цвят на индиго и Том вървял с вдигната към него глава, когато му се сторило, че една част от небето — по-тъмна — се е отделила и се движи точно над него. Наблюдавал я озадачено, после чул и други хора да възклицават с вдигнати към небето глави, после някой изрекъл с приглушен, изпълнен със страхопочитание глас: „Това е цепелин!“, при което друг се обадил: „Мамка му!“. Няколко жени изпищели и се изпокрили по къщите, но други останали да наблюдават цепелина като омагьосани. Висял тъй тайнствено във въздуха, че сякаш никому не хрумнало, че може да пусне и някоя бомба. После обаче последвало мощно ТУП! и огромен пламък озарил улицата, Том почувствал как по цялото му тяло преминава силна вибрация и се сетил за Нел и Лилиан и техните покривала за въздушно нападение. Последвала секунда пълна тишина, нищо не помръдвало, освен издигащия се облак дим. След това хората се разпищели и застенали, видял мъж с наполовина отнесена глава и паднало на пътя стъпало, което пасвало на това на единия му крак. Едно момиче се било сгушило на стълбището на методисткия параклис и скимтяло като ранено животно, Том отишъл при него и се опитал да го успокои. Навел се и рекъл:

— Добре ли сте, госпожице?

Тя погледнала ръката му, изпищяла и се отдръпнала, след което погледнал и той и разбрал причината — ръка нямало, само стърчаща синкавосива кост и висящи парченца хрущял. Един войник в униформа притичал до него и извикал:

— Всичко е наред, момче, ела с мен! — после го качил на нечия каруца, за да го заведе в болницата.

Войникът му дал да отпие нещо от манерката си и не спирал да го гледа някак тревожно. Виждал бил много ранени мъже, но никога да се смеят като откачени.

Болката в ръката на Том била тъй непоносима, сякаш я били потопили в разтопен метал, но на него не му пукало. Сега вече никога нямало да го изпратят на фронта, щял да остане при сладката си съпруга и да навира това чуканче в лицето на всеки, посмял да го нарече кръшкач и дезертьор.

 

 

Лилиан и Нел седели от двете страни на болничното му легло, Нел отмахнала една къдрица от челото му. Докаран бил в болницата на „Хаксби Роуд“ — закусвалнята на „Раунтрийс“, превърната в болница за завърнали се от фронта войници — и сестрите се отнасяли с него, сякаш наистина е ранен войник. Двете му сестри се усмихвали, а Лилиан дори се навела да го целуне.

— Горкичкият ми Том! — прошепнала тя.

— Храбрият ни брат! — додала Нел усмихната. — Изчакай само да пиша на Албърт.