Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (6)

Снежинки

Последният ден на Джилиан. Именно на Бъдни вечер Джилиан заплаща за всичките си златисти къдрици, та да няма почти никакъв шанс някога да забравим годишнината от смъртта й. Тя ще почерни тази Коледа, както без съмнение и доста от идните. Конкретно тази година отиваме на пантомима. Ще ми се да мисля, че това е някаква компенсация за Джилиан (нещо в смисъла на „Поне си прекара добре, преди да умре“), но истината е, че именно фактът, че отиваме на пантомима, я убива.

— Руби!

Това е Джордж, който крещи от дъното на стълбите и се опитва да надвика трополящия по стъклата дъжд.

— РУБИ!

Всъщност нищо не иска. Познавам този тон в гласа му. Влязъл е в кухнята и е заварил Бънти да пресъздава образа на съпругата мъченица (трябвало е да направи от това професия) и най-вероятно е толкова подразнен, че търси на кого да си го изкара. На мен.

Макар в стаята да е студено — всичките ни спални са без отопление — на мен ми е топло след току-що приключената сесия въртене в доста ограниченото пространство между леглата. Сега съм се сгушила доволно под розовата покривка с релефна бродерия с една стара книжка „Джуди“ на Джилиан. Покривката на моето легло е точно като тази на онова на Джилиан в другия край на стаята, само дето нейната е прасковена, защото първо на нея дадоха да избира. Напоследък се налага да спя в една стая с Джилиан, понеже Нел е напуснала къщата си на „Лодър стрийт“ и се е преместила у нас. Това се налага, по думите на Джордж, защото й „хлопа дъската“ — фраза, която не разбирам съвсем, макар че стигат само няколко часа в нейната компания, за да му стане на човек ясно, че тя преживява някаква метаморфоза. Доста често се обърква (аз също, но не по въпроса в кой век живеем), но недостатъчно, за да я „затворят“ (което Джордж си пожелава, когато му идва ред за желанието на Бъдни вечер), а само колкото през цялото време да лази по нервите на Бънти. Ама пък в крайна сметка има ли нещо, което да не лази там?

Както може да се предположи, Джилиан е бясна от тази промяна и за да я успокоя, се налага да вървя на пръсти и да се преструвам, че ме няма. Доста време посвещавам да я успокоявам, докато Патриша (вече тийнейджърка!) изобщо не отделя време за това. От друга страна пък, е и вярно, че Патриша вече не се намира в същия пространствено-времеви континуум като останалите (ако това означава да си тийнейджър, значи, аз не искам).

— РУБИ!

Явно няма да ме забрави. Малко виновно отвивам бродираната покривка. Да се лежи върху оправените след ставане легла, е нарушение на домашните правила на Бънти. Мисля, че животът щеше да й се струва по-подреден, ако изобщо не спяхме в тях. Едва дочаква да станем сутрин, дърпа с всичка сила пердетата и ни изравя изпод завивките, за да унищожи топлите ни отпечатъци от чаршафите колкото се може по-бързо в знак на някаква странна форма на жестокост към деца.

Нашата стая (Джилиан никога не използва това местоимение. „Моята стая“ — натъртва винаги. Все едно мога да забравя!) има на пода килим, а на стените тапети с розови цветчета по увивни растения, също така тесен дъбов гардероб, който мирише като в куфар. Най-важната мебел е тоалетка с формата на бъбрек, обрамчена с набор от същия плат като на пердетата. Джилиан и нея смята за своя собственост, нищо, че беше купена за „нас“ заедно с бродираните покривки, след като се преместих в тази стая. Една от причините (множество) Джилиан да ненавижда мисълта да дели стая с мен е, че продължавам да ходя насън и тя е ужасена, че може да й сторя нещо отвратително, докато спи и не е в състояние да се защитава. Ха! Къде ти!

Оглеждам се в огледалото на тоалетката за следи от гузна съвест не само заради покривката на леглото — кой знае за какво друго може да съм виновна? Човек никога не знае, не и с Джордж и Бънти, които имат какви ли не неписани правила; понякога си мисля, че са част от някакво тайно общество с масонска сложност, макар и невинаги напълно единодушно — само за да усложняват живота на горките си деца. Някои от тези правила са добре известни, други — не толкова, а мен все ме изненадват с някое мистериозно. Разкриват се на случаен принцип — така например едва вчера разбрах, че момичетата не бива да седят с кръстосани крака (това от Джордж) и че Лейбъристката партия е по-опасна и от католическата църква (от Бънти).

— Руби! Слез долу да помогнеш на майка си!

Обзалагам се, че помощ е последното нещо, което Бънти иска. Слизам по стълбите с огромно нежелание, особено на последните няколко стъпала към кухнята, където по-свирепите призраци замислят конспирация за завръщането си. Откъм магазина долитат приглушени звуци на скимтящи кутренца и хъркащи котенца, а изпод него — отделен слой безшумни звуци от празничните приготовления на призраците. Това са последните ни дни над магазина — Бънти вече е набелязала една „симпатична къщичка“ нейде из дивите предградия на Ейкъм и нашият прогрес натам е значително ускорен от смъртта на Джилиан, която е главният виновник за големия (и наистина ужасен) пожар в магазина за домашни любимци. Така че за Бънти от смъртта на Джилиан ще последва и нещо добро. Също и за мен, разбира се, понеже ще стана едноличен собственик на тоалетката бъбрек (малко поопушена, но нищо).

Спирам пред вратата на кухнята и се заслушвам, преди да отворя. Струва ми се достатъчно мирно. За мен е важно всички да запазят доброто си настроение заради пантомимата. Излизала съм със скарани Джордж и Бънти и не е никак приятно, повярвайте ми. Самият факт, че ще излизаме на Бъдни вечер, е малко смущаващ. Обикновено не излизаме до януари, но Бънти си е втълпила, че е проява на изисканост да се отиде на откриването на празненствата — на Бъдни вечер. Следователно отговорна за смъртта на Джилиан е всъщност тя.

Отварям плахо вратата. От кухнята лъха топлина, но това не може да ме заблуди. Навсякъде трепти скреж — по новата пералня „Инглиш Илектрик“, по бръмчащия хладилник и миксера „Кенууд Шеф“. Почти с просто око се вижда как атмосферата вътре излиза като дебел леден пушек от Джордж и Бънти — фигури на леден суверенитет насред своето царство над магазина.

— Майка ти има нужда от помощ.

Това е очевидно демонстрация на власт от страна на Джордж — над Бънти не може да наложи никаква, така че я упражнява върху най-безпомощния член на семейството — мен. Откакто се върнах от тайнственото си изгнание в Дюзбъри, всички в тази къща ме използват за изкупителна жертва. По упоритото изражение на Бънти съвсем ясно се разбира, че се справя достатъчно добре и без чужда помощ. Седи пред мивката и бели картофи с демонична ярост, изопнала всяка жилица и костица на тялото й. (Понякога се опитвам да си представя Бънти като дете, но по някаква причина това много ме натъжава — вж. Бележка 6.) Бурни подводни емоционални течения бълбукат и избиват на повърхността на кожата й. Искри горчиво статично електричество излизат от краищата на русата й коса. Нещо особено ужасно се случва между тези двамата, нещо — подозираме ние — свързано с Уличницата.

Джордж е седнал на малката кухненска маса и отръсква подобно на куче ледения дъжд от мустаците си. Чудя се защо е излизал? По това време на деня трябва да е в магазина. Може да е ходил в последния момент да ни купува коледни подаръци. Може да е бил на тайна среща с Уличницата. Въпросната е ново попълнение в нашия семеен живот. Само Бънти говори за нея, Джордж никога не я споменава, а се държи, сякаш Бънти си я е измислила с нейното развинтено въображение. Ето например типичен кратък разговор по адрес на Уличницата:

 

 

БЪНТИ (към Джордж). Знаеш ли кое време е? Къде беше? (Мълчание.) Сигурно с твоята Уличница?

ДЖОРДЖ (унищожително). Не ставай смешна! Отидох с Уолтър за по бира в „Боксовата купа“.

БЪНТИ. Идея си нямам какво толкова вижда в теб — не може да е красотата ти, няма как да са парите ти. Как успяваш — плащаш ли й?

ДЖОРДЖ (спокойно). Виждала ли си някъде днешния „Ивнинг Прес“?

 

 

На нас, невинните и невнятните, ни е до известна степен мъгляво какво точно е Уличницата, но поне знаем, че е лоша. Патриша казва, че е изписана жена, но така викат на котката в съседния магазин, за бога. Лицето на Джордж е студено и мокро като прозореца на кухнята и той умишлено бавно си обува пантофите и пали цигара, та да изглежда много зает. Джордж заема много място. Бънти все повтаря, че над магазина няма достатъчно място, най-често в едно изречение с въпросната „симпатична къщичка“, но според мен от мястото взема предимно Джордж. Да, над магазина е доста пренаселено, но съм на мнение, че това е илюзия. Патриша например напоследък почти не излиза от стаята си, а пък Нел заема по-малко място и от призраците.

На Бънти щеше да й е най-добре, ако Джордж седеше през цялото време в магазина — тя ще му побутва подноса с храната през пасажа, а той ще й връща празните чинии за миене.

— Бънт, има ли шанс да получа чаша чай?

Джордж се опитва да имитира начина, по който според него си говорят щастливите семейни двойки. Често го прави, когато Бънти е в лошо настроение (или поне по-лошо от обичайното), но го прави толкова очевадно изкуствено, че успява единствено да я доразсърди. Щом всички вече сме наясно с това, той как не се е досетил? Бънти спира да бели картофи, забърсва си ръцете и въздиша шумно. Слага чайника на печката, пали газта с изражение като онова на Дева Мария при кръста на рисунката в католическата църква, в която ме посвети новата ми приятелка Катлийн Горман. (Никой, дори и Патриша не знае, че съм ходила там.) Не ми хареса, пълно беше с разкъсани сърца и хора, които си причиняват ужасни неща. На Бънти католическата църква би допаднала много, стига обаче да й даде шанс.

— Това детето може да го свърши — казва Джордж и сочи зарязаните в мивката картофи.

— Не, не може — срязва го Бънти за голямо облекчение на „детето“.

Бънти дава вид, сякаш има намерение да брани белачката си за картофи до второ пришествие. Отмахва коса от чело с отколешен полово обусловен жест на страдание. Тежък е животът на жената и само през трупа си ще позволи някому да й отнеме тази святост. В кухнята се е разразил могъщ сблъсък на воли, а аз — по всичко личи — съм просто една злощастна пионка. Джордж все се надъхва за истинска кавга, а после се отдръпва, защото всъщност няма желание да рискува последствията от един скандал. Попаднал е в черния списък на Бънти още откакто отворихме първата вратичка на календара за коледните пости. (По-точно, откакто Джилиан я отвори, както прави почти всеки ден. Патриша го превъзмогна, като си направи неин личен календар от кутия за корнфлейкс.) Още с никого не съм обсъждала тази нова фаза на Студената война (по-скоро Ледената епоха) между родителите ни, но с Джилиан по принцип рядко „обсъждаме“ каквото и да е — тя крещи, аз се правя, че не я чувам. От друга страна, откакто навлезе в юношеството, Патриша се е превърнала в пън. Пък аз така или иначе не намирам точните думи — ще минат още няколко години, преди да натрупам подходящия речников запас.

Джордж гаси цигарата си и издава подобен на пръхтене звук с гърло, след което се настанява по-удобно на стола да гледа как Бънти му приготвя чай (все пак годината е все още само 1959-а). Прочиства гърло и се изплюва в кърпата си точно в момента, в който Бънти му сервира чашата с чинийка с безизразно лице. Точно с такова му събира чорапите, носните кърпи и долното бельо (с помощта на гумени ръкавици) и ги накисва в кофа с „Детол“, преди да получат разрешение да се присъединят към останалото наше почти чисто пране във въпросната „Инглиш Илектрик“. Бънти поема отново белачката си, а аз оставам на прага, несигурна дали още имат нужда от мен в ролята ми на пионка. Изглежда, са забравили, че е Бъдни вечер, и независимо от купчината курабийки на скрина в кухнята не се носи празничен дух. Коледният сладкиш, забелязвам аз, стои неукрасен на хладилника, безспорно някак гол само по бадемов крем. Това е лош знак. Сладкишът е тясно свързан с трайфъла^[1] за деня след Коледа, и двата — обект на Бънтината почит, сравнима единствено с онази, която майката на Катлийн отдава на сцената на Рождеството.

— Все още ще ходим на пантомимата тази вечер, нали? — питам аз доста безразсъдно.

— Според теб защо иначе се трепя да приключа с всичко това? — завърта се на пети Бънти и размахва белачката като кама из въздуха, сочейки панорамата от курабийки, коледен сладкиш, картофи, Джордж. — Да не говорим, че съм нямала време да приготвя десерт. — Очите й се присвиват на тесни цепки и поглежда Джордж заплашително. — Ще трябва да минем с компот.

Нахвърля се върху кутия праскови, отваря ги с отварачката за консерви и ги изсипва в голяма стъклена купа, в която те плуват като златни рибки. Джордж опва вечерния вестник и започва да си подсвирква съвсем тихо под носа „Коледни звънчета“.

— Ти нямаш ли си работа, Руби? — пита Бънти остро.

Нямам. Не знаех, че трябва да си имам работа на Бъдни вечер.

— Къде е нашʼта Джилиан? — пита изведнъж Джордж.

Макар да бе, разбира се, открай време любимка на Бънти, Джилиан наскоро бе успяла да добие и изключителна популярност в очите на Джордж. Очевидно ако човек положи достатъчно усилия за нещо, в крайна сметка накрая успява.

— На урок по пиано — отвръща Бънти и намалява силата на пламъка под тенджерата с картофи.

— На Бъдни вечер? — пита с лека изненада Джордж.

Нали разбирате? Аз трябвало „да си намеря работа“, Джилиан обаче — не. Решавам, че съм отпратена, качвам се във всекидневната и включвам телевизора. Тъкмо започва „Конят чудо Шампион“; макар сърцето ми автоматично да трепва при звука на познатата вълнуваща музика, трябва да призная, че съм малко разочарована, че не дават нещо по като за празниците. Да не би и хората в телевизията да не са разбрали, че е Бъдни вечер? Елхата обаче е красива; лампичките са включени, а има и няколко нови играчки — големи сребърни стъклени топки със залепени отгоре снежинки от сребърен брокат — коледен подарък от представител на фирма за храна за домашни любимци. Освен това огънят тук е прясно запален и из стаята се носят многообещаващи миризми, като например на въглища и на елхови иглички, от което настроението ми започва да се подобрява. Нел спи в едно кресло до камината, намотала по неясни причини сребърен конец около пръста си. Сигурно е искала да й напомни за нещо. Например коя е?

Джилиан връхлита в стаята, хвърля папката с ноти на пода и се пльосва в едно кресло, с което показва тъмносините си пликчета. Въздиша мрачно и се пооправя, кръстосва крака, като гледа в точка на около пет сантиметра над главата ми.

— Не трябва да седиш с кръстосани крака — отбелязвам услужливо аз.

Без да каже дума, тя бавно ги разкръстосва, после пак ги кръстосва. Чудя се, ако й бях казала: „Виж, Джилиан, днес ти е последният ден на този свят, усмихни се малко, да му се не види!“, дали щеше да ми обърне внимание? Най-вероятно не.

Джордж подава глава във всекидневната.

— Време е за вечеря — известява той и поглежда неразбиращо някъде между кръста и стремената на Шампион.

Само с едно плавно движение Джилиан успява да ми се изплези, да разкръстоса крака, да се обърне и да дари Джордж с широка сияйна усмивка.

— Здравей, тате! — грейва тя насреща му.

Де да можеше и мен да научи на това, преди да си отиде.

 

 

Трапезарията. Много малко помещение, точно до кухнята. Мястото стига само колкото за масата, столовете и хората — Джордж, Джилиан, Нел и аз седим на масата, а Бънти вдига неимоверен шум в кухнята, за да не вземем да я забравим. Къде ти! Пристига Патриша, която дълго гледа стола си, преди да седне на него. За мен е истинска загадка какво й минава през главата напоследък. Дава минимални, ако не и никакви разяснения. Най-сетне сяда. Джордж й хвърля бегъл поглед и казва:

— Доста време ти отне.

Тя разкривява лице и килва глава настрана (странна имитация на папагал) и сякаш сериозно се замисля върху твърдението му, преди да отговори със сладък глас:

— Да, да, наистина, нали?

Независимо какви щети ми нанесе юношеството в идните години, знам, че няма да стана толкова смела. Джордж изглежда, сякаш иска да я удари. Само че не може — не защото е Бъдни вечер, а защото по случайност Патриша е виждала Уличницата и може да разкрие тази тайна на Снежната кралица в кухнята. Ето защо Джордж се отнася към най-голямото си чедо като към бомба със закъснител, която може да избухне във всеки един миг. Патриша се наслаждава на новия си властов статут.

Нел се опитва да реже невидима храна върху покривката. Бънти вдига патърдия в кухнята, тряска тенджери и тигани и затръшва шкафове като обладана от духове. Знам, че се опитва да каже нещо на Джордж, така че защо просто не говори, да му се не види? Ама не, такива простички неща не подхождат на Богородица от Кухнята, която се преструва, че слага свински пържоли, картофено пюре и моркови по чиниите, но всъщност изстрелва електрически жици от пръстите си. Те издават тихички звуци при удар в стените на стаите, всекидневната, магазина и тук-там в някое животинче. Цънк! Цънк! Цънк! Накрая цялата къща е опасана с металната мрежа на Бънтините мисли.

Влиза в трапезарията, запяла с писклив фалшив глас напълно неподходяща за случая песен на Дорис Дей („Черните хълмове на Дакота“), което показва, че се преструва, че не обръща внимание на каквото там се развива между нея и Джордж. В крайна сметка случаят е специален — пантомимата, Коледа, да не говорим за смъртта на Джилиан. Бънти обикаля масата с високо вдигнати чинии, като сервитьорка в американски филм. Изглежда абсурдно.

— Свинското е малко твърдо — заявява Джордж.

Не може ли и той като останалите просто да дъвче и гълта, без да коментира? Мразя всичко това. Мразя тези хора на масата. Виждам, че и Джилиан прави като мен — репетира изражения на съгласие и изумление, в случай че Джордж продължи да се заяжда. Бънти обаче не е в помирително настроение.

— Така ли? — пита тя, сякаш реже буци лед с език. — Така ли? — предизвиква го да продължи. Повдигнала е вежди толкова високо, че изглеждат, сякаш й висят над главата. — Така ли? — Джордж обаче се умълчава под натиска на Коледа. — Какъв дъжд само, а ние ще излизаме! — казва изведнъж Бънти със съвсем различен тон, онзи за „компания“.

Това е нейният начин да ни покаже, че е много добре възпитан човек с безупречни обноски, за разлика от селяндура в другия край на масата, който е, за нещастие, неин съпруг.

Никой не отговаря. Прекалено сме заети с дъвченето — Джордж е прав, месото е жилаво, малки овъглени пържолки, изпечени от пламъка на Бънтиното настроение. Колко жалко за Джилиан, това й е един вид Тайната вечеря, а то с такива прегорели дарове. Да бяхме знаели, щяхме да си направим коледния обяд ден по-рано само заради нея.

Ножът на Нел се плъзва от масата на пода. Джордж и Бънти се споглеждат над главите ни, после тя прави несполучлив опит да се наведе и да го стигне. Накрая Джордж въздъхва, вдига го и го тръшва на покривката.

— Може ли да седя до теб на пантомимата, тате? — насочва целия прожектор на усмивката си върху Джордж Джилиан.

— Разбира се, миличка — усмихва се той.

Гадост! Поне Джордж се успокоява, така че на Джилиан се пада известно (макар и неохотно) възхищение, мисля си.

Аз си седя до Нел, дъвча послушно и нищо не казвам, но това не значи, че съм в безопасност. Неочаквано Бънти се обръща към мен като настъпена кобра:

— Руби, ако не побързаш, още ще си седиш тук, докато ние гледаме пантомимата.

Звучи едва ли не доволна, задето е измислила нещо толкова остроумно. Наистина ли това ми е майка? Защо го прави? Що за удоволствие й доставя да отправя подобни напразни заплахи? Първо на първо, има предостатъчно време. Второ на второ, и през ум няма да им мине да ме оставят и да отидат на пантомимата без мен. Нали?

— Ами да — обажда се изневиделица Джордж. — Стига си се мотала, Руби, не може цял живот да закъсняваш.

Взема страната на Бънти или за да я умилостиви, или за да я ядоса, трудно е да се каже. Започвам да ям колкото най-бързо мога, но спирам изумено с отворена уста, когато Нел, очевидно в момент на прояснение, се обръща неочаквано към мен и казва (прави ми впечатление, че е на чужд език):

— Тъй, та, моме, стига са офлянква!

За част от секундата сякаш цялото семейство ме гледа с онзи поглед, с който лястовиците отглеждат горкичките кукувичета в гнездото си.

Още докато дъвче, Бънти започва да обира чиниите, без да обръща внимание на протестите на Нел, която още дори не е успяла да започне. Мисля, че Бънти би предпочела да мие чиниите, преди да ядем. Връща се с танцова стъпка с кристалната купа с компот от праскови, които са като големи усмивки, същите като огромната маниакална усмивка на лицето на Бънти. (Крайна версия, усмивката де, на онази от Бележка 4.) Сипва прасковите, а когато Патриша заявява, че не иска, тя я осведомява, че това е много неприятно, понеже купата й трябва за трайфъла за след Коледа. Единствено Бънти в цял Йорк знае да приготвя трайфъл с шери както трябва и тъй като свещените му качества не бива да бъдат нарушавани, Патриша приема купичката праскови, без обаче да пропусне да се надвеси към Джордж и да прошепне:

— Казват, че понякога по-силният отстъпва, нали?

Джордж изглежда безкрайно неловко; няма представа за какво говори Патриша, но е почти сигурен, че е свързано с Уличницата. Той разделя с лъжица един резен праскова наполовина, слага отгоре малко сметана и го вдига деликатно към устата си.

— Сметаната е вкисната — обявява, без дори да я е опитал.

Лъжицата му остава във въздуха под русите мустаци, които също са с прасковен цвят. Гледа Бънти и я предизвиква да го оспори, изоставил напълно всякаква мисъл за коледния дух.

Срещу мен Патриша изяжда лъжица сметана и праскови и се задавя. Кима ми и изрича едно безгласно „вкисната“. Нел, навярно изплашена, че ще си остане гладна, вече е приключила със своята порция.

Бънти облизва устни като изискана котка.

— На мен ми е добре — казва тихо.

Много е храбра, малко като Дебора Кър в „Кралят и аз“.

— Ами тогава ти я яж — избутва купата си Джордж, изправяйки пред известна дилема Джилиан, издула бузи с вкисната сметана и хлъзгави праскови, несигурна на кой родител да се подмаже.

Успява да изплюе въпросната дилема обратно в купата, когато вниманието на Бънти и Джордж бива отклонено от едно високо изхъркване на Нел. Заспала е дълбоко като съсел с глава в празната чиния.

 

 

— Зад теб е! Зад теб е! — пищи Джилиан невъздържано. (Има предвид злата вещица, но се боя, че става дума за сладката смърт в целия си паяжинен разкош.)

— Шшшт! — прошепва Бънти, с което нацупва прясно порозовелите си устни превзето. — Не викай толкова, може някой да те чуе.

Абсурдността на това изказване не убягва на Джилиан, която много добре вижда, че целият театър се е развилнял при вида на вещицата, един елф, една панда, една крава и храбър селски момък, които търчат из сцената, а Хензел и Гретел се скриват под купчина листа. (Защо са сложили панда? Може би, за да зарадват Патриша — тя ме сръгва и казва: „Виж! Панда!“, с необичайно доволна нотка в гласа.) Джилиан не се впечатлява и продължава да пищи с цяло гърло. Мен ако питаш, радвай се, докато можеш, Джилиан.

Когато канят доброволци от публиката, аз се снишавам максимално на стола си, Патриша е станала напълно невидима, но Джилиан не може да бъде възпряна и преди да успее човек да каже „О, бива си я“, тя вече е разритала белите си детски обувки и слоеве фусти и се намира на сцената, където омагьосва пандата и пее с цяло гърло.

— Е, ами — казва Бънти престорено скромно на жената до нея (аз съм по средата на Ленъксовия сандвич — от края Джордж, после Джилиан, аз, Патриша, а от другия край — Бънти. Нел е оставена у дома) — наистина си я бива нашата Джилиан.

Само че не задълго.

Джилиан се връща на мястото си и ясно личи, че е пламнала и раздразнена (като една истинска Бънтина дъщеря), задето е трябвало да отстъпи мястото под светлината на прожекторите.

— Всичко хубаво си има край — казва Бънти със скована усмивка, без да отделя очи от сцената.

Ако Хензел и Гретел бяха останали завинаги изгубени в гората, ние нямаше да можем да си тръгнем и щяхме да сме забравили за Уличницата и вкиснатата сметана и неукрасените сладкиши. Джилиан също нямаше да умре. Само че сюжетът си тече — вещицата изгаря и остават само овъглени парцали и пепел, на злата мащеха е простено, децата са намерени. Хензел и Гретел откриват сандъка със съкровището на вещицата, преливащ от изумруди, диаманти, опали, рубини (!) и сапфири, блеснали като пакета бонбони за смучене, който си делим с Джилиан. Добрата фея пръска с магическата си пръчица бляскав дъжд, който протягам ръка да докосна.

— Е, догодина пак.

Джордж е станал, преди още да пуснат светлините, а докато ние продължаваме да ръкопляскаме, той вече тича към фоайето да запали цигара. Бънти се държи като побеснял гризач, подскача нагоре-надолу на края на реда и ни подканя да побързаме, а ние се боричкаме отчаяно с шапки, шалове, ръкавици и програми. Защо го прави? Защо всява паника, подходяща по-скоро за случай на земетресение, при условие че очевидно ще трябва да киснем сума време, докато тълпата се разотиде. Джилиан, която е хипнотизирана от опразнената сцена, внезапно избухва в плач. Бънти тръгва по реда, усмихвайки се изкуствено на наблъсканите между нея и нас хора, „много изморени“, „прекалено много вълнение“, „деца, знаете ги“, като междувременно тайно дръпва силно ръката на Джилиан и изсъсква:

— Кога най-сетне ще пораснеш, Джилиан?!

Жал ми е заради Бънти, че това е последното, което ще каже на Джилиан. Като оставим настрана факта, че мъмренето е напразно — единственото, което Джилиан със сигурност няма да стори, е да „порасне“ — ами и като завършек не е особено мило. Това обаче си е Бънтин проблем, не мой. Моите последни думи, вдигнала към нея подобен на скъпоценен камък бонбон, са:

— Искаш ли последния червен, или може аз да го изям?

Сравнително неутрални предвид обстоятелствата и, за щастие, тя взема последния червен (да не забравяме все пак, че става дума за Джилиан), тъй че няма да се налага после да ми е виновно.

* * *

Джордж припка напред-назад пред Кралския театър в опит да спре такси (на нашата кола, установихме на тръгване към театъра, й е спукана гумата — още едно от поредицата съвпадения, довели до смъртта на Джилиан). Дъждът се обръща на бодлива суграшица. Патриша се цупи под сводовете, които красят сградата на театъра — ужасена е да не я види някой неин познат, че излиза със семейството си (може ли човек да я вини?). Бънти, по неясни причини, ме е хванала здраво за ръка и двете стоим и треперим на тротоара. Тук прави голяма грешка, държи грешното дете. Джилиан се опитва да изглежда изискана (личи си по това как размахва белия си пухен маншон). Току-що е забелязала група приятелки от училище — тъкмо е завършила първия си срок в „Куийн Ан“ — от другата страна на улицата. Всичките пищят и махат като малоумни.

Не виждам какво се случва след това, защото Бънти започва да се паникьосва, че не успяваме да хванем такси, но предполагам, че Джилиан е изскочила измежду паркираните коли, без да се огледа, защото изведнъж чувам трясък и един светлосин хилман, модел „Хъски“, я запраща с лекота пред таксито, което Джордж тъкмо е успял да спре.

Опитвам се да избягам от Бънти, но не успявам да си освободя ръката, вкочанила се е като мъртвец при вида на Джилиан, която прелита във въздуха. Хората се щурат напред-назад и вдигат всевъзможен шум, но след малко се освобождава малко пространство и виждаме Джордж, седнал на бордюра с един вдигнат необяснимо над вълнения бежов чорап крачол. Повръща. После Бънти започва да пищи, отначало силно, после звукът сякаш изтънява и се извисява като на прилеп, и да троши натриевите улични лампи и водоливниците на фасадата на театъра, а синята светлина проблясва все по-близо.

 

 

Сутринта на Коледа се будя до Патриша насред иначе огромната пустош на леглото на Джордж и Бънти. Между нас са се сгушили Мечо и Панда. Достатъчно необичайно е да деля стая с Патриша, камо ли легло. Предполагам, че и нея като мен я е страх сама, при условие че отмъстителният дух на Джилиан най-вероятно дебне в дома над магазина, пази ревниво тоалетката с форма на бъбрек и календара за постите, както и другите хиляда и едно неща, попили от жизнената й сила. В единайсет часа на Бъдни вечер Джордж и Бънти се обадиха от болницата да ни съобщят, че Джилиан е мъртва, след което сякаш се изпариха. Нел се разтревожи от мисълта, че се налага да се оправя сама.

„Не мога да се справя“ бе изхленчила на Бънти по телефона тя, но на Бънти й беше все тая. Всъщност мисля, че даже много добре се справя. Особено с чорапа.

Един от нейните — с плътност шейсет ден и доста смачкан — лежи преметнат на юргана на Джордж и Бънти с някак неприличен вид на слабата светлина на зимното утро, несъмнено недокоснат от ръката на какъвто и да е елф от Северния полюс. Аз знам, че там не го е сложил Дядо Коледа, понеже той не съществува. Джилиан ме извади от това заблуждение миналата година, като за по-сигурно включи и Феята на зъбчетата.

Леглото изпуска притеснителна миризма, състояща се от мириса на Бънтината сладникава пудра за лице и характерната за Джордж смесица от тютюн и риба, аз побутвам леко Патриша:

— Има чорап за подаръци.

— Знам — отвръща с равен глас тя и осъзнавам, че не Нел се е правила на Дядо Коледа.

Добрата ми Патриша! Сигурно й е било двойно по-трудно да поеме тази роля, защото, макар да е на тринайсет и, така да се каже, най-порасналият член на семейството, именно тя най-много от всички тъжи за начина, по който магията изчезва от нашия свят. Без Дядо Коледа, без Феята на зъбчетата, без Добрата кръстница — без никакво вълшебство. Детството ни свърши, а ние все още чакаме да започне. Снощи лежах до дребното неподвижно тяло на Патриша и знам колко отчаяно се ослушваше за тропота на неподковани копита по покрива и за звъна на приближаваща шейна.

Моят чорап за Коледа на 1959-а съдържа (в обратен ред откъм пръстите нагоре) — монета от шест пенса, орех, портокал, кутия карти за играта „Щастливо семейство“, шоколадово блокче с мента и евтина, доста розова кукла по плетено потниче и пликчета. Имала съм и по-хубави.

Лягаме пак на възглавниците на родителите ни и си разделяме шоколада, докато играем доста несвързана игра на „Щастливо семейство“. Пределно сме наясно с иронията на цялата ситуация, докато проучваме семействата на господин Франзела, пекаря, и господин Треска, рибаря — значително по-пълни от това на господин Ленъкс, собственика на зоомагазин.

Накрая отиваме в стаята на Нел и я целуваме по загрубялата буза. От чаршафите й се носи едва доловима миризма на урина. Облякла е огромна пелерина за легло, която я кара да изглежда дребна. По ръцете, които се подават изпод ръкавите, има изпъкнали като жици лилави вени. Поглежда ни внимателно с отекли очи.

— Честита Коледа, бабо.

— Честита Коледа, Патриша.

— Честита Коледа, бабо.

— Честита Коледа, Руби.

— Честита Коледа на всички!

Звънтящият вик се разнася из цялата къща като стъклени звънчета. Домашните призраци се веселят и гуляят и вдигат коледна наздравица.

Ние също полагаме усилия. Аз включвам лампичките на елхата, а Нел се препасва с престилка. Патриша прави храбър опит да почисти огнището и да накладе нов огън. Само че, когато се опитва да го запали, изгарят само подпалките, после пак изгасва. Довлича електрическата печка от стаята на Нел и се сгушваме около единствения източник на топлина, който излъчва неприятна кисела миризма на изгорена коса. Запалваме свещите на ангелчетата, та поне някакъв жив пламък да имаме в чест на празника.

Трите едновременно поглеждаме несигурно купчината подаръци под елхата.

— Какво пък, може да ги отворим — свива накрая рамене Патриша по онзи, нейния начин, който следва да покаже, че й е все едно за всичко, макар, естествено, изобщо да не й е все едно. За нищо.

За мен има няколко подаръка. Джордж и Бънти са ми подарили годишния албум „Момиче“, бял пухкав маншон (нов, не бивш на Джилиан), чифт ролкови кънки, портокалов шоколад „Терис“ и някакви фалшиви бижута. Намирам тези подаръци за изненадващо добри. Нел ми е подарила кутия талк „Ярдли“ с аромат на фрезия, а Патриша — чисто нова книжка „Железопътните деца“, купена от спестените й джобни. Междувременно от отвъдното Джилиан ми е изпратила кафяво куче от „Бри-Найлон“ с пурпурна панделка около дебелия врат и хванало в лапи лилаво-зелено шише парфюм „Априлски виолетки“.

— Това е отвратително — отбелязва Патриша без капка уважение към статуса й на новоумряла; в крайна сметка снощи може да вярвахме, но тази сутрин ни е невъзможно да повярваме, че продължава да е умряла.

— Отвратително — съгласявам се аз и лапвам цяло блокче портокалов шоколад.

Патриша и Нел отварят своите подаръци, но останалите оставяме непокътнати под елхата като жертвоприношение за мъртвите. Аз съм на мнение, че с Патриша трябва да си разделим подаръците на Джилиан, но си премълчавам, защото знам, че такова отношение не е редно.

Малко по-късно с Патриша отиваме да търсим Нел и я заварваме в кухнята да се опитва да прави разни много странни неща с пуйката. Патриша й взема престилката и я връзва авторитетно на кръста си, като ми казва да отведа Нел да си играем. Много благоразумно тя не се опитва да готви, а вместо това се пробва — със сравнителен успех — да направи картофено пюре, печен боб и солено говеждо, макар едва след като и трите успяваме да се порежем в опитите си да отворим консервата с говеждо. После хапваме от курабийките и сметанов оризов пудинг „Амброзия“. Ядем с чинии в скутовете пред телевизора и се наслаждаваме на коледния си обед повече, отколкото ни се струва прилично при смърт в семейството. Нел малко необмислено изпива две чаши ром, а пък ние с Патриша разпердушинваме цялата кутия соленки, докато баба ни спи в креслото, през което време аз използвам възможността да споделя с Патриша някои факти относно Света на духа, по които съм се осветлила по време на заточението си в Дюзбъри. Патриша е нехарактерно силно очарована от идеята за животинско отвъдно и не чак толкова от идеята Джилиан вечно да се мотае там или как се махат драскотини от масички за кафе.

В деня след Коледа вече сме установили един вид рутина, основана най-общо на телевизия, спане и курабийки. Патриша дори се е научила да наклажда огъня доста добре. Благодарни сме на Бънти, задето поддържа шкафовете така добре заредени с консерви. Нещата значително се подобряват, когато откриваме трайфъла, скрит в дъното на хладилника, макар че тук Патриша се проявява малко дребнаво и казва, че много ясно си спомня, че Бънти дори не го била започнала, когато сме тръгвали за пантомимата. Кой е приготвил трайфъла? Призрачни готвачи, умели в приготвянето на силабъб, яйчен крем с плодове и млечно варено жито? Сръчни елфи? Кой ли знае? Изглаждаме различията си и го поглъщаме наведнъж, после цяла нощ ни е зле.

 

 

Бързо се отърсваме от предишния си живот на ред и строга рутина и добри навици и, предполагам, и трите не след дълго щяхме да се докараме до доста първобитно състояние, ако Бънти и Джордж не се бяха върнали неочаквано навръх Нова година, придружени от снежна виелица. Сетиха се поне да позвънят на вратата и да изглеждат малко засрамени, наясно, че един вид бяха занемарили родителските си задължения. Разбира се, Джилиан не беше с тях.

Къде бяха ходили? С Патриша доста си говорихме за това. Доста по нашите стандарти, но пак доста. От дочутото стана ясно, че се занесли при чичо Клифърд и леля Гладис (по този начин, без съмнение, проваляйки Коледата на Ейдриън). Един господ знае защо, може би са искали някой да се погрижи за тях, или пък (което е по-малко вероятно) са искали да ни спестят последствията от трагедията. Погребението и всичко бяха извършили без нас и макар нито аз, нито Патриша да съжалявахме, че сме пропуснали конкретно това събитие, в резултат за дълго време — може би дори завинаги — останахме с усещането, че Джилиан е ако и не точно жива, то не съвсем умряла.

Сигурно се е наложило да отворят изцяло нова зона в Света на духа, специално за Джилиан. Седмици след това с Патриша планирахме пътуване до „Църквата на духа“ в Дюзбъри с надеждата да получим някакво успокоително послание от Джилиан. Сестра ти казва да не се тревожиш за нея или нещо от този род. Доколкото познавам Джилиан, сигурно щеше да мълчи напук на нас (щеше да е бясна, задето е пропуснала Коледа). Тези планове се провалиха главоломно след Големия пожар в магазина за домашни любимци, при който Светът на духа пое такова количество нови попълнения, че беше по-лесно да го забравим напълно, отколкото да се замисляме за всички онези духове на домашни любимци, мотаещи се из астралната равнина с мяучене и скимтене.

Известно време на Бънти също малко й хлопаше дъската. Изненадващо бе до каква степен я бе засегнала смъртта на Джилиан. Виждах я през вратата на стаята им, легнала по гръб на леглото, хълцаща и мачкаща юргана с пръсти. Понякога изстенваше: „О, детенцето ми, детенцето ми си отиде“, сякаш само едно имаше, което не беше много мило спрямо мен и Патриша. Друг път провлачваше банши рев „Джилиаааааан“, който би трябвало да стигне, за да върне Джилиан от селенията на немъртвите, само че не ставаше така. Понякога плачът на Бънти се чуваше нощем: „Моята Джилиан, перличката ми“, което пък намирах за доста странно, понеже никога не я бях чувала да я нарича така приживе. Пък и в крайна сметка нали аз съм скъпоценният елемент в семейството?

След това се посъвзе. Същото сториха и домашните любимци. С Патриша ги бяхме забравили два дни и едва когато кучетата започнаха да вият посред нощ, осъзнахме, че не са хранени. За щастие, нито едно не беше умряло от глад, макар че мисълта за тази липса на грижи от наша страна много ни тежеше на съвестта, особено на Патриша, както може да се предположи. Трудно е да гледаш прегладнели кутренца и котенца в очите със съзнанието, че ти си виновен, и да не паднеш завинаги в собствените си очи. Папагалът, за краткото оставащо му време, така и не ни прости. Големият пожар в магазина за домашни любимци заличи много неща (макар и предимно животинки), но не и вината.

В навечерието сме на едно ново и различно десетилетие, днес е последният ден на 1959 година. Новозавърналите се наши родители вече спят дълбоко в стаята си на долния етаж, а моят будилник със Снежанка показва три часа сутринта. Промъквам се долу до всекидневната, будна, не насън. Предпочитам да не съм в моята стая — при вида на празното легло на Джилиан ми става нервно. Умряла или не, тя все още е тук — ако достатъчно дълго се взирам в леглото й, виждам как прасковената покривка се надига и спуска от невидимото й дишане.

Часовникът над камината, както винаги изостанал, отброява едно, две, три. Пердетата във всекидневната не са спуснати и виждам как навън тихо пада сняг. Снежинките са огромни, като патешка перушина, има и малки, извити, като лебедов пух, също и на силни вихрушки, сякаш ято буревестници са си изтръскали перата. Както гледам, небето се изпълва с облаци от снежна перушина от всички видове птици на света, та дори и от някои въображаеми — като сините птици, които прелитат над дъгата. Повечето иглички от елхата вече са окапали, но аз въпреки това включвам лампичките. После започвам да въртя стъклените топки по клоните. Ако много се постарая, мога всичките да накарам да се въртят едновременно. Понякога се удрят една в друга и посипват брокат, който пада върху мен като вълшебен прашец.

Бележка 6 — Излетът на неделното училище

Всички очаквали излетът на неделното училище до Скарбъроу да бъде незабравим. Госпожа Милдред Рийвз, която ръководела неделното училище на „Сейнт Денис“ и ежегодните му излети, вече строявала питомците си на гарата, доста по-рано от обявеното. Помощник-учителката, госпожица Ейдина Тери, чакала при бариерата за контрола с Лоли Пейтън, приятелката, която била довела. Напористият млад помощник на енорийския свещеник пък бил с годеницата си, госпожица Феншоу, и двамата стояли на пост при голямата плетена кошница с обяда на децата. Почти всички родители били донесли храна за пикника, макар че, за съжаление, почти всички под формата на сладки неща, та госпожа Рийвз и госпожица Феншоу от ранни зори мажели сандвичи с рибна паста и яйца.

— Какъв прекрасен ден! — възкликнала Лоли Пейтън, приятелката на госпожица Тери, и разперила засмяна ръце, та помощник-свещеникът се изчервил ярко, а госпожа Рийвз присвила неодобрително устни.

Лоли Пейтън обаче имала право, денят наистина бил прекрасен — последната гореща събота на юли — и дори сега, в девет и половина сутринта, нямало и никакво съмнение, че безкрайният син свод отвъд гредите и стъкления навес на перона щял да си остане такъв цял ден. Не само времето щяло да остане „прекрасно“, в контраст с последните три години на подгизнали експедиции по крайбрежието, ами и приливът по изключение щял да е където трябва — а именно възможно най-далече, та децата да можели да си изядат храната, да поджапат във водата и да си поиграят, без да ги е страх, че морето ще ги отнесе.

Госпожа Рийвз носела в дамската си чанта лист хартия, на който била изготвила списък с песни за влака и игри за плажа — надбягвания по двойки на куц крак, игри с топки на отбори, също жив крикет и плажен крикет. Госпожа Рийвз се радвала на мъжкото присъствие на господин Добс не само задето щял да й помогне с правилата на крикета, които в главата й били само бегло нахвърляни, ами и да озаптява буйните момченца, някои от които по нейно мнение не идвали от домове с достатъчно добра дисциплина. От друга страна обаче, напомняла си госпожа Рийвз, нима не било част от нейните християнски задължения да насърчава именно такива качества у тези бедни, доста обикновени дечица? „Оставете децата…“ — промърморила си под носа, но думите й били заглушени от пристигането на експресния влак от „Кингс Крос“ за Абърдийн, а на госпожица Феншоу се наложило да хване решително господин Добс за ръката, защото той изглеждал на път всеки момент да скочи в него.

Госпожица Тери не била чак толкова добре организирана като госпожа Рийвз; не била приготвила никакви списъци, но пък била взела да чете на децата приказки: не обичайните поучителни библейски истории, които им разказвала със зле прикривана досада всяка неделя, а една чисто нова книга — „Лястовици и амазонки“, за която малкият й брат я уверил, че е „страхотно приключение“. В крайна сметка до нея така и не се стигнало, защото вместо това Лоли Пейтън организирала въодушевена импровизирана драматизация на „Питър Пан“, в която включила всички деца в бандата на Изгубените момчета, че дори успяла да убеди сравнително скования господин Добс да се превъплъти в един доста сносен капитан Хук, нищо, че госпожа Рийвз директно отказала да изиграе крокодила, а госпожица Феншоу се нацупила и се заела с шишетата лимонада.

— Отивам да купя билетите — обявила госпожа Рийвз. — Няма смисъл да чакаме всички да се съберат, защото все ще има закъснели, а никак не е желателно да изпускаме влака.

— Още повече че се наложи толкова рано да дойдем — додала със сериозен вид госпожица Тери, а Лоли Пейтън я сръчкала в ребрата, при което се наложило и двете да погледат съсредоточено украсения с цветя часовник на гарата, за да не се разсмеят.

Едно свръхизпълнително дете вече приближавало мястото на срещата, облечено в безупречно чисти дрехи от глава до пети и с вързана с щедро количество панделки коса.

 

 

Междувременно в дома на „Лодър стрийт“ децата още не били излезли, забавени както от вродената си склонност към закъсняване, така и от майка си, която малко преди това осъзнала, че е забравила да сложи храна за пикника и че госпожа Рийвз специално била помолила всичко да се занесе в преддверието на църквата предишната вечер. Нел хвърлила набързо няколко кифли във фурната, която далеч не била достигнала нужната температура, и отказала да позволи на Бабс, Клифърд и Бънти да тръгнат, преди да са се изпекли. Бети била в леглото — последната в семейството, повалена от заразна суха кашлица, която вече почти била подлудила Нел. Тед все още минавал за прекалено малък за излетите на неделното училище.

— Просто ще отидем без храна — там ще има предостатъчно — рекъл Клифърд, дращейки нетърпеливо по рамката на вратата с крак.

— Не е там работата — отвърнала силно раздразнена Нел. — За какви ще ни вземат?

Отмахнала коса от чело, сякаш искала да извади целия си мозък.

— Кой да ни вземе? — попитала Бънти, седнала на балатума в кухнята и съсредоточена върху опита да си върже връзките на обувките.

— Госпожа Рийвз, хората в неделното училище, кой ли не… — не се доизказала Нел и се хвърлила да хване Тед, който тъкмо набутвал нещо в устата си, та се наложило доста усилия да положи, за да извади оттам едно камъче.

Бабс прокарвала набързо един гребен през косата си.

— Не може ли просто да тръгваме! — обадила се притеснено тя.

За Бабс и Бънти нямало панделки, подстриганите им на паничка коси висели над ушите. И бели рокли нямали. Бабс била с грозна сивкавозелена манта, а пък Бънтината най-хубава била вълнена кафява с паднала талия.

— Влакът е в десет и пет — обадила се Бабс — а ще ни трябва поне половин час да стигнем до гарата…

— Особено като ще влачим и Бънти — додал начумерено Клифърд.

— Освен това госпожа Рийвз ни помоли да сме там в десет без двайсет — разридала се Бабс.

— Сега е без двайсет и пет — прошепнал Клифърд, отправил невиждащ поглед към задния двор като осъден, започнал вече да се примирява със съдбата си.

— Млъквайте и двамата! — срязала ги Нел. — Кифлите ей сега ще са готови, а ти… Клифърд, Бабс, как ти беше името — извади кърпа, за да ги завием.

Бабс издърпала от едно чекмедже карирана кухненска кърпа в бяло и зелено, като едва се сдържала да не заплаче.

Нел извадила тавата от фурната и изтумбала възбледичките кифли върху кърпата.

— Трябва им още малко — отбелязала сърдито.

— Не, не… трябва да тръгваме — извикала Бабс, неспособна повече да се бори със сълзите, грабнала кърпата, попътно завързала краищата и изтичала след Клифърд, който вече бил тръгнал.

Бънти се разплакала, понеже все още не била успяла да си завърже едната обувка. Нел се навела, плеснала я силно по прасеца, след което я завързала и Бънти препуснала навън да догони останалите двама.

— Хайде! — изпищяла й Бабс от портата и протегнала ръка, която едва забърсала пръстите на Бънти, след което хукнали и прелетели по „Лодър стрийт“, а след това по „Кларънс стрийт“.

Бънти усетила, че ужасно силно я боде отстрани, докато трополели по пешеходния прелез над релсите, и със стенания и на подскоци слязла някак по „Гросвенър Терас“ в Бутъм, а през цялото време Бабс не спирала да й вика да не изостава. Минали над Уз по Скарбъроу Бридж в компанията на движещия се отгоре влак.

— Сигурно е нашият влак — ахнала Бабс и почти се изтърколила по металните стъпала на „Лийман Роуд“.

Тя се втурнала след Клифърд, но на Бънти се наложило да спре да си поеме дъх, след което закуцукала със сетни сили по „Стейшън Роуд“ — точно навреме, за да види как зелената манта на Бабс хлътва през входа на гарата.

Бънти усещала под роклята залепналата на кожата си фуста наедно с парещите сълзи, които напирали болезнено в очите й. Ужасявала се до крайност от мисълта, че могат да я оставят, и изприпкала решително през събралото се на гарата множество, та чак до бариерата за билетите, където контрольорът я спрял с величествено вдигнати глава и вежди. Началникът на гарата вече бил надул свирката, влакът — най-отпред на перона отвъд бариерата бавно потеглял, а Бънти го изгледала със скръбен поглед. После забелязала Клифърд да тича с всички сили, скрила уста с ръка и отронила едно „О!“ при вида на брат си, който се носел като вихър по перона и успял да отвори вратата на един вагон, да скочи вътре и да издърпа след себе си и Бабс; тя от своя страна не спирала да вика Бънти, само че била вече с единия крак на стъпалото, шмугнала се във вагона, при което изпуснала вързопа, кърпата на бели и зелени квадратчета се развяла като откъснато от вятъра знаме, а кифличките се изтърколили на перона и под колелата на влака. Един ядосан пазач затръшнал вратата, когато вагонът минал покрай него, после влакът набрал скорост. Бънти зърнала на един от прозорците потресеното лице на госпожа Рийвз и се зачудила дали ще издърпа аварийната спирачка, когато разбере, че са забравили Бънти.

Но не, влакът изсвирил оглушително, с което вдигнал цяло ято пърхащи гълъби от улуците, после пропълзял изпод навеса и поел напред в синьото утро. Бънти захълцала шумно при вида на смаляващия се влак, който взел завоя и изчезнал, а на гарата се възцарила неестествена тишина, тишина, натежала от безкрайно разочарование, но същевременно и изпълнена със странен вид покой. Нарушил го силен звук от удар на нещо метално, контрольорът излязъл от кабинката си, хванал Бънти за ръка и рекъл кисело: „Хайде сега да видим какво ще правим с теб!“ — тъй като Бънти стояла не само насред река от сълзи, ами и от нещо доста по-срамно.

 

 

Доста време минало, преди началникът на гарата да успее да изтръгне дори името на Бънти, която се задъхвала между конвулсивните хълцания.

Поверили я на съмнителните грижи на портиер, който я качил на един трамвай към къщи, след което на „Хънтингтън Роуд“ я зарязал сама да извърви останалото разстояние. Бънти имала чувството, че часове наред е била сред непознати, и нямала търпение да доизплаче нещастието си на нечие познато рамо. Само че, като влязла в кухнята, заварила доста тревожна сцена — майка й, изглежда, била заета да прави оризов пудинг (по цялата маса били пръснати оризови зрънца като миниатюрни перли), но явно не била съвсем на себе си, защото голямата еднолитрова емайлирана купа, която използвала за млечни пудинги и яйчени кремове, била вече пълна догоре, обаче Нел продължавала да долива със синята кана в ръка и млякото преливало и се разплисквало на масата, а оттам като бял млечен водопад — и на пода.

Паралелно с това — освен че Тед осигурявал ревящия пункт на горния етаж — Нел си говорела сама с насмешливи, някак хапливи думи, от които приличала на откачена, която проклина някого — макар че, като се заслушала, Бънти установила, че просто изрежда по азбучен ред всички рецепти за сладкиши от книгата „Направи си сам“ на Дайсън — ергенски копчета, кексчета с бадемово тесто, кифлички за следобеден чай, кокосови скалички, пухкава торта, рошава торта, сметанова торта, торта „Генуа“, шоколадов сандвич. Бънти излязла на пръсти от кухнята и седнала на пейката в двора. Вече напълно била забравила за сълзите, седяла смълчана на слънцето и се опитвала да не мисли какво правят в момента в Скарбъроу децата от неделното училище. През цялото това време раздиращата кашлица на Бети отеквала в ушите й. Погледнала през прозореца вътре в кухнята и видяла, че Нел стърже индийско орехче върху млякото, не обичайните две-три трошички, а цялото — нагоре-надолу, нагоре-надолу по рендето — и спряла едва когато се чуло смразяващо кръвта тупване, последвано от рев, и Бънти предположила, че Тед пак се е търколил по стълбите.

Следващата неделя госпожа Рийвз привикала буйното си люпило около полите си и ги оставила цели пет минути да разказват за прекрасния излет, а когато приключили, погледнала Бънти и рекла:

— Жалко, че пропусна излета, Беренис. Надявам се това да те е научило колко е важно да не се закъснява, такава забава и игри изпусна — след което кимнала на Ейдина Тери, която отворила „Голяма илюстрована Библия за деца“, въздъхнала едва чуто и обявила:

— Деца, днес ще прочетем историята за добрия самарянин.