Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (5)

Интерлюдия

Бънти и папагалът изчезнаха в една и съща нощ и едва по-късно, когато ги откриха и върнаха в безопасност, осъзнахме, че става дума за съвпадение и не, Бънти не бе избягала с папагала. По-точно казано, папагалът не беше избягал заедно с майка ни — мисъл, която се бе загнездила в главата ми, понеже Патриша наскоро ми бе чела „Приказки от хиляда и една нощ“ и си представях как той лети из небето, а Бънти е виснала зловещо, като Синдбад, от покритите му с люспи остри нокти. Фактът, че бе почти абсурдно папагалът да е единственото нещо, което Бънти би взела със себе си, бягайки от къщата, бе някак подминат от нашите детски мозъци.

Отнема ни известно време да осъзнаем, че Бънти изобщо липсва. Тя е нашият жив будилник и ако не иззвъни, ние просто продължаваме да си спим. Всъщност се събуждаме чак в девет и петнайсет, когато един нетърпелив клиент, дошъл да вземе балсамите „Шърлис“, започва да тропа силно по вратата на магазина долу и събужда всички животинки, които също са се успали, също и бясната Патриша, която по принцип мрази да закъснява за каквото и да било (Патриша е от онези момичета, дето пристигат в училище преди чистачките). Новината бавно се просмуква из къщата — Патриша буди Джилиан, Джилиан буди мен, като се хвърля върху заспалото ми телце и пищи, че съм й задигнала куклата марка „Роузбъд“, на име Дениз (Дениз е изместила Саждик и Метлачка в сърцето й), а пък аз будя Джордж, като изтичвам обляна в сълзи в стаята на нашите и показвам бързо разрастващата се синина на бузата си, където ме е закачил кракът на Джилиан. На Джордж това му идва в повече, скача от леглото замаян, грабва будилника от нощното шкафче, зяпва го неразбиращо, поглежда празното място на леглото до него, където би трябвало да е Бънти, после се отпуска обратно на възглавницата и промърморва сънено:

— Иди да намериш майка си.

Задача, която не се оказва никак лесна. Трите дружно играем на „Намери майката“ в продължение на поне половин час, след което се връщаме при Джордж и признаваме колко много не ни бива в тази игра.

— Как така не можете да я намерите?

Той вече е станал и се бръсне с електрическата самобръсначка, като междувременно следи с едно око и тостера. От време на време звънецът на магазина издрънква и той изтичва да обслужи клиентите. Панталоните си е облякъл, но иначе е още по потник и горнище на пижама, поради което чуваме долу да се разменят обичайните изтънчени хумористични забележки: „Успахте се, значи, господин Ленъкс? Ха-ха-ха!“, „Виж ти, виж ти, Джордж, май нещо те е задържало в леглото, а? Ха-ха-ха!“. Последната с безпогрешния източнолондонски нецензурен език на Уолтър, дошъл да купи сепия за вълнистото папагалче на майка си. Дори тази дребна покупка се оказва достатъчен повод за мръсна шегичка, но, изглежда, Джордж не е в настроение.

— Как е Дорийн? — пита Уолтър със странен жест, сякаш опипва огромна невидима гръд. Джордж прошепва нещо зловещо относно Бънти. — Изгубил си жената? — повтаря Уолтър невярващо. — Ай, каква гадост, приятел!

Лицето на Джордж не издава никаква гадост, когато оглежда магазина и открива две неща почти едновременно — липсващ папагал и присъстваща Руби.

— Облечи си нещо! — казва мигом, сякаш правя стриптийз, а не съм застанала просто по нощничка и пантофки, вдигнала умърлушено една прегоряла филийка.

— Ех, тези пеленгатори! — заявява Уолтър и си бърка с единия пръст в ухото.

* * *

— Какво е пеленгатор? — питам аз Патриша, която пак е в кухнята и продължава да овъглява филийка след филийка.

— Откъде да знам, по дяволите! — отвръща ми тя ядно и си прибира косата зад ухото, след което изпищява ядосано заради тостера.

Джилиан донася кутия корнфлейкс от шкафа и си сипва в една купа.

— Бамби — казва и добавя две огромни лъжици захар — Снежанка, Пепеляшка — това са рисунките.

Звънецът на магазина известява, че Уолтър си е заминал, при което Джордж се втурва обратно в кухнята.

— Къде е тя, по дяволите? — оглежда ни трескаво една по една.

— Може да е оставила бележка — осмелява се да предположи Патриша, докато се опитва да уцели кофата за боклук с една от по-черните филии.

— Бележка? — повтаря Джордж.

Оглежда се. Мисълта, че Бънти може да ни е напуснала, а не да се е запиляла нейде из къщата, още не му е минавала през ума.

— Да, бележка — отвръща Патриша и хвърля филията точно в средата на кофата (тя е безмилостен нападател в „малкия“ отбор по баскетбол на хуманитарната гимназия „Куийн Ан“. — Нали се сещаш, бележка.

— Знам какво е бележка — разгневява се Джордж и излиза отново с тежки стъпки.

Аз въздишам и посягам към кутията с корнфлейкс. Разсипвам ги навсякъде, но поне част попадат в купата. Патриша намазва масло на парче овъглен хляб и го захапва с известно невесело удоволствие. Храним се прави, подпрени на каквато част от кухненския плот е останала свободна. Това освобождение от игото на масата в трапезарията намирисва на потайни удоволствия и в крайна сметка се заформя доста добра закуска, похапваме си сладко не само прегорели филийки и корнфлейкс с прекалено много захар, ами и няколко предизвикателно препържени хлебчета с яйца благодарение на съвместните ни усилия над тигана. Този задружен дух обаче не се простира до ходенето на училище. След като приключваме с разточителната закуска, Патриша си приготвя чантата и казва:

— Така, аз тръгвам.

— Ами аз? — изревава Джилиан и набутва светкавично последните пържени филийки в устата си. (Обикновено Бънти придружава мен и Джилиан по дългия път до детската градина.)

— Какво ти? — пита Патриша точно с онзи пренебрежителен тон, който задължително влудява Джилиан.

— Аз как ще стигна до училище?! — изкрещява й тя и подскача нагоре-надолу (прави ми впечатление, че никъде не чувам „ние“).

— Аз откъде да знам — свива сурово рамене Патриша. — Не ме засяга, да не говорим, че вече си почти на десет, все ще можеш някак сама да стигнеш? — след която кръвна обида за зрелостта на Джилиан тя мята чанта на рамо и изчезва.

Джилиан кипва от възмущение, но парата се уталожва в момента, в който Патриша подава глава отново.

— Ще си взема чантата — заявява забързано Джилиан.

— Не си прави труда, не съм се върнала за теб — обяснява пренебрежително Патриша. — Забравих да напиша бележка, това е.

И Патриша ли ще оставя бележка?

— И ти ли ще избягаш, Патриша? — питам аз ужасено.

— Не, глупачке — отсича тя — бележка, задето съм закъсняла.

Откъсва една страница от френското си тефтерче и написва с безупречна имитация на почерка на Бънти: Уважаема госпожице Евералд, моля да извините Патриша за закъснението тази сутрин, за съжаление, кучето ни бе прегазено. С уважение, госпожа Г. Ленъкс.

— Какво куче? — пита Джилиан, двете сме се надвесили над рамото на Патриша и я гледаме как пише. — Ние нямаме куче.

— Напротив, имаме, и то много — отвръща й тя и сгъва прилежно бележката на четири.

— Да, ама те са животинки от магазина — обърква се Джилиан. — И нито едно не е сгазено. Нали?

— Джилиан — гледа я Патриша невярващо — самата ти непрекъснато лъжеш. Не виждам какво толкова се газираш. — Джилиан действително се „газира“, бузите й пак са се обагрили по онзи странен начин на червени петна — малко като на пъстърва — както когато се кани да избухне в плач. — Сега вече наистина тръгвам — обявява Патриша, без да й обръща внимание, след което ме поглежда и казва мило: — До довечера, Руби.

Аз се отплащам за проявеното предпочитание, като излизам в задния двор и й помахвам за довиждане — нещо, което Бънти никога не прави. На заден фон чувам да се задава подобен на сирена за въздушна атака рев:

— Искам мамааа!

Е, „искам, не значи получавам“, както „мама“ неуморно ни набива в главите. Този ден така и не стигаме до училище, ами си прекарваме деня далече от Джордж, предимно в стаята на Джилиан, където тя се заема да отвори алтернативно училище — всички ученици на земята, а тя на леглото. Принудена съм да се наблъскам на един чин с Дениз. Основните задължения на Джилиан, изглежда, са да раздава наказания, а когато аз се осмелявам да се оплача, че когато Патриша си играеше на училище, сме имали истински уроци, ме наказва в ъгъла за повече от час и ми е позволено да се махна оттам само за да отида да потърся нещо за ядене. Дори и тогава обаче не успявам да заслужа статуса на любимка на учителката, тъй като единственото, което успявам да намеря, са няколко соленки със сметана и половин малцово кексче „Сорийн“. От време на време Джордж се провиква от дъното на стълбите и пита дали сме добре, на което ние отвръщаме в един глас „Да!“, тъй като не можем да си представим какво ще прави с нас, ако кажем, че не сме.

 

 

— Цял ден ли седяхте тук? — пита изумено Патриша, когато се връща от училище.

— Да.

— И мама не се е появявала? (Това обръщение е на ръба да изчезне завинаги от речника на Патриша, но при тази неочаквана криза се връща за малко.)

— Не.

Изчезнала е безследно, не е останал ни един косъм, ни един нокът. Може да е умряла. Може да се е присъединила към домашните призраци и сега да минава през стените и да се плъзга надолу по стълбите. Да бяха сега тук господин Уеджуд или Майра от църквата на леля Бабс, може би щяха да могат да помолят нашите призраци да бъдат така любезни и да се огледат, за да проверят дали случайно не е наоколо. Това със сигурност щеше да намери занимавка на Деветия легион.

Джордж излиза и донася риба и чипс за вечеря. Изглежда много разтревожен.

— Проклетият папагал също се е писал бегал, да ви кажа — отбелязва той и поклаща глава озадачено. — Мислите ли, че трябва да се обадим в полицията? — пита ни, а ние трите отвръщаме с празни погледи, понеже никога преди не ни е питал какво мислим.

— Ами — осмелява се Патриша — ти всъщност потърси ли бележка?

— Че кога да смогна и бележка да търся? — идва огорченият му отговор и спасителната команда потегля отново.

Джилиан предлага на Патриша да изфалшифицира една бележка.

— Това с какво ще помогне? — намръщва се Патриша.

— Така ще е доволен — настоява Джилиан, а Патриша присвива замислено очи.

— Искаш да кажеш, че така няма да се ядосва на нас?

Аз се съгласявам ентусиазирано с този план, макар малко да ме е срам, задето повече се тревожим за собствената си съдба, отколкото за тази на майка ни. Така или иначе планът пропада, тъй като не успяваме да измъдрим какво би могла да напише Бънти, та Джордж да е доволен.

Преравяме чекмеджето в нощното шкафче на Бънти, което е много чисто и подредено, но не съдържа послание за Джордж. Съдържа обаче малък сребърен медальон.

— Какво е това? — питам аз Патриша, а тя свива рамене.

— О, това съм аз! — възкликвам доволно, понеже, като го отварям, намирам две миниатюрни мои снимчици, по една от двете страни, които изглеждат като изрязани от моменталните снимки, които Бънти държи закачени на стената във всекидневната.

Джилиан сяда на леглото и гледа медальона иззад рамото ми.

— Мама държи моя снимка до леглото си — подчертавам аз за пред безснимковата Джилиан.

— О, така ли! — отвръща саркастично тя. — Държи я там, понеже е снимка на П… — при което Патриша я сръгва силно в ребрата и тя изквичава.

Вниманието ни е отвлечено от факта, че в чекмеджето на нощното шкафче на Джордж Патриша открива нещо, което единодушно решаваме, че е истинска бележка, заедно с яркочервен пакет цигари „Крейвън Ей“, няколко монети и розово-син пакет „Дурекс“. Отделяме известно време на чекмеджето със съкровища, като се опитваме да съберем смелост да отворим плика с написано отгоре със замах „Джордж“.

Джилиан предлага да го отворим на пара, но да слизаме в кухнята ни се струва доста рисковано, докато на Патриша не й хрумва гениалната идея да използваме чаеварката откъм страната на Бънти, като напълним чайничето в банята. Чаеварката не е приготвена — в чайничето няма вода, в каничката няма чай — което според Патриша е доказателство, че Бънти е планирала да си тръгне, а не е била похитена посред нощ от някаква свръхестествена сила. Потенциално може да е вярно — откакто си купи чаеварката, Бънти се посвети на сутрешната чайна церемония като една истинска гейша, но аз все още отказвам да повярвам, че е способна доброволно да изостави собствените си деца.

Явно греша. Успяваме да отворим плика, но не и преди Патриша да се изгори, а самият плик да се нагърчи и накисне — накрая просто го скъсваме.

— Чети на глас, Патриша! — умолява я отчаяно Джилиан, понеже Патриша вече е зачела бележката с ледено лице. — Какво пише?

Патриша зачита на глас и успява плашещо добре да докара гласа на Бънти, макар че самите думи са толкова странно надути, че Бънти сякаш ги е преписала от книга или, което е по-вероятно, от някой филм.

Скъпи Джордж, търпението ми вече се изчерпва и не мисля, че мога още дълго да продължавам така, поради което смятам, че ще е най-добре да прекарам известно време някъде далече от всички вас. Знаеш колко обичам децата. Твърдиш, че не се задяваш с друга, и се налага да ти вярвам, понеже си ми съпруг, но, както знаеш, животът ми доста се промени, откакто П… — тук Патриша се закашля и поглежда Джилиан някак странно, после следва кратка неудобна пауза, но накрая продължава: — Е, с две думи, заминавам за известно време, защото наистина не мога повече (това вече по̀ прилича на Бънти). Не се тревожи за мен. Не че би се разтревожил. Бънти.

Няколко минути смиламе мълчаливо прочетеното — най-вече онази част колко обича децата си — но накрая Патриша изсумтява и казва:

— Пълни глупости!

Мен това ме изненадва, понеже го намирам за доста трогателно.

— Може би не е нужно все пак да му го даваме? — пита Джилиан с надежда в гласа, но Патриша, етична до крайност, казва, че трябва, и надписва друг плик.

— Нали не сте го отваряли? — поглежда ни подозрително иззад бележката Джордж.

— Разбира се, че не — отвръща Патриша силно обидена. — Пликът е запечатан, нали?

— Хммм — опитва се да спечели време Джордж, като се взира в бележката дълго след като става пределно ясно, че е приключил с четенето. — Ами… — казва накрая. — Както и да е. На майка ви й се е наложило да замине неочаквано, за да се грижи за леля Бабс, понеже е болна. Така де, леля ви Бабс е болна. На нея не й е добре, не на майка ви.

Ние измърморваме в един глас нещо от сорта колко неприятно за леля Бабс, като се гледаме ококорени и едва успяваме да прикрием каквото знаем. Малко по-късно, след като истерията ни е вече поутихнала, Патриша напомня на Джордж за предстоящата ни почивка — всички съвсем сме забравили, че ще заминаваме за Уитби за кратката ваканция покрай Петдесетница.

— Не! — възкликва Джордж и удря глава във вратата. — Не мога да повярвам! Как можах да забравя? — пита той и се обръща към нас с пресилено изумление на лицето.

В отговор ние трите свиваме с почуда рамене в подчертано галски стил — с широко отворени очи и разтворени нагоре длани. Как е възможно всичко това? Как е възможно Бънти да не е наоколо да ни напомня и за най-дребните неща, като например да станем сутрин, да се храним, да се сетим, че ще ходим на почивка?

— Ще затворя магазина — решава той накрая, след като се обажда на всички, за които се е сетил, да помоли да поемат работата за една седмица, и установява, че никой няма желание или възможност.

По-рано, и то само при неотложна нужда, баба Нел биваше мобилизирана да наглежда магазина, само че чичо Тед сега я е завел на Езерния район (вж. Бележка 5) за седмица. Естествено, Джордж отдавна трябваше да е уредил всичко това — Бънти няколко пъти вече ни каза, че Джордж „ще вземе някого за празниците“, та да можем да си направим „истинска семейна ваканция“. Всички ние все още пазим ярки спомени от миналогодишната ваканция, когато Джордж успя да се измъкне от едната подгизнала от дъжд седмица с нас в Брайдлингтън (но пък необяснимо защо, Бънти така и не можа да го засече у дома при всичките обаждания — по-голямата част от ваканцията тя прекара в телефонната кабина. Като се върнахме обаче, той си плати за тези обаждания, че и отгоре).

— Какво ще стане с домашните любимци, ако затвориш магазина за цяла седмица? — пита разумната Патриша.

Пак удряне на главата по вратата. Джилиан започва да циври доста нелицеприятно.

— Не искам да пропускаме ваканцията!

— Не знам — отвръща Джордж още по-угнетено. Махва с ръка във въздуха. — Може пък вие трите да отидете при Бабс или нещо такова.

— Не — напомня му нежно Патриша. — Леля Бабс е болна, забрави ли?

Той я зяпва налудничаво.

— А Луси-Вида? — обажда се Джилиан, чийто рев се извисява вече в първи глас.

— Луси-Вида? Луси-Вида? Какво за Луси-Вида? — сопва й се Джордж.

— Тя щеше да идва с нас — разяснява Патриша. (Леля Илайза ще влиза в болница, за да й махнат подобните на синьо сирене вени по краката.) — Утре сутринта ще дойде.

Джордж се свлича на колене и започва да си удря главата в килима. В повечко му дойде, „до гуша“ — жената и папагалът изчезнали, четири момичета за гледане, магазин за въртене, ваканция за прекарване — изведнъж вдига глава. Една идея озарява лицето му като слънчев лъч.

— Ха! — обявява той, но не навлиза в подробности.

 

 

Патриша седи отпред, а Луси-Вида, Джилиан и моя милост сме на задната седалка на стария ни форд „Англия“, модел 1948-ма. Все пак ще ходим в Уитби, за да прекараме съгласно предварителния план ваканцията си за края на срока в апартамент на самообслужване, но вместо да тръгнем към Пикъринг, правим странна отбивка. Минаваме знак, на който пише „Лийдс, Мърфийлд, Дюзбъри“, и аз се свивам ужасена като таралеж. Патриша поглежда рязко с крайчеца на очите си.

— Мислех, че няма да ходим при леля Бабс.

— Няма — отвръща Джордж самодоволно.

— Седмица в Уитби с уикенд в Уитби, смешно, а? — правя опит да поддържам разговора аз. — А във Файли — какво? Файтони?

— Чудя се дали тази година Дейзи и Роуз ще ходят на парада за Петдесетница — споделя Луси-Вида неадресирано.

— Съмнявам се — отвръща мрачно Патриша. — Леля Бабс е болна, нали помниш.

За последните двайсет и четири часа този факт е повтарян вече толкова пъти, че започваме да го вярваме. Луси-Вида, на която, естествено, ние сме разказали всичко, включително за цвета на опаковките „Дурекс“ (макар че на мен никой не ми е обяснил за какво служат всъщност), все забравя къде е според официалната версия Бънти и се налага да й се напомня.

— Ох, да, ама разбира се — отвръща тя толкова театрално, че Джордж я поглежда притеснено в огледалото за обратно виждане.

Накрая, след почти цяла вечност, спираме пред малка, доста западнала къща с тераса в Чапълтаун.

— Ей сегичка се връщам — обявява Джордж и изскача от колата, след което се обляга с цялата си тежест на електрическия звънец на входа.

Невидима ръка отваря вратата и той потъва вътре. Вече ни е информирал, че е „измислил кой да се грижи за нас“, и съответно са налице безброй предположения за самоличността на този някой. Всички си имаме предпочитания — Луси-Вида би искала да е Марго Фонтейн, аз искам Нана, кучето от „Питър Пан“, а Патриша иска Мери Попинс (жена, която отчаяно желаем да поеме запуснатото ни отглеждане). В типичен стил Джилиан иска фея кръстница, която да дойде да се грижи за нея, а нас другите да затвори в сиропиталище. Не сме познали. „Някой“ е леля Дорийн.

— Марш на задната седалка, Патриша! — нарежда Джордж като на куче. Патриша се намества с нежелание на вече пределно заетата задна седалка, после дружно се втренчваме неприветливо в натрапницата отпред. — Момичета — представя я Джордж — това е госпожа Колиър, може да й викате леля Дорийн.

„Леля Дорийн“ се извръща на седалката и ни се усмихва. Тя е мека, заоблена, някак кафеникава женица, по-стара от майка ни, но с по-малко грим и боя за коса. Протяга малката си пухкава ръчица към зашеметената Патриша.

— А ти трябва да си Патриша — казва тя с най-необичайния акцент, който някога сме чували — защото си най-висока от всички. — Патриша стиска предпазливо тъй щедро предложената ръка. — Бъди така добра, миличка, да ме представиш на останалите момиченца.

Леля Дорийн стиска ръката на всяка една от нас много сериозно и казва „Приятно ми е“ на всяка поотделно. През това време Джордж наблюдава зорко в огледалото за обратно виждане люпилото си за признаци на лошо възпитание.

— Леля Дорийн любезно се съгласи да се грижи за вас тази седмица, за да може да си направите ваканцията — съобщава той, когато приключваме със запознанствата. — Какво трябва да кажете?

— Благодарим ти, лельо Дорийн — изпяваме всички в един глас.

Всички, с изключение на Патриша, разбира се, която ме поглежда с повдигната вежда и прошепва:

— Това какво е? „Малка къща в прерията“? — книга, която особено много ненавижда.

Тази нейна бунтарска позиция минава незабелязана от Джордж, който вече атакува скоростния лост, за да нацели неизменно скромната и срамежлива задна скорост на форда. Отсъствието на обичайните богохулства, с които се обръща към въпросната неподатлива задна скорост — очевидно породено от присъствието на леля Дорийн — е осезаемо.

— Колко приятно! — отбелязва тя, когато Джордж най-сетне успява да обърне колата и включва на първа. Прибира ръце в скута, готова да се забавлява. (Колко странно само!)

Излизаме от града и леля Дорийн вади пакет цигари и пита Джордж дали иска.

— Няма да откажа — отвръща той сърдечно, сякаш му предлага от най-добрите хавански пури, а тя запалва две и му подава едната.

На задната седалка натрапчивата интимност на това действие не остава незабелязана и сега започваме да гледаме на тях с нови очи. Да не би леля Дорийн да е роднина на Джордж?

Пътуването до Уитби минава без произшествия — по правило рядкост за излизане с форда, при което обикновено нещо бива прегазено, та било то само тревната ивица отстрани на пътя. Изглежда, леля Дорийн и Джордж познават Уитби доста добре и докато се спускаме по стръмното шосе към центъра, си сочат разни забележителности и се кикотят.

— Помниш ли онези лудетини? — при което Джордж отмята засмяно глава и се подмладява с поне двайсет години.

Уитби несъмнено прилича на вълшебно място — от старите тайнствени руини на върха на хълма до калпавите рибарски колиби — и Патриша е особено доволна, защото, осветлява ни тя, тук е завършило пътешествието на кораба „Деметра“, потеглил от Варна.

— „Деметра“? — пита леля Дорийн.

— Да — отвръща Патриша. — Корабът на Дракула, попаднал в бясна, неестествена буря, в която загинал целият екипаж, а на онези скали — посочва тя осведомено — трябва да се е измъкнал, преобразен на черно куче. Цербер — добавя тя с безкрайно доволство, а аз потръпвам, спомнила си за стълбището на леля Бабс. — Може би — добавя тя и поглежда изпитателно Луси-Вида, която е приклещена между нея и Джилиан (аз съм накрая, премазана о несигурната врата, и вероятно ще изпадна, ако вземем някой по-рязък завой) — може би леля Илайза те е кръстила на Луси Харкър? Тя е станал вампир — добавя тя с наслада.

— Може и да е — отвръща Луси-Вида флегматично.

Прекалено отдавна познава Патриша, че да й се връзва.

— Ай, ай! — обажда се леля Дорийн без капка сарказъм в гласа. Извръща глава, така че да вижда Патриша. — Какво невероятно въображение имаш, Патриша! — а последната полага неимоверни усилия да не изглежда доволна, само че аз много ясно виждам, че е така, понеже, както съм седнала до нея, усещам топлината от почервенелите й бузи.

Насочваме се безпогрешно към „Ройъл Кресънт“ и когато приключва с пренасянето на чантите до апартамента ни на третия етаж, Джордж остава само колкото за чаша чай (за който всичко сме си донесли картонена кутия от вкъщи), после казва:

— Е, аз най-добре да се връщам в магазина — и ни оставя без предупреждение в компанията на една напълно непозната.

— Така — казва леля Дорийн и в тази единствена дума се съдържат повече гласни, отколкото познаваме — най-добре да си разопаковаме багажа, момичета, а?

Любопитството на Патриша побеждава обичайната й социална резервираност.

— Ти откъде си, лельо Дорийн?

Леля Дорийн ни дарява с накъсан, задавен смях и отговаря:

— Ами че от Белфаст, Патриша, от Белфаст.

Патриша изчезва с чаените принадлежности, та се налага аз и Луси-Вида да потърсим от Джилиан географско просветление.

— Това е столицата на Уелс — заявява тя авторитетно.

Всички много харесваме апартамента; в него няма и следа от обичайния домашен безпорядък, а същевременно си има всичко — чаршафи, одеяла, тенджери, прибори — плюс тук-там някой орнамент. Тапетите са чисти и на цветя и не са попили мириса на семейните драми, а килимът на есенни листа и оранжевите пердета на хола навяват единствено ваканционно настроение. Има един малък недостатък — спалните са само две, едната от които получава леля Дорийн, а ние четирите трябва да се задоволим с две двойни легла в една стая. Най-просто е да оставим едното от тях на Патриша, а ние трите да се сместим на другото. За компенсация за тази теснотия (която включва и Панда, Мечо, Дениз и неподдаващата се на класификация „Манди-Сю“ на Луси-Вида, която прилича на котка на черни и бели ивици, пострадала от ръката на некадърен препаратор) от нашата спалня се разкрива спираща дъха гледка — над Кресънт Гардънс отдолу, отвъд Променадата, отвъд Шатрата и още нататък, до безкрай, към ширналото се Северно море, тоест до ръба на познатия нам свят.

 

 

На леля Дорийн й отнема два дни да спечели Патриша. За да бъдем по-точни, отначало Патриша си е направо враждебна и дори избягва за няколко часа, като накрая я намираме долу на плажа да помага на един човек да води магарета напред-назад. Човекът е доволен, че си е намерил безплатна помощница, без да съзнава, че нейната цел е да му приспи вниманието, за да осъществи великия си план да освободи всичките магарета. Доведена е у дома разплакана (нещо необичайно) и абсолютно неутешима, макар че леля Дорийн не прибягва до физическото насилие, с което Бънти обикновено ни усмирява. На другия ден, докато се разхождаме по Променадата, Патриша пада във водата и макар случаят да е хитро представен като нещастен, сега, като се замисля, бих казала, че всъщност това е бил спонтанен опит за самоубийство.

Нищо й няма, освен че си навяхва китката, и е върната в апартамента, където е професионално бинтована и закичена с превръзка през рамото от леля Дорийн.

— През войната бях медицинска сестра — усмихва се тя, когато й правим комплимент за хубавата превръзка.

Това я издига с няколко стъпала в очите ни — ние до една сме на мнение, че медицинска сестра е прекрасна професия, макар никоя от нас да не планира да стане такава, като порасне. Патриша продължава да иска повече от всичко да стане ветеринарка и да спаси от смърт всички животни на света; Луси-Вида ще играе в мюзикли — с тези дълги крака може да рита убийствено високо и да прави шпагат, все действия, които разкриват позанемарено бельо, повод за силен бодеж в гърдите на Бънти и леля Бабс. Аз, като порасна, ще стана актриса („Ама ти вече си достатъчно актриса, Руби“ — твърди Бънти), а Джилиан ще стане чисто и просто известна и й е все едно как ще го постигне. За разлика от Бънти леля Дорийн изслушва тези момичешки амбиции с искрен интерес.

Патриша капитулира, впечатлена от висококачествената нежна грижа, която леля Дорийн отделя на нараняването й — Така боли ли, Патриша? О, извинявай… Ти си смело момиче, Патриша, наистина… Контрастът с Бънти е неизбежен. Има и други области, в които леля Дорийн печели всички сравнения с Бънти. Например готвенето й — без никакво суетене приготвя огромни вкусни ястия от типа задушено с кнедли.

— Силна храна, та да натежиш, Патриша, и да не можеш да избягаш — смее се тя и — о, чудо! — Патриша се смее заедно с нея.

Няма и проблеми на фронта на десертите и купува сладкиши от ябълки и ревен с бисквити от „Ботамс“ или лепкави парчета с яйчен крем — на практика всичко, което се случи да ни хареса по време на ежедневната разходка по магазините. (Леля Бабс, леля Гладис и Бънти — невидимият гръцки хор в главите ни — разперват ужасено ръце и възклицават: „Купешки!“, ама дреме ли ни? Не.) Да не говорим, че вечеряме риба и чипс почти всеки ден и често отскачаме до сладкарския магазин и сергиите със захарни бонбони и хапваме много, много фунийки сладолед, защото, както казва леля Дорийн, намествайки огромната си скоклива гръд: „В крайна сметка сме на почивка, нали така?“.

Това не значи, че като цяло е небрежна или немарлива. Напротив даже, във всичко, което прави, има ред и хармония, а изправена пред емоционалните вълни на Джилиан, остава напълно спокойна и непоклатима. Притежава необяснимата дарба да ни кара да вярваме, че ежедневните задължения в живота на самообслужване — миенето на тенджери, оправянето на леглата — са просто поредната възможност за забавление и игри, та се стига дотам, че Джилиан се бори да се докопа до метлата преди останалите.

— Брей, Джилиан — коментира с почуда Луси-Вида — не знаех, че имаш такива заложби, дечко.

Много заложби имаме, за които не сме знаели и които под ръководството на леля Дорийн полагат усилие да излязат на бял свят. Дори моят сомнамбулизъм е временно преустановен под зорката нощна грижа на леля Дорийн. („Не знаеш, защото тя просто не те буди“ — осведомява ме презрително Джилиан. Благодаря ти, Джилиан!)

Леля Дорийн дирижира игри на плажа, от които никой не страни с цупене и пухтене; организира малки пешеходни експедиции — до 199-те стъпала на абатството, покрай брега до кафенето на „Сандсенд“ — по време на които пеем неща от типа на „Десет зелени бутилки“ и „Тръгнал един човек да коси“. Един след друг строим пясъчни замъци с гордо развети хартиени британски знаменца и червени шотландски лъвове по малките кулички, а когато ни омръзне пясък и море, се мотаем из малките улички на Уитби и се дивим на шантавите им имена, почти толкова шантави, колкото на йоркските — „Двор с мрачен вход“, „Стъпала на кладенец и солен тиган“ и „Двор за разпри“ (тук специално можеше да живеят Джордж и Бънти).

Леля Дорийн знае повече игри на карти, отколкото съм си представяла, че има (Патриша с радост научава, че има толкова много варианти на пасианса), а през дъждовните следобеди, каквито има няколко, на нея май наистина й доставя удоволствие да играем заедно, сяда при нас на килима и раздава шоколадови бонбони и портокалов сок. Успява дори да убеди Джилиан да не мами, нещо, което досега никой не е постигал — макар че Джилиан поставя границата до това да не крещи, когато загуби. Обикновено в такива случаи Патриша просто я удря, но леля Дорийн завежда Джилиан в спалнята, затваря вратата и казва:

— Е, нека оставим горкото дете да си го изкара.

Взели си поука от седмицата в Брайдлингтън, сега сме се погрижили за забавленията си и освен безкрайните игри на пастра, играем и на „Дама“, „Не се сърди човече“, „Стълба“ и безброй забавни игри на „Островът на съкровищата“, на чиято лазурносиня дъска, изрисувана с компаси и карти на съкровища, малките ни пиратски кораби порят морето, натоварени с бъчви ром, малки златни кюлчета, миниатюрни рубини (!) и перли, колкото зрънца просо. Много повече ни бива на „Островът на съкровищата“, отколкото на „Намери майката“. Най-любимата ни игра обаче е „Астрон“ — невероятно вълнуваща игра, при която малките ни космически кораби се движат по целулоидна решетка, изрисувана в открития Космос. Корабите ни трябва да избягват опасности — метеоритни дъждове, астероидни пояси, скитащи комети и прочее — и преди да постигнем целта си (сърцето на Слънцето), трябва да преодолеем една последна, ужасна заплаха — огромните газообразни пръстени на Сатурн. Сатурновите пръстени са смъртоносни, знаем го, понеже така пише на дъската за игра, и космическият кораб на леля Дорийн все попада в лапите им.

— О, ето пак! — изпищява леко тя и експлодира в облак космически прах.

Мисля, че Патриша понякога играе на „Астрон“ насън, чувала съм я да вика: „Пази се от Сатурновите пръстени, Руби! Смъртоносни са!“.

 

 

За пръв път в живота си казваме молитвата преди лягане.

— Съвсем кратичка — казва леля Дорийн — колкото Господ да знае, че ви има — и накрая ни кара да добавим послепис, с който молим Господ да се грижи за мама и татко.

Леля Дорийн — вероятно поради факта че Джордж никога не е навлизал в подробности за семейството си (той самият понякога е много неясен), вярва, че Луси-Вида ни е сестра. Никой не си прави труда да я осветли, че тя ни е всъщност братовчедка, тъй като едва ли ще има кой знае какво значение, а пък и ни харесва да си имаме четвърта сестра.

— Пак сме четири — прошепва една сутрин доста посърнало Патриша, докато нарежда масата за закуска.

Донесла си е „Малки жени“ за ваканцията (както и „Какво направи Кейти“ и „Черната красавица“ — от които ни чете на глас по-бруталните откъси и ние плачем наред, с изключение на Джилиан), а понякога играем, че сме семейство Марч — Патриша, естествено, е Джо, Джилиан е Ейми (че кой друг), Луси-Вида е Мег (не много добър кастинг), а аз — макар и против волята си — съм принудена да бъда послушната и добричка Бет. Леля Дорийн обаче е идеална за „Марми“.

Леля Дорийн доста често споменава Бънти. Казва неща от типа: „Сигурна съм, че майка ти не би искала да правиш така, Джилиан“ и „На майка ти сигурно й липсваш, Патриша“, макар че, като я питаме дали всъщност познава Бънти, тя се засмива и се задавя с цигарен дим:

— Божке, разбира се, че не!

Луси-Вида пита леля Дорийн дали си има свои деца, а леля Дорийн отвръща натъжено: „Не, миличка, имах си едно момиченце, но го загубих“, а когато Патриша пита тихо: „Как се казваше, лельо Дорийн?“, леля Дорийн я поглежда с празен поглед и поклаща глава: „Не знам“.

Колко странно, да не знаеш името на собственото си дете! А може пък и да не е, предвид, че на Бънти се налага да изреди имената на всички, докато нацели правилното, а аз съм винаги в дъното на списъка — Патриша, Джилиан, П…, Руби, ти коя беше? Може пък, ако Бънти не се върне, да имаме нова майка — за предпочитане леля Дорийн — такава, която да ми помни името.

 

 

Джордж пристига в петък вечерта и казва, че ще се връща рано на другата сутрин. Хапваме риба и чипс за вечеря — вече сме яли същото на обяд, при кея, и когато леля Дорийн казва: „Не знам за вас, деца, но аз няма да се оплача, ако известно време не виждам риба и чипс“, всички единодушно се съгласяваме с нея. После заедно играем доста буйно на „Двайсет и едно“ и времето за лягане отдавна вече минава.

— Ти къде ще спиш, татко? — пита Патриша и прибира картите.

— О — отвръща Джордж и заема за миг Бънтината усмивка — ами, ей тук, на канапето, Патриша.

Така че този проблем е решен.

Събуждам се рано на другата сутрин от отряд кряскащи пред прозореца чайки и се занасям в хола, където се пъхвам зад едно от оранжевите пердета на един от големите прозорци, за да погледна морето — синьо и трепкащо като сапфир. Утрото е прекрасно и не мога да повярвам, че днес пак ще слезем да играем на блещукащата, прясно измита ивица пясък, от която приливът се отдръпва. Съвсем съм забравила, че Джордж е тук — на канапето няма и следа от него, няма дори одеяло или възглавница, които да ми напомнят — и едва когато чувам хъхрещата му пушаческа кашлица да се приближава, се сещам за него. Надничам иззад скривалището си зад пердето и го виждам да влиза в раираната си пижама и да си чеше врата. После влиза леля Дорийн, облечена в яркорозова найлонова нощница, под която раздърпаната й свободна гръд се подрусва като плодово желе. Обгръща Джордж през кръста откъм гърба със здравите си пухкави ръце, които някъде под потника му срещат неговите, при което той изпъшква някак странно.

— Шшшт! — смее се леля Дорийн.

— Господи, Дорийн! — отвръща Джордж и поклаща глава объркано, дори някак тъжно.

После обаче леля Дорийн казва:

— Хайде, Джорджи-Порджи, да вдигаме дечицата за закуска — при което Джордж въздиша пак и я оставя да го изведе от стаята за връзката на долнището, подобно на осъден на двуколка.

 

 

След дълги сбогувания и прегръдки връщаме леля Дорийн в Лийдс; когато потегляме, дори на Патриша очите се просълзяват. Духът на леля Дорийн остава в колата под формата на буйно пеене на „Отишъл един човек да коси“ и многогласова версия на „Десет зелени бутилки“ и за нула време познатият силует на Йорк Минстър вече ни приветства с „добре дошли“ откъм бързо приближаващия хоризонт.

— Кой наглежда магазина? — пита Патриша (Джордж е пропуснал почти целия неделен пазар).

— Затворих за деня — отвръща той и ние сме поласкани, че е избрал семейството си пред култа към Мамон.

Нахлуваме с куфарите в магазина.

— Магазин! — извиква Джилиан, без да очаква отговор, поради което ченето й увисва от изненада, когато вижда Бънти да излиза от склада.

— Мамо! — ахваме всички в изумление, тъй като имаме чувството, че от години дори не сме се сещали за нея.

— Бънти — казва Джордж и добавя някак ненужно — върнала си се…

Следва неловко мълчание, което би трябвало да запълним ние, като изтичаме при Бънти и се нахвърлим да я целуваме — или пък (което би било по-добрата версия) Бънти да изтича при нас — само че ние оставаме като заковани на вратата на магазина, докато накрая Джордж казва:

— Е, аз да сложа чайника, а?

Бънти обаче отговаря:

— Няма проблем, аз ще го направя — и излиза бързешком по посока на кухнята, сякаш таман се е върнала от фризьор, а не е избягала от нас за цяла седмица.

Джордж гледа гърба на отдалечаващата се Бънти и още щом се скрива от погледа, усмивката на лицето на Джордж помръква като на чеширска котка, той се завърта към нас с отчаяно изражение, сякаш чува как зад него някой остри гилотината.

— Чуйте ме сега — шепне той напрегнато — не сте били на почивка с Дорийн, ясно?

Ние кимаме, не ни е съвсем ясно обаче.

— А с кого сме били? — пита заинтригувано Патриша.

Джордж я поглежда с лице на освидетелстван — на ретината му буквално се виждат протичащите в мозъка му операции.

— С кого? — подсказва Патриша непреклонно, под притеснителния акомпанимент на натегната гилотина. — С кого, татко, с кого?

Откъм кухнята долита приглушеният глас на Бънти.

— Между другото, кой е наглеждал магазина цяла седмица? Като се върнах, беше затворен.

— В колко часа това? — извиква в отговор Джордж с пресилена небрежност.

— Преди около половин час.

Джордж въздиша облекчено и отвръща:

— Майката на Уолтър, казах й да приключи рано, следобед се уморява.

— Майката на Уолтър?

Съвсем естествено, Бънти не изглежда убедена. Майката на Уолтър е смахната почти колкото Нел. Без съмнение, при едно напомняне от страна на Уолтър (Уолтър дължи услуга на Джордж), майка му може да бъде убедена, че наистина е наглеждала магазина цяла седмица.

Джордж кляка, така че да ни гледа право в очите (с изключение на Патриша).

— Бил съм с вас в Уитби. Аз съм се грижил за вас цяла седмица, ясно?

— Ясно — прошепваме ние в хор.

Бънти се появява и съобщава, че чаят е готов.

— Помнете — казва ни Джордж — никаква Дорийн! — Намигва ни тайно. — Никому нищо, нали?

Безкрайно неподходящ израз предвид обстоятелствата.

— Хайде да се почерпим нещо за вечеря — предлага Бънти, докато седим горе малко сковано и си пием чашките с чая.

— О, супер! — казва Джилиан. — Какво?

— Риба и чипс, естествено — грейва насреща ни Бънти.

* * *

Будя се в най-тъмната част на нощта от нещо като стържене по прозореца. Лежа неподвижно на леглото, напълно будна и скована от ужас, и си представям как особено ожаднял вампир се опитва да влезе. Колко остава до разсъмване? Много дълго, установявам и продължавам да лежа, заслушана в нощните звуци на една стара къща — наместването на старите греди, пукането на мазилката и тропането и тракането на хиляди легионерски сандали с гвоздеи, които маршируват нагоре-надолу по стълбището. В сравнение с нещото, което се опитва да влезе през прозореца ми, това са съвсем безобидни шумове. Когато вече почти се съмва и птичките започват да пеят, събирам достатъчно кураж да надзърна зад пердето. Изобщо не е вампир, ами е папагалът, седнал на перваза, с изключително измъчен и проскубан вид. На лицето си има същото пораженческо изражение като Джордж, сякаш е прекарал седмицата в напразни опити да намери Южна Америка.

 

 

Нещата бързо тръгват постарому за всички нас, включително и папагала. Още при първата кавга на Джордж и Бънти Луси-Вида като по магия си спомня, че всъщност не ни е сестра, и избягва обратно при леля Илайза и чичо Бил. Ваканцията бързо се превръща в мит — далечен и изкусително недостижим за спомените — сякаш се е случила на деца от някоя приказка, не на нас. Прекалено ни беше хубаво, че да искаме да си спомняме. Известно време споменаваме леля Дорийн — само когато сме сами, но малко по малко тя се превръща в нереална като самата Мери Попинс. Даже няколко месеца по-късно Джилиан е убедена, че сме я виждали да лети, да прелита над западния кей и да прави кръгчета над червените и зелените светлини на входа на пристанището. Заблудената ни сестра, изглежда, тъй много се наслаждаваше на този спомен, че сърце не ни даваше да я разубеждаваме.

Бележка 5 — Дъжд

1958 година:

Тед оставил куфара на майка си на пода в стаята й в пансиона и се повъртял малко, прекарал пръст по лавицата над камината, като си тананикал. Нел нямала търпение Тед да си тръгне, та да може да си свали корсета и чорапите и да полегне малко.

— Е, аз отивам да си разопаковам багажа, майко. Ще се видим долу за вечеря, нали? — обърнал се от вратата Тед, а Нел го погледнала с неразгадаемо изражение.

Какво точно искал от нея? Най-малкото дете на Нел било почти на трийсет, но когато и да го погледнела, виждала просто малко момченце. Някога й бил любимец, но сега я напрягал, притеснявал я, оставял впечатлението, че иска нещо, но тя нямала ни най-малка представа какво може да е то. Размахала ръце да го изпъди.

— Да, добре, за вечеря, Тед.

Тед тъкмо бил излязъл от търговския флот след цели дванайсет години и целта на тази седмица в пансиона в Кендал била уж да му помогне да си стъпи на краката. Нел не искала да идва. Вече не обичала да ходи далече от дома, не че някога била ходила кой знае къде.

Тед притворил безшумно вратата, сякаш била стая на някакъв инвалид, и тя се зачудила колко ли й остава, докато умре. Смъртта е нещо ужасно, но Нел все по-често се улавяла да мисли, че ще се радва, когато всичко приключи.

В стаята било топло, макар че отдушникът бил отворен, а мрежите се поклащали леко на вятъра. Имало твърдо единично легло, тоалетка, гардероб, нощно шкафче и един часовник върху малката полица от ковано желязо. Часовникът показвал четири без десет, но Нел не знаела дали е точен.

— И преди съм ходила в Езерния район — казала неочаквано Нел, като влизали с колата в Кендал, а Тед натиснал спирачка от изненада, защото и през ум не му било минавало, че майка му е ходила по-далече от Йоркския пазар в петък сутрин.

— Наистина ли? Кога?

— На меден месец.

— Меден месец?

Докато Тед напрягал въображение да си представи майка си на толкова романтично нещо като меден месец, Нел си мислела колко странен е самият израз „меден месец“, толкова нежен и сладък, като крем от виолетки и розова вода, като онази картичка за Свети Валентин, цялата покрита с дантела, дето Пърси Сиврайт й бил подарил. Вътре с характерния си едър, заоблен полицейски почерк бил написал: Твой съм завинаги, и смешното било, че наистина се оказало така, защото кой би го пожелал сега, а?

 

 

1919 година:

Нел знаела, че сигурно сънува, защото вече не се намирала в стаята в пансиона в Кендал, тъй драматично запазена от Тед. Сега била в леглото си от медения месец в онзи мрачен хотел с изглед към едно езеро, в който я бил завел Франк. Нощта била гореща и задушна, последната от поредица такива. Цял ден Нел имала чувството, че това тежко време е като физическа сила, която я натиска по главата.

— Тази нощ ще има гръмотевична буря, Нели — бил рекъл Франк, сякаш лично й го обещавал, за да я разведри.

Как обаче да се разведри, при условие че той лежал върху й като мъртво тегло и я смазвал, по-тежък и от времето? Дали щял да го прави всяка нощ от съпружеския им живот? Нима нямало да има и малко почивка от дебелата му памучна пижама и бодливи малки мустачки, а също и от онази другата част от анатомията му, от която се налагало да отвръща поглед, понеже й било толкова неудобно?

В стаята се чул странен жужащ звук и на Нел й отнело дълго време да осъзнае, че не идва от главата й. Сръчкала Франк леко. Той вече похърквал до нея. Не проумявала как е възможно човек толкова лесно да заспива. Едно време Лилиан била същата; всяка вечер просто се обръщала, сгушвала се като малко животинче и заспивала като бебе, докато Нел лежала будна до нея и гледала тавана, наясно, че ще минат часове, преди да заспи. Почти се била зарадвала, когато Лилиан се пренесла от общата им стая след смъртта на Албърт. Без дума да обясни или да се сбогува, просто си събрала нещата и се нанесла в неговата; споменала този факт един-единствен път, на закуска на другия ден:

— О, Нели, щеше ми се да не му бяхме сменяли чаршафите, като отиде пак на фронта.

При тези думи Рейчъл я бе замерила с лъжичка и бе заявила, че е отвратителна, но Нел знаела какво има предвид — де да можели поне още веднъж да докоснат нещо негово, да подушат миризмата му, като кучета по следите на нещо изгубено.

Нел ощипала Франк по ръката, но той само я бутнал, сякаш насекомото била тя, а не малката дъскорезница, която стържела бясно по стъклото. Напипала кибрита на нощното шкафче и се опитала да запали свещ, за да види какво е.

Когато видяла, изпищяла изплашено и ударила силно Франк, защото из стаята летяла — право към леглото на младоженците — чудовищно голяма оса, великан мутант на жълти и черни ивици порел въздуха като цепелин. На Франк му отнело няколко секунди да се осъзнае, но веднага след това възкликнал:

— Мамицата му, това е стършел!

Нел се пресегнала и взела от пода един пантоф, който започнала да размахва около главата си. Стършелът се отдръпнал и се завъртял в кръг около закачената насред стаята газена лампа.

— Убий го! Убий го! — креснала Нел на Франк, който в този момент се изхлузвал внимателно от леглото и опипвал за собствения си пантоф.

Промъкнал се към стършела, който все тъй бясно се въртял около светлината на лампата, и се опитал да го удари. Стършелът го финтирал, после нападнал, Франк клекнал, хванал се за главата и взел да се гърчи, а Нел изненадала и двама им, като се засмяла гръмко.

— Не е смешно, Нел! — рекъл той ядосано, без да отделя поглед от стършела, който сега подскачал нагоре-надолу като въздушен асансьор.

Нел се плъзнала на леглото и издърпала завивките през глава. Прав бил, никак не било смешно. Този стършел наистина го разтревожил, затова танцувал из стаята безпомощно; човек трудно би повярвал, че е възможно мъж, участвал в Голямата война, все още да е страхливец. Пърси би подходил към стършела делово — с твърда ръка, като полицай. А Албърт, Албърт би се опитал да го пусне на свобода; виждала го пред очите си да се обръща и да й се ухилва. Спомнила си как веднъж бил хванал една голяма земна пчела и се обърнал към нея с прекрасната си усмивка:

— Тази е доста големичка, Нел, искаш ли да я видиш? — после отворил шепи и я пуснал.

През завивките чувала мърморенето на Франк.

— Ще рече човек, че би трябвало да види отворения прозорец — рекъл недоволно той, но тя не отвърнала.

А Джак, как би постъпил с насекомото Джак, зачудила се тя. Нел била на мнение, че така и не била успяла да го опознае истински. Понякога си мислела, че е по-добре да е мъртъв, защото изобщо не можела да си се представи омъжена за него. Щяла бързо да му омръзне; ясно й било как я гледал през отпуската си след Сома — с някакво съмнение, сякаш не можел да повярва, че е такъв парцал.

Понякога в младоженското легло, когато Франк събличал украсената й с панделки нощница от чеиза, галел раменете й и стенел, сякаш се срамувал от онова, което предстои да й стори, Нел се замисляла за Джак и красивата му като излъскано орехово дърво кожа — кожа, която вече сигурно била изгнила. Скоро щели да останат само оглозгани кокали и това щяло да бъде краят на Джак Кийч. Струвало й се несправедливо един човек да престане да съществува просто така. Като Пърси, като Албърт.

Като майка й.

— Убих го копелето! — извикал победоносно Франк. — Нели! Нели? Защо плачеш, какво има? Всичко е наред, момичето ми, убих го.

Франк я прегърнал и я потупал предпазливо по гърба; нямал представа какво се прави, когато някой плаче, още повече че Нел изхленчила страшно и задавено и проплакала:

— Искам майка си!

В далечината се чул първият гръмотевичен тътен.

 

 

1958 година:

— Майко! Майко? Добре ли си? — Тед стоял на прага, чукал на рамката и я гледал несигурно. — Няма ли да слезеш? Вече сервираха супата… уиндзорска с агнешко. Ще ти хареса. Нали? — добавил той вече с малко съмнение в гласа, понеже Нел не приличала много на човек, на когото в момента му е до супа.

Майка му въздъхнала и се изправила в леглото.

— Ще сляза след минутка.

Тед излязъл, а Нел се изправила с мъка от леглото и се напъхала обратно в корсета. Застанала пред огледалото да се среши и да си напудри малко носа, като се опитала да си спомни мириса на кожата на Джак Кийч и допира на косата му, само че вече било минало толкова време, че дори не помнела как е изглеждал. Заситнил лек летен дъждец, а от аромата на капките по новата юнска трева Нел изведнъж се почувствала безкрайно нещастна.