Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (13)

Изкупление

Дошла съм да погреба останките на майка си — задача, допълнително усложнена от факта, че още не е умряла.

— Загубила е личността си — прошепва ми Ейдриън още на прага. — Не прилича на себе си.

Е, щом е промяна, все ще е добре, нали? Ейдриън удържа фронта последните няколко дни, докато аз се върна в Йорк. У дома, макар че това вече не е мой дом.

— Някакви новини от вашата Пат? — пита весело Ейдриън, докато бърка яйца за пържене в една купа.

Той се чувства като у дома си в кухнята на Бънти, докато самата тя е вече изгнаник в собственото си царство. Седи на масата, нарежда и пренарежда вилици и ножове, но все не може да ги направи както иска. Изглежда изненадана, като ме вижда, и пита много учтиво:

— Ти коя си? (При пристигането ми ме посрещна с отворени обятия и звучна целувка, по което всъщност познах, че това вече не е моята майка.)

Дарявам я с широка окуражителна усмивка (неин патент) и отговарям:

— Просто Руби. Патриша е добре, не съм й казала още — отговарям на Ейдриън и махвам неясно с ръка, а Бънти ме гледа със заинтригувана усмивка на лицето, сякаш съм малко дете и изнасям очарователна импровизирана програма.

Ейдриън предлага да остане още няколко дни и аз приемам с благодарност. Той вече има собствен фризьорски салон и живее с архитект на име Брайън. Имат си куче, чихуахуа, на име Долорес, което Ейдриън е довел със себе си. При дадените обстоятелства Ейдриън е най-близкото до сестра, което имам — не му е проблем да се влачи из старчески домове с мен, да им проверява тоалетните и нощните шкафчета, освен това снове из къщата с втората най-любима престилка на Бънти и се занимава с домакинската работа с лекота, от която майка ми би се обезпокоила, ако беше на себе си. Само дето не е.

Прогнозата за Бънти според младия доктор Хадоу, който е недотам приятна версия на баща си, е следната — деменцията ще продължи да напредва, но пък Бънти вероятно ще живее дълго, защото има забележително здрав организъм. Значи, там поне няма място за тревога.

— Деменция? — обажда се Бънти, сбърчила озадачено чело, а аз и доктор Хадоу се усмихваме стоически и се правим, че не сме я чули. — Ама кой беше този човек? — пита ме Бънти, когато той си тръгва.

Голяма част от объркването й е свързано с идентичността на разни хора, сякаш изведнъж е станала силно скептичен емпирик. Понякога знае коя съм, понякога — не, и понеже аз намирам това за удивително, отделям доста време да задавам въпроса „Знаеш ли коя съм аз?“. Един ден, докато правя именно това, Ейдриън — с наперена жълта четка за прах в едната ръка и чихуахуа в другата — ме поглежда пронизващо и казва:

— А ти знаеш ли коя си, Руби? (Знам, аз съм Руби Ленъкс.)

Дните ни заедно летят, изядени от домакинска работа, пазаруване, готвене и кратки обиколки на парка. С Бънти се разхождаме покрай безупречно подрязани на топки зелени храсти и седим на пейки да гледаме замечтано малки деца по люлките, и тя с радост би останала там цял ден, но когато кажа „Хайде, време е да се прибираме“, става послушно и тръгва до мен със ситни крачки.

Вечерите прекарваме в някакъв другарски уют, обсъждаме къде ще е най-добре да затворим Бънти, преглеждаме купища брошури за старчески домове, които сякаш без изключение разполагат с „модерно обзаведени стаи“ и „приятна гледка“.

Подменената Бънтина личност е много по-приятна от старата. Изгубената й същност, неспособна на нищо да се зарадва, би се сепнала от количеството време, което ежедневно прахосваме. Четирийсет години съм чакала да поиграя с майка си и сега най-сетне имаме възможност да прекарваме дълги слънчеви следобеди в безкрайно състояние на заблуда на планетата Алцхаймер. В объркването си Бънти отново е събрала цялото семейство около полата си и като единственото телом присъстващо дете, се налага да играя ролята на дубльор на всички останали, да съм готова да отвръщам на „Пърл“, „Джилиан“, „Патриша“ (та дори понякога и „Руби“). Забелязвам, че Джилиан продължава да й е любимка.

(„Да ти приготвя ли любимия десерт за вечеря, Джилиан?“, „Искаш ли да дойдеш на пазар с мама, Джилиан?“ и прочее.) Безкрайно е странно да съм наобиколена от невидимите си сестри и понякога, когато вляза в някоя стая, се изненадвам колко е празно.

Един следобед оставям Бънти без надзор в кухнята, а когато се връщам, я заварвам насред огромен облак сив прах да тупа торбата на прахосмукачката върху килима на всекидневната.

— Какво, за бога, правиш? — питам я аз, а тя само ме поглежда с невинна усмивка.

— Разпръсвам праха на баща ти, разбира се.

— Той във всекидневната ли искаше? — питам я и си проправям предпазливо път по килима (посмъртно не мога да си спомня какво го направихме след кремацията). Усещам, че нещо залепва на подметките ми, и се чудя дали не е частица от баща ми. По-късно, след като съм изсмукала Джордж обратно, Бънти ме посреща с озадачена муцунка:

— Виждала ли си някъде майка ми? Никъде не мога да я открия.

 

 

— Мисля, че май ще е този — прошепвам на Ейдриън, докато спираме пред внушителна неоготическа купчина.

— Този какво? — пита властно Бънти — развила е слух като на прилеп, сякаш за да компенсира изтичането на клетки от мозъка си.

— Какво ще кажеш за кратка ваканция тук, лельо Бънти? — усмихва й се в огледалото за обратно виждане Ейдриън.

Бънти не отговаря; може би знае, че е капан, но когато най-сетне събирам смелост да се обърна и да я погледна, тя се усмихва на себе си замечтано. Резултатите от проверката на „Силвърлийс“ са задоволителни. Не мирише на дезинфектант или варено зеле покрай лъскавия махагон на огромното фоайе — само на лавандулов полир и топли печени хлебчета.

— Тук е прекрасно, нали? — обръщам се ентусиазирано към Бънти и тя кима в съгласие.

— Прекрасно — за колко време сме запазили?

Изследваме стаите — самостоятелни и не — с комплектите кувертюри и пердета и качествени килими, също и общите помещения, където има вестници и настолни игри, после и кухните, в които храната изглежда вкусна и човек наистина би помислил, че става дума за доста добър хотел (някъде между две и три звезди), ако не бяха срещите с обитателите — като например двете хванати под ръка дребни старици, понесли пазарски кошници, които осведомяват домакинката, че нийде не могат да намерят стелка за матрак; аз съм на път да ги разведа да потърсим из още магазини, но Ейдриън ме хваща за ръката и ме спира.

Става време да си ходим и Бънти не иска; Ейдриън обаче й обещава да дойдем пак за по-дълго. Домакинката ни стиска топло ръцете, но после започва да шепне, когато Бънти вече е тръгнала да слиза.

— Моля ви, не забравяйте, че „Силвърлийс“ приема само хора, които нямат нужда от гледане, така че, ако майка ви се разболее, няма да можем да я задържим.

— Няма проблем — казвам й приветливо аз. — Майка ми има забележително здрав организъм.

 

 

— Хайде да ти направим прическа и грим за посещението? — усмихва се Ейдриън и подсушава косата й с кърпа.

Вади ножица от джоба на панталона си и я развърта с внушителни движения около влажната глава на Бънти. Забелязвам колко е оредяла косата й. По ръцете й има старчески петна, също и странен червен белег в ъгъла на едното око, сякаш я е одрало коте. Изведнъж ме обзема безкрайна жалост и я ненавиждам, задето ме кара да се чувствам така.

Когато приближаваме „Силвърлийс“ за финалната доставка, Бънти сякаш вече не изгаря от чак такова желание. Вече е изпадала в полуистеричен пристъп, докато се влачим из вечно задръстеното улично движение на Йорк; убедена е, че сме безнадеждно закъснели за влак, който гоним, и като подминаваме гарата, надава безумен вой.

Налага се да я прикоткваме да излезе от колата и колкото повече приближаваме огромната баронска входна врата, толкова повече забавя крачка. Тръгваме нагоре по каменните стълби, а тя внезапно сграбчва ръката ми и за пръв път осъзнавам, че е по-дребна от мен. Още помня времето, когато беше два пъти по-висока; сега е като кукла. Кога се е смалила толкова? Краката ми се разтреперват. Не съм сигурна, че мога да го направя. Може би бих могла да заведа тази нова кукленска майка у дома и да се грижа за нея, поне за известно време?

— Дори не си го помисляй… — измърморва Ейдриън под носа си, но домакинката така или иначе вече е поела Бънти за ръката и я води по коридора към стаята с модерното обзавеждане и приятната гледка.

— Това беше майка ми — въздъхвам аз, а Ейдриън се засмива мрачно.

— И все още е, Руби, все още е.

Но пък на другия ден отиваме да видим Бънти и тя изглежда доста по-доволна и се хвали, че обслужването по стаите е отлично.

— Според теб колко бакшиш да оставям? — пита ме със сбърчено от тревога лице.

Завеждаме я на разходка в градината заедно с Долорес, която се опитва да ни захапе глезените. „Силвърлийс“ е разположен в парк с красиви дървета — плачещи върби и испански орехи, лъскави кошличари и туфи мрачни тисове. Тук е завет и навсякъде цъфтят пролетни цветя. Тревата продължава до хоризонта, зелена и свежа, и ми хрумва, че мястото е идеално за някоя „конска“ игра и е почти жалко, че Кристин Роупър я няма, защото сега точно нещо такова бих играла. Прекъсваме за малко разходката и сядаме на една от многото здрави пейки, дарени от благодарни люде. Нашата е в памет на Фред Къркланд (1902–1981) и тримата дружно сядаме тържествено на пейката на Фред — с изправени гърбове, длани върху коленете — и наблюдаваме малка групичка пеперуди седефки, които подскачат и размахват крила на лекия ветрец като самодивски премени.

— Искаш ли да останеш тук? — пита Ейдриън и цялото тяло на Бънти потръпва като изплашен заек.

— Да остана? — повтаря тя. — Завинаги?

— Е — поколебавам се аз — може би не завинаги…

— Защо не може да си отида у дома? — гледа ту единия, ту другия бързо и паникьосано Бънти, от което ми се дощява да съм навсякъде другаде, но не и тук. — Защо не може у дома?

 

 

С Ейдриън ядем сандвичи пред телевизора с Бънтините табли за хапване пред телевизора. Гледаме „Пътуващи антики“^[1] с религиозния фанатизъм на хора, които си нямат друга работа. Утре ще трябва да започнем да събираме цялата къща в кашони и да се отърваваме от всичко. Странно ми е да се отървавам от всичко, при условие че Бънти не е мъртва, но тук няма нищо, което да й трябва. Тогава иззвънява телефонът.

Може да е господин Никой. Не е, обажда се домакинката на „Силвърлийс“ да ми каже, че Бънти е получила удар.

 

 

— Кога се е смалила толкова? — потресена е от промяната в Бънти Патриша.

Тримата — Патриша, аз и Ейдриън (четирима, ако броим Долорес, която е напъхана под сакото на Ейдриън), седим до болничното легло на Бънти и си говорим приглушено. Когато разбра за приближаващата кончина на Бънти, Патриша хвана първия полет. Леглото на Бънти се намира в странична стая в новата районна болница, след своевременното й изхвърляне от „Силвърлийс“ след удара (в крайна сметка така и не остави бакшиш). Церебрален кръвоизлив, не толкова голям, че да я убие, но достатъчен, че да я запрати още по-навътре сред дълбините на чистилището. Вечерята й дойде и отмина недокосната, а в момента Долорес ръфа остатъците.

Нощната сестра, сестра Блейк, подава глава през вратата и пита дали всички сме добре. Гласът й — сериозен и окуражителен, в комбинация с начина, по който сме едва ли не наполовина изхвърлени от отделението, предполага, че не се очаква Бънти да издържи още много, а когато сестрата излиза, ние обсъждаме дали тази вечер да се приберем у дома, или не. Аз издърпвам пердетата на прозореца, пердета с големи цветни фигури, сякаш сме в детско отделение. Стаята на Бънти гледа към линията за Скарбъроу и в този момент къс дизелов локомотив минава отдолу и изсвирва. С Патриша решаваме да отидем и да попитаме сестра Блейк дали знае нещо за Бънтиния смъртен график. Минава девет часа, последните окъснели посетители вече са си отишли, а осветлението е приглушено. Намираме сестра Блейк и една стажантка в една от стаите с шест легла да успокояват дребен човечец, който се опитва да падне от леглото си със забележително упорство. Сестра Блейк и стажантката се борят да вдигнат страничните прегради на леглото, а старецът — не по-едър от ученик — ги залива с порой свирепи ругатни.

— Струва ми се, че е заета — отбелязва колебливо Патриша. — Хайде да се поразходим.

След което се мотаем из лабиринта от нови стълбища и коридори, хванати за ръка като способните да се движат пациенти, които виждаме да сноват насам-натам по болнични халати през деня. Сега всичките са на сигурно по леглата, както и малките електрически колички, които жужат с храната из отделението. Вървим по коридори с плексигласови стени, зад които виждаме няколко патици, свити в бетонно езерце, осветено от малки подводни лампи. Едва доловимо бръмчене на мотор вибрира тихо във въздуха, сякаш болницата е огромен кораб, който пори уверено тъмнината. Поседяваме при рецепцията в големите винилови кресла и гледаме въртящите се врати, след което излизаме навън и правим обиколка на празния паркинг за посетители, нареден като гигантска игра на дама. Само на няколкостотин метра е мястото, където Бънти е родена. А сега умира. Малко по-нагоре от другата страна на пътя виждаме ярките светлини на фабриката „Раунтрийс“ — като огромен презокеански лайнер.

 

 

Връщаме се при леглото на Бънти, сестра Блейк е там и й държи едната ръка, а Ейдриън другата. Ейдриън ни поглежда разтревожено, а сестра Блейк прошепва:

— Мисля, че се влошава.

Бдението ни до леглото й продължава цяла нощ. Когато чакаш смъртта, вместо да те изненада (както най-често се случва в нашето семейство), може доста време да се забави. Сестра Блейк (Теса) наближава петдесетте и има двама пораснали синове — Нийл и Андрю. Нийл е женен и наскоро му се е родила дъщеря — Джема. Знаем тези неща (както и много други) за сестра Блейк, понеже си разказваме живота над Бънтиния жив труп. С тези уморени сини очи и изпосталели руси къдрици сестра Блейк напомня на възпълничък, изтощен ангел.

— Не познавам истинската си майка — казва тя тихо. — Осиновена съм. Да не познаваш майка си е… някак си не ти дава мира, нали разбирате?

Патриша трепва и пита:

— Опитахте ли се да я намерите?

— О, да, но вече беше починала — отвръща сестра Блейк. — Беше от Белфаст и на практика единствено това знам за нея, освен че и тя е била медицинска сестра, странно нали? Аз съм дете на войната.

— Всички сме такива — заключава тайнствено Патриша.

 

 

— На косъм е — прошепва сестра Блейк и ние отправяме взор към лицето на Бънти с напрегнато любопитство.

Не мисля, че друг път съм гледала толкова много майка си, колкото през тази нощ, и сега, когато имам възможност да я изучавам, имам чувството, че нямам ни най-малка представа коя е тя. Патриша гледа непознатата в леглото със странно жестоко изражение и за секунда си спомням за старата Патриша.

Вътре в мен се е загнездило тъпо чувство, което непрекъснато се разраства. Нещо различно бях очаквала от този жизнен преход на Бънти — очаквала бях някакви мъдри последни слова, една-две притчи, признание на смъртния одър („Аз не съм истинската ти майка“), но сега осъзнавам неприятната истина — тя няма да каже нищо, дори сбогом.

— Мисля, че си отиде — казва тихо сестра Блейк и добре че е тя, защото, ако бе останало на нас, изобщо нямаше да разберем, че Бънти е починала — тъй безшумно бе прекрачила от другата страна.

Ще ми се да бях от онези дъщери, които ще си съдерат дрехите и оскубят косите, но не съм, нито пък Патриша, която седи до мен някак смаяна, сякаш последното, което е очаквала на смъртния одър, е смъртта. Ейдриън плаче, а единственият човек, който, изглежда, има представа как да се държи в случая, е сестра Блейк, която приглажда внимателно чаршафите и докосва челото на Бънти, сякаш приспива малко дете, което го е страх от тъмното. Помита ме напълно неуместен порив да разтърся Бънти и да я съживя, да я накарам пак да ми стане майка — само че този път да се справи по-добре.

— Е, приключихме с това — казва Патриша на връщане в таксито, което ни откарва от болницата.

Йорк препуска в проблясващата рамка на прозорците на колата.

— Знаеш ли, Руби, ние всъщност я обичахме.

— Така ли? Не това наричам аз любов.

— Може и така да е, но пак е любов.

Оглеждам внимателно лицето й, за да се уверя, че не гледа самодоволно или разнежено, но не, изглежда си доста напрегната, тъй че се въздържам да я ритна. Може би е права. Може би моето понятие за любов — безкрайно като небето — не е достатъчно голямо, за да обхване аутистичното майчинство на Бънти.

С Патриша държим широки черни ленти от двете страни на ковчега и се преструваме, че го спускаме в гроба. Другите носачи на ленти в този символичен акт са чичо Тед, чичо Клифърд, Ейдриън и Луси-Вида. Шепата суха пръст, която изтрополява на капака, ме кара да подскоча. Има нещо мрачно и примитивно в това да погребваш някого под земята. Очаквам едва ли не Бънти да избута капака раздразнено, да седне и да каже: „Малко по-внимателно, така може да погребете някого жив!“. Но тя не го прави. С Патриша доста сме поспорили за това дали да я кремираме, или да я погребем, и накрая, може би заради спомените ни от пожара в магазина, избираме традиционно погребение.

Сега обаче не съм толкова сигурна. Наистина се съмнявам, че тук ще й хареса. Да имаше поне два ангела, които да разперят ярки криле над нея.

При самия гроб нещата са малко претупани, също както със заупокойната служба. Бънти почти не е стъпвала в църква след отказването от неделното училище на „Сейнт Денис“, тъй че викарият на местната църква не се престарава кой знае колко. Въпреки че сме го предупредили, той през цялото време настоява да я нарича Беренис и така ме кара да се чувствам някак неестествено, сякаш погребваме грешния човек.

После се връщаме в къщата. Ейдриън цяла сутрин е правил сандвичи и плодова торта, а прясно разведената Катлийн циркулира из къщата с подноси храна като сервитьорка, само че с размазана под очите спирала, тъй като не може да спре да плаче. Плаче заради развода си с Колин, не за майка ми, но няколко неосведомени по погрешка я вземат за опечалената дъщеря. Истинските дъщери остават с конфузно пресъхнали очи. Странна празнина зее в сърцевината на Бънтиното погребение, малко като да започнеш празненство без шумотевица и без да очакваш нещо да се случи, защото вече се е случило. Човекът в центъра на всичко това липсва.

Мислила си бях, че когато умре, от раменете ми ще падне огромен товар и ще се въздигна и ще се освободя от нея, но сега осъзнавам, че тя винаги ще бъде тук, вътре в мен, и предполагам, че когато най-малко очаквам, ще се поглеждам в огледалото и ще виждам нейното лице или пък ще отварям уста и ще изричам нейните думи.

— Нали знаеш, Руби — казва Патриша, докато човърка парчето киш с броколи на чинията си — хората получават майката, която им трябва за конкретно прераждане.

После обаче свива безпомощно рамене, тъй като и двете не можем да се сетим за какво ни е трябвала Бънти.

— Вярваш ли в такива неща? Карма и прочее? — пита Луси-Вида.

Седим на стълбището и си делим бутилка вино с нея, като от време на време се извъртаме, за да направим място на хората да се качват до банята.

— Патриша е будистка — осведомявам я аз.

— Аз ще се преродя в котка — отвръща Луси-Вида и протяга един от абсурдно дългите си крака, така че дупката на черния й чорапогащник, спряна с крещящо розов лак за нокти, изведнъж се разширява и изпраща дълга бримка нагоре под полата й.

Вече има четири деца, но днес е дошла само с най-голямото. Уейн е снажен двайсет и пет годишен юнак с бедра като йоркска шунка и носи армейската си униформа с голяма гордост. Това е същият онзи Уейн, с когото Луси-Вида беше бременна на сватбата на Сандра, и той контрастира доста неелегантно с нейните две хърбави момченца Дийн и Тод. През изминалите години Сандра е напълняла много и размахва тлъстините си наоколо.

— Деспотична крава! — отбелязва Луси-Вида спокойно, докато Сандра крещи на чичо Тед.

Чичо Бил е мъртъв, но леля Илайза, която чака да й сменят едната става, куцука насам-натам с две патерици, а Уейн й носи чашата и й пали цигарите.

— Още си я бива — казва Ейдриън и лапа хапка киш.

За голямо наше разочарование Дейзи и Роуз не идват на погребението. От доста време не сме ги виждали — и двете не са омъжени, живеят заедно в един висок блок в Лийдс, а леля Гладис казва, че изобщо не излизат от къщи.

— Все някога трябва да излизат — обажда се презрително Сандра — как иначе ще ядат? (Само че Дейзи и Роуз сигурно не се нуждаят от храна.)

— Тц — казва Уейн — мама ме изпрати да ги видя миналата година — вярват, че извънземни им говорят през телевизора — завърта опрян на слепоочието си пръст той. — Пълни откачалки!

При което Луси-Вида го плесва силно по главата:

— Внимавай как говориш, Уейн!

В кухнята Брайън, любовникът на Ейдриън, е нахлузил розовите гумени ръкавици на Бънти и се е заел да мие чинии като за световно. Чичо Клифърд, вече без зъби, седи на масата и яде парче свински пай и поддържа тезата за репатрирането на „черните“ — за предпочитане в Африка — а Брайън кима и се усмихва търпеливо, както правят хората, които знаят, че могат да си отидат у дома и никога повече да не им се налага да те видят.

— Е — казва на тръгване леля Гладис — хубаво изпращане беше; на майка ти щеше да й хареса.

— Не, нямаше — отвръща Патриша и затваря входната врата след последния гост за погребението. — Ненавиждаше такива неща.

 

 

Следващите няколко дни посвещаваме на следпогребални въпроси — обявяваме къщата за продажба, изпращаме застрахователни полици и събираме дрехи в чували за магазина на Националния диспансер за болни животни. Преглеждаме бижутата и снимките и си ги разделяме. Аз получавам снимката на прабаба ми, онази, която е била на Том, също и сребърния медальон. Патриша взема часовника и — след известно колебание — заешката лапа, която планира да зарови в градината.

В деня преди да си тръгне, отиваме на дълга разходка из центъра на Йорк; Минстър все е над главите ни. Сега вече почти няма да имаме причина да се връщаме в Йорк — може би повече няма да дойдем. Прилича ни на фалшив град, редуващи се плоскости, декори, бели картонени укрепления и средновековни полудървени комплекти къщички, изрязани и залепени една за друга. Улиците са пълни с непознати — скъпи улични музиканти, групички ученици, туристи и безкрайно разнообразие от чужденци.

Минаваме под дългата дървена табела на странноприемница „Старата звезда“, която се простира над цялата ширина на улицата. Римската via praetoria. Мястото е превърнато в модерен търговски център; вече няма „Ричардсънс“ и „Ханънс“, нито „Уолтърс“ и „Бърнардс“, няма бръснари и пекари или стъклописци — все едно се намираме в голям, невероятно скъп магазин за сувенири.

Бавно и неизбежно се отправяме към магазина. Десет години са минали вече, откакто Бънти продаде всичко, и в момента помещенията се заемат от скъп магазин за мъжко облекло; редица дрехи от туид „Харис“ висят там, където някога бяха клетките със зайците; въртележка с копринени вратовръзки е заела мястото на папагала. Нито една дъска, плочка или стъкълце не изглеждат познати, не е останал нито един атом, нито молекула. Горе, над магазина, сега има заведение — чайна — и с Патриша доста време обсъждаме дали трябва да се качим. Накрая се качваме, сядаме на покрита с дантела масичка и пием чай на безобразна цена точно там, където преди стоеше телевизорът.

— Страховито, а? — потръпва Патриша.

На горния етаж има още маси и на излизане доста се повъртяваме пред първото стъпало, но и двете не посмяваме дори с пръст да докоснем перилата. Дрънченето на лъжички върху чинийки и възпитаният ромон на чужди гласове — американски, немски, японски — се носи надолу по стълбите. Затварям очи. Ако се напрегна достатъчно, успявам да чуя един стар шепот, също толкова чужд, но не така възпитан — латински, саксонски, норманофренски. Всичките са си тук, съскат и тракат. И тогава се случва нещо невероятно — сградата започва да се клати, сякаш Йоркската долина е разтърсена от леко земетресение. Вибрира самата улица и всичките крехки чашки и чинийки започват да тракат и дрънчат по масите на чайната. От един от новогентрифицираните прозорци с дантелени перденца виждам долу на улицата да се разиграва дивна сцена — тежко, дисциплинирано маршируване на хиляди крака от римска армия, която приближава откъм реката, минава през porta praetoria и продължава нататък по улицата. Перата по шлемовете на центурионите потреперват, знаменосците държат гордо вдигнати знамена. А най-отпред, излъскан и блеснал на слънцето, се намира великолепният бронзов орел на великия Девети испански легион. Може пък, ако ги проследя, да видя къде са изчезнали, но в този момент една сервитьорка изпуска кана с мляко и от Деветия легион остава само ехо от крака.

— Руби! Руби! — разтърсва ме леко Патриша. — Руби, какво си зяпнала? Хайде, време е да си ходим.

Навън се съвземаме.

— Ужасно беше — опитва се да надвика един струнен квартет al fresco на тротоара Патриша. — Божичко, чайна!

Струнният квартет достига елегантно кресчендо и хората хвърлят монети в празния калъф от цигулка. Ние обаче — не; поемаме забързано, притичваме покрай „Сейнт Хелън“, църквата на собствениците на магазини, после по „Блейк стрийт“ и към Мюзиъм Гардънс, следвани по целия път от дразнещия жесток тропот на домашните призраци.

В Мюзиъм Гардънс, където вече е със свободен вход — няма нужда от шест пенса — вървим между пръснатите по тревата пауни, катерици и туристи и се насочваме към пътеката за реката, извървяваме цялото разстояние от Лендъл Бридж до „Куийн Ан“ и обратно. Спираме се при основата на Меригейт и гледаме как един влак минава по Скарбъроу Бридж. Нивото на водата в Уз е много ниско за това време на годината и тя разкрива различните слоеве пръст и кал от двете си страни. Тук всеки е оставил по нещо — безименните племена, келтите, римляните, викингите, саксонците, норманите и всички, дошли след тях, всички са оставили изгубените си вещи — копчетата и ветрилата, пръстените и огърлиците, bullae и fibulae. Речният бряг проблясва за миг като хиляда, милион, милиард карфици. Оптическа измама. Миналото е шкаф, изпълнен със светлина, и трябва само да намериш ключа, който отваря вратата.

* * *

И накрая към последното сбогуване — гробищата. Купуваме букети пролетни цветя от една сергия на Нюсгейт Маркет и сменяме увехналите венци на Бънтиния още безименен гроб с нарциси. За Джилиан, няколко редици по-нататък, сме взели месести жълти лалета, а за Пърл — лилии, бели като пресен сняг. Гробът на Пърл се намира сред цяла групичка деца — стърчащи малки надгробни камъни в единия край на гробището, прилични на изпочупени зъби. Подобно на Джилиан, Пърл е „в обятията на Христа“. С Патриша единодушно решаваме, че това е някак си малко вероятно, а и, общо взето, предпочитаме идеята, че сега тя населява друго тяло — може би на червеношийката, която прелита от камък на камък, докато вървим към портала, и от време на време спира, за да ни изчака. Макар че всъщност начинът, по който накланя глава, доста напомня на папагала. Лек ветрец набраздява тревата в гробищата и помита по-бързо облаците по изопнатото над нас небе. Патриша вдига лице към бледото слънце и за секунда изглежда почти красива.

— Аз така или иначе не смятам, че загубваме мъртвите завинаги, а ти, Руби?

— Нищо не загубваме завинаги, Патриша, всичко е някъде там. До последната карфица.

— Карфица?

— Повярвай ми, Патриша. Ходила съм до края на света. Знам какво се случва.

Вятърът изведнъж става студен и ние вдигаме яките на палтата си, хващаме се за ръце и поемаме по обратния път сред спящите мъртъвци.

 

 

Разделяме се на йоркската гара на фона на подобаващо драматична гръмотевична буря. Патриша няма да се връща директно в Австралия, семейството и ветеринарният й кабинет ще трябва да почакат, защото тя има мисия — да намери собственото си изгубено дете, онова, с което се раздели преди толкова много време в Клактън. Пресметнали сме годините.

— Помисли си само, Патриша, може вече да си баба и да не знаеш!

А тя издава пак онзи странен звук, който вече знам, че е смях. Носи часовника на прабаба ни (поставен върху най-сетне намерената Панда) в Нелината безкрайно стара пазарска чанта от изкуствена кожа, като се опитва да не размести вътрешностите му, но когато най-сетне се прибере в Мелбърн, той ще е спрял завинаги. На перона Патриша ме прегръща.

— Миналото е онова, което оставяш след себе си в живота, Руби — казва ми тя с усмивка на преродил се лама.

— Глупости, Патриша — отвръщам й аз и се качвам във влака. — Миналото е онова, което вземаш със себе си.

 

 

На мен предстои да повторя стъпките си в обратен ред — да взема влака, самолета и двата кораба, които ме докараха до Йорк. Трябва да се върна към живота си. Прекалено дълго отсъствах вече. Връщам се към далечния Шетланд, отвъд който има само море чак до северната ледена шапка. С тази чужда страна имам кръвна връзка. Знам го, защото Патриша (точно тя) е платила да ни бъде изготвено родословно дърво — огромно, хаотично дървовидно образувание, което е разкрило истинската шотландщина на Ленъксови. Патриша е задълбала още повече в тази своя генеаложка жажда и се е заела да дорисува отрязаните клонове — пише си с дъщерята на леля Бети, Хоуп, във Ванкувър и с Тина Донър, полубратовчедка по сватовство, в Саскечуан. Тина прекоси океана миналата година и в Йорк намерила името на Едмънд Донър изчегъртано на прочутото огледало в мазето на „Бетис Бар“, точно до дамската тоалетна. Дойде и на мен на гости и ми донесе копие от снимката на Лилиан на Ейда и Албърт, онази, която тя взела със себе си на презокеанското пътуване на борда на „Минедоса“ преди толкова много години. Моята седи в рамка на бюрото ми и обичам да я гледам и да се чудя какво ме свързва с тези хора. Снимките на мосю Арман сега са разпръснати по целия свят — при Хоуп, Тина, Патриша. Ейдриън има една на Лорънс и Том с Лилиан като бебе, а при мен е онази на Алис — глупавата майка, изчезналата съпруга, жената, изгубена във времето.

Дребните мургави момичета, собствените ми Алис и Пърл, сега са пораснали. И двете са в университет, едната в Глазгоу, другата в Абърдийн, а аз живея сама на остров, на който птиците са повече от хората. Там, където живея, има червеногуши гмурци и северни морски патици, навяци и дъждосвирци. Има тупици и черни гагарки, гарвани и скални гълъби, които гнездят по летните скали, а нагоре по бърдата се издигат чучуларите и всемогъщите морелетници.

Там съм и аз. И какво стана от мен? Изкарвам си хляба с превод на английски технически книги на италиански, тъй че бракът ми с Джанкарло Бенедети не отиде съвсем нахалост. Харесвам тази работа, едновременно методична и тайнствена. Мога да твърдя също и че съм поет — първата ми стихосбирка бе посрещната доста добре от критиката, публикува я малко издателство в Единбург, и всеки момент се готвя да се впусна в мащабен проект — цикъл стихотворения, вдъхновени от родословното дърво. Ще има място за всички — Ейда и Албърт, Алис и Рейчъл, Тина Донър и Теса Блейк, дори за континенталния живот на мосю Жан-Пол Арман и Ена Тетли, Мини Хейвис и госпожа Сиврайт, защото те също имат своето място сред нашите клони, а кой може да каже кое е истина и кое измислица? В крайна сметка моето убеждение е, че думите са единственото, способно да съгради свят със смисъл.

 

 

Хванала съм бавния влак, който спира навсякъде — Дарлингтън, Дърам, Нюкасъл, вие се по пътя си по крайбрежието на Нортъмбърланд до Бъруик. Минаваме над река Туид, въздухът сякаш олеква, небето започва да поизсъхва и прозрачна като воден знак дъга приветства влака ни с „добре дошъл“ на границата. Намирам се в друга страна, наречена у дома. Аз съм жива. Аз съм скъпоценен камък. Аз съм капка кръв. Аз съм Руби Ленъкс.