Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (12)

Развален английски

Катлийн изпробва желязното легло в килията на осъдените.

— Как е?

— Доста неудобно. Човек би помислил, че ще дадат на осъдените дюшек или нещо.

Намираме се в килията, в която прочутият разбойник Дик Търпин е прекарал последната си нощ без дюшек. Лягам до Катлийн на твърдите черни железни плочи.

— Бездюшечен — има ли такава дума?

— Не знам — свива рамене Катлийн, нещо трудно за постигане на желязно легло.

Току-що са ни приключили матурите и си запълваме времето да се шляем като туристи, като сутринта прекарваме в музея на двореца сред препарираните коне и кофите пясък за пожар, мускетите и съответните дюкяни, които образуват миналото. Веднъж сънувах музея — беше посред нощ и аз бях единственият посетител и както си гледах, всичко оживя — огньовете във викторианските камини пламнаха, крехките клавесини от осемнайсети век засвириха сам-сами, а една четириместна колесница затрополи по калдъръмените улички. Тайният нощен музей беше много по-интересен от дневния, където в килията на Дик Търпин все се навираха посетители и ни нарушаваха спокойствието.

— Писна ми! — скача неочаквано от леглото на осъдения Катлийн. — Хайде да си вземем сладолед.

Излизаме от музея и се шляем безцелно из тревния хълм, на който се намира Клифърдс Тауър, ядем си сладоледа за деветдесет и девет шилинга и вдишваме аромата на прясно окосената трева. Главата ми все още е бръмнала от Расин и Шилер и озадачаващите въпроси от изпита по френска история, но Катлийн вече мисли за други неща.

— Какво ще кажеш лятото да работим в хотел?

— Хотел?

— Ъхъ. Мисля, че ще ни се отрази добре да добием малко опит, преди да изживеем остатъка от живота си. (С тази разлика, че когато го казва Катлийн, звучи като Остатъка от Живота Си.)

— Малко опит в какво?

Катлийн изглежда, сякаш мисли съсредоточено.

— Ами… всичко, предполагам.

Катлийн няма да продължава в университет, ще започва работа като държавен служител. Аз имам предложения от няколко университета да уча за степен по модерни езици и съм избрала географски най-отдалечения (Екзитър), а ако имаше университет на островите Сили, там щях да кандидатствам. След като доктор Хърцмарк ми върна миналото, освободени от неясните страхове, нещата се върнаха горе-долу към предишното си състояние — взех си матурите на второ явяване и известно време Бънти се отнасяше с мен като с фин китайски порцелан, но не след дълго нещата потръгнаха постарому, с изключение на Бърнард Белинг, който се оттегли скоропостижно от живота ни след моя флирт със Света на духа. Сама се изненадвам колко съм прилежна, но в крайна сметка сега аз съм всичките дъщери в дома на майка ми и това налага известни задължения. Неведнъж по време на досадни Коледи или мъчителни рождени дни съм проклинала Патриша, задето се измъкна толкова успешно от отговорност.

Сега, когато ще ходя в университет, Бънти е започнала да проявява малко интерес към академичния ми напредък и говори по онзи характерен за майките лепкав начин: Знаете ли, че дъщеря ми е приета в университет?, всъщност същия, по който говори госпожа Горман, майката на Катлийн — Знаете ли, че дъщеря ми ще се омъжва за много добро момче?

Изкатерваме стъпалата до Клифърдс Тауър и вървим по украсените с четирилистници стени. Озовали се изведнъж на свобода от всичко, което досега ни е ограничавало (т.е. училището), ние се намираме в странно, апатично чистилище. Гледаме надолу към двора. През дванайсети век стотици евреи се затворили тук и се самозапалили, за да избегнат кръвожадната тълпа отвън. Сега стените с формата на детелина са отворени към синьото небе, но във въздуха все още се долавя мирисът на жертвоприношението и ме прави неспокойна. Прекалено много история има в Йорк, миналото е толкова претъпкано с хора, че понякога имаш чувството, че няма място за живите.

Мотаем се из „Сейнт Джорджис Фийлд“ и стигаме до реката. Някога викингите установили тук търговската си столица, но вече няма речна търговия и големите стари складове са празни.

Моето непосредствено бъдеще (Екзитър) очевидно зависи в много по-голяма степен от резултатите от матурите, отколкото това на Катлийн, тъй като изглежда, че Остатъкът от нейния живот ще се върти около брака й с Колин. Изобщо не съм сигурна, че госпожа Горман е права в преценката си за Колин — на мен не ми изглежда особено „добро момче“ и смятам, че Катлийн прави голяма грешка. При дадените обстоятелства да й помогна да добие малко опит, ми се струва като добър вариант, така че казвам: „Защо не?“, с онази небрежност, с която хората казват такива неща, без да съзнават, че вземат жизненоважни, съдбовни решения.

 

 

Мислех, че Катлийн си представя хотел в Йорк или може би Лондон, където сме били само веднъж на екскурзия от училище — и двете сме напълно наясно какви безнадеждни провинциалистки сме — така че доста се изненадах, когато ме осведоми, че ни е намерила работа като камериерки в хотел „Ройъл Хайленд“ в Единбург.

— Единбург?

— Единбург, същия — история, култура, дворецът, фестивалът, всичко, каквото и да е…

* * *

Тъй че ето ме в Шотландия за втори път и ако знаех колко дълго ще остана (завинаги), предполагам, че някои неща щях да съм направила различно — като например да си взема повече дрехи. Но още нищо не знам; бъдещето ми е една далечна отворена перспектива, която води към неизвестна страна — Остатъка от живота ми.

Първата поднесена ни от Единбург изненада е, че сме пристигнали тук, без да преминем по Четвърти мост. Още чакам да се появи, когато влакът спира на перона на „Уейвърли“. Катлийн се занимава да сваля куфари от багажника отгоре и да се тревожи да не останем във влака, но аз не помръдвам от мястото си и се чудя къде е изчезнал Четвърти мост. Не изгарям като Катлийн от нетърпение да сляза от влака; даже не бих имала нищо против да остана и да видя докъде отива (Хеймаркет, Инверкийдинг, Кърколди, Маркинч, Лейдибанк, Кюпар, Лухърс, Дънди, Арброут, Стоунхейвън, Абърдийн).

Втората изненада е, че Единбург е разположен изцяло на хълмове. Йорк е равен град, в който въздухът не помръдва, а слънцето залязва зад къщите, не зад хоризонта.

Въртим се несигурно във фоайето на хотел „Ройъл Хайленд“, който мирише на печено месо и оризов пудинг. „Ройъл Хайленд“ представлява всъщност няколко долепени в огромен полумесец къщи в Ню Таун. Тази трансформация е скована заедно с лъскав шперплат и скрити леки лайстни като на фокусническа кутия. Една фигура се плъзга сякаш от нищото и заговаря с чужд акцент, който аз разпознавам (шотландски).

— Здравейте, момичета, аз съм Марджъри Морисон, хазяйката, и се надявам в бъдеще да използвате задния вход.

Марджъри Морисон е тънка и изправена като мотика. Има очи на вдовица, черна сплетена на плитки коса и прилича на близка родственица на госпожа Денвърс^[1].

След като ни завеждат в стаята на тавана, Катлийн започва методично да разопакова багажа, а аз се покатервам на стола и провирам глава през малката капандура на покрива — да видя залязващото слънце, и вдишвам дълбоко. Таванското прозорче е по-добро от camera obscura, каквато ще се окаже „Ройъл Хайленд“, тъй като отдолу се разкрива трепкаща в сребристи акварели панорама на Единбург, която се простира чак до Солсбъри Крагс и Пентланд Хилс.

 

 

Оказва се, че професията на камериерката е друго име на домакинската работа, голямо количество от която ми се струва ненужна. Все не успявам да излъскам огледалата като Катлийн, нито да изтъркам ваните от грапавите наслагвания. Прахосмукачката ми се задръства, чаршафите ми се намачкват, закачалките ми изчезват — ясно е, че не съм наследила домакинските гени на леля Бабс и Бънти. Много време прекарвам в дрямка по неоправени легла в празните стаи, загледана замислено в неравната бежова мазилка на стените на „Ройъл Хайленд“, наострила слух за приближаващите остри обувчици на Марджъри Морисон. Ако това е „опит“, предпочитам да го пропусна и да мина направо към Остатъка от живота.

Когато се престрашавам да изляза на улицата, Единбург е едновременно екзотичен и приветлив, но се налага сама да изследвам очарованието му, защото — напълно неочаквано за мен — загубих Катлийн. Още с пристигането тя сякаш напълно забравя за Остатъка от живота си с Колин и се хваща със студент на име Мартин, който работи за лятото като портиер в нашия хотел. Мартин носи очила с телени рамки и лилав чичовски потник и има малка опашка, която Марджъри Морисон настоява да отреже и го заплашва с чифт малки сребърни ножички, прикрепени на верижка за колана й. Мартин учи електроинженерство и е доста затънал в наркотици и теориите на Маршал Маклухан; надлъж и шир да претърсите страната, едва ли бихте могли да намерите някого, който да има по-малко общо с безобидния, железарски настроен Колин. Аз се сприятелявам с две ирландки, дошли за лятото като сервитьорки. Нийв и Шавон също очакват началото на Остатъка от живота си, но далеч не могат да се мерят с Катлийн.

Моето бъдеще обаче е все тъй обещаващо. Не знам, че съм обречена от Джанет Шериф, учителката ни по история, която се влюби в началото на часовете по история за университетско ниво и е забравила да ни преподаде значителна част от програмата за европейска история. Едва на самия изпит откриваме, че е имало ужасни битки и кървави революции, за които ние дори не сме чували.

Вечер с Нийв и Шавон седим в „Бенедетис“, италианско кафене в една пресечка на „Лейт Уолк“, което изглежда топло и уютно с червените пластмасови маси и димящи хромирани машини. Самото семейство Бенедети са жива опера, мрачна и мелодраматична италианска фамилия, в която е невъзможно да се определят точните роднински връзки — безкрайна върволица от баби и сестри и братовчедки се сменят зад тезгяха, като все си подхвърлят една на друга мистериозни думи като китки цветя. Понякога там стои красиво момче със зелени очи и черна като сатен коса, вързана с връзка от обувка, която подчертава острите му като бръснач скули. Мургавата му кожа изглежда сякаш ще ухае на маслини и лимони. Това е Джанкарло Бенедети и като го погледне човек, никога не би си помислил, че ще се окаже такъв, какъвто се оказва впоследствие.

По стените на кафенето са закачени плакати със снимки от Пиза, Лука и Барга, плакати със снимки на огромни кули от Куатроченто и синьо тосканско небе; понякога, когато кафенето е поверено на стария господин Бенедети, той седи в очакване на клиентела и гледа тези плакати със замечтан поглед и аз знам, че си мисли за дома (вж. Бележка 12). По-късно, когато ще вземем магазина за чипс във Форфар, ние също ще имаме такъв плакат на стената и понякога, докато чакам мазнината да стигне необходимата температура, хващам и Джанкарло Бенедети да го гледа със същия празен поглед. Само че по това време вече знам, че нищо не си мисли, и му крещя на италиански с думи, които звучат като изписани с кръв.

* * *

С Катлийн се обаждаме в „Куийн Ан“ да си проверим резултатите и установяваме, че и двете не сме взели матурата по история. Завесата се спуска над широката отворена перспектива, която беше моето бъдеще — изведнъж нямам никаква представа какво ще стане с мен. Que sara sara — казва Катлийн усмихнато и свива рамене. На нея й е все едно — влюбена е в Мартин.

Но не би. Колин явно е усетил, че Катлийн се е заела да пренарежда Остатъка от живота си, защото връхлита в Единбург, удря бурно звънеца на рецепцията и си навлича гнева на Марджъри Морисон. Затваря се с Катлийн в един гардероб за спално бельо, докато не успява да я разубеди, и само след няколко часа вече са обратно във влака за Англия. Изпращам ги на „Уейвърли“, гледам как последната светлинка от влака се скрива и пожелавам на Катлийн щастие, но, за съжаление, знам, че за тази цел е нужно повече от пожелания.

Впоследствие ще се окаже, че тя много повече от мен няма да прости на Джанет Шериф, учителката по история, защото в крайна сметка именно нейната предизвикала амнезия любов е пряко отговорна за провала ни на матурата по история и за това, че Катлийн ще стане държавна служителка на секретарско, а не на административно ниво, което на свой ред ще доведе до вземане на заем за чеиза. Това пък ще обтегне отношенията в брака й, ще накара Колин да се пропие, да загуби семейния бизнес и да фалира още преди да навърши четирийсет, както и да застреля домашното куче. Така че в известен смисъл аз извадих късмет, предвид, че само се омъжих за Джанкарло Бенедети и поех магазина за чипс във Форфар.

Мартин е с разбито сърце и напуска Единбург на следващия ден. Ще продължим още няколко години да се чуваме от време на време. Той ще започне работа в компютърната сфера и ще се премести в Калифорния и мисля, че с голяма доза сигурност може да се каже, че горката Катлийн просто е направила погрешния избор.

 

 

Около седмица по-късно аз се взирам с празен поглед през прозореца на стая номер 21, когато Марджъри Морисон нахлува и поглежда ядосано двойното легло, което тъкмо съм оправила.

— Възглавниците — заявява тя — изглеждат сякаш са били в битката при Виена!

Само че това твърдение предизвиква в мен не разкаяние, а порой от безпомощни сълзи, задето изобщо не съм чувала за такава битка. Сякаш усетила, че скръбта ми е породена от нещо далеч по-дълбоко от просто непознаване на военната история, Марджъри Морисон привежда скованата си снага, сяда до мен на леглото и като непохватно, ръбато насекомо разтваря ръце и ги полага предпазливо около моето повдигащо се тяло.

— Ленъкс — казва замислено след малко — явно имаш и шотландска кръв, миличка.

Над мършавото й старо рамо забелязвам за пръв път закачен на стената акварел на Четвърти мост с ръждясали червени перила на фона на синьо небе.

— Не — продължавам да рева аз и поклащам глава. — Не, не мисля, че имам.

 

 

Ирландките си събират багажа, приготвят се за бране на грозде във Франция; канят ме да отида с тях, но аз отказвам. В опит да преодолея вцепенението си изкачвам Артърс Сийт. Вечерта е мека и нежна, стигам до върха, виждам безброй мостове и вода и хълмове, над главата ми ято черни като коприна птици рисуват пророчески фигури на небето, а когато влизам в „Бенедетис“, красивото момче от семейство Бенедети, което ще се окаже, че наистина мирише на маслини и лимони, вдига глава от пода, който бърше, усмихва ми се широко и казва:

— Ciao, come sta?

По-късно същата вечер, когато кафенето е вече затворено, той ми предлага да се оженим на чаша горещо капучино на ужасен, накъсан английски. Аз съзнателно разчитам всички сигнали погрешно и вярвам, че пред мен се е разкрила великолепна съдба (без да знам, че той е само далечен братовчед на семейство Бенедети и предстои да бъде депортиран — тази несигурна роднинска връзка е причината да не можем да получим кафенето в Киримуир или сладоледения салон в Дънди и трябва да се примирим с магазинчето за риба и чипс във Форфар).

На връщане към „Ройъл Хайленд“ се обаждам на Бънти от една телефонна кабина пред Принсес стрийт Гардънс, заобиколена от среднощни купонджии от фестивала. Тя отговаря уморено и почти виждам сините й ролки и розовата мрежичка за коса.

— Просто Руби е! — крещя в слушалката аз. — Познай — ще се омъжвам! — Шокираното мълчание, с което е посрещната тази новина, продължава сякаш безкрайно — поне докато не ми свършат парите. — Най-сетне намерих някого, който ме иска! — рева в телефона аз, но той вече казва тът-тът-тът-тът-тът и думите ми увисват във въздуха.

— Поздравления, маце! — казва един мъж, когато излизам от кабината. — Пожелавам ти да си много щастлива!

И аз трябва да се примиря с неговата гарнирана с уиски сватбена песен, тъй като единственият поканен на нашата състояла се набързо в общината сватба е Марджъри Морисон и се налага да вземем един свидетел назаем от тази преди нас. В продължение на повече от година Бънти отказва да ми проговори и аз с ужас установявам, че ми липсва.

Ето как се омъжих за Джанкарло Бенедети и най-накрая намерих Четвърти железопътен мост. Пресякох го, а после и река Тей и разбрах какво щеше да стане, ако бях останала във влака (Хеймаркет, Инверкийдинг, Кърколди, Маркинч, Лейдибанк, Кюпар, Лухърс, Дънди, Арброут, Стоунхейвън, Абърдийн), и по този начин се осъдих на няколко наистина нещастни години, през които очарованието на Джанкарло се изпари във въздуха заедно с фините му скули и слънчевата усмивка. Не само това, ами се и закръгли доста неприятно заради многото мазнина от чипса и разви такава пристрастеност към грапата, че понякога се замислям дали да не запаля клечка кибрит и да му я хвърля — само за да видя дали ще се запали като обилно сиропиран коледен сладкиш.

 

 

Веднъж по погрешка хванах влака за Карендън. Тръгнала бях за Форфар (беше някъде към края на брака ми с Джанкарло Бенедети) и влакът беше на погрешния коловоз, близо до перон номер 17 на „Уейвърли“, където обикновено спира влакът за Дънди, а пазачът вече затръшваше вратите и повдигаше свирката към устата си, когато се появих аз — понесла под мишница по едно смугло дете, чиито черни къдрици подскачаха в такт с моето тичане и скачане във влака. Влакът вече бе изминал половината завои на Файф, преди да се усетя, че вървим в обратната посока (по онова време психическото ми състояние не бе особено стабилно). Когато стигнахме Карендън, слязохме и изчакахме следващия влак обратно за Единбург. Много бях изморена и си мисля, че ако Карендън бе изглеждал поне малко по-обещаващо, щях просто да остана там. А ако някога сте били в Карендън, ще разберете докъде са били стигнали нещата.

Това беше точно преди едно обаждане, което ме изненада.

— Тʼва й телефоно — твой! — извика Джанкарло Бенедети (английският му не бе отбелязал кой знае какъв напредък под моя съпружески надзор), но когато вдигнах слушалката, ме посрещна познато мълчание — беше господин Никой.

— Е, отдавна не си се обаждал — укорих го аз, но отговор не последва, нито дума, нито тежко дишане, всъщност никакво дишане, а аз се заслушах внимателно в тишината, за да не би самата тя да е някакво послание, и открих, че в нея има нещо успокояващо, като да слушаш морето в раковина, пълна с невидим ритъм и вълни, и спокойно можех да слушам тази тишина до края на живота си, но тогава от другата страна на океана проговори глас — едно колебливо „Ало?“ — и тайнствените шумове на спиритуалния ефир се оказаха разочароващо статично електричество и гласът повтори:

— Ало? Ало? Руби?

Не беше господин Никой, нито някоя русалка от далечно разстояние, беше Патриша.

— Патриша, къде си?

Последва странен, изкривен смях, сякаш някой се учи да се смее.

— Австралия! — крещи тя. — В Австралия съм, Руби! (Форфар избледня до незабележителност в сравнение с усилията, положени от Патриша да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и разрушения кръг на нашето семейство.)

— Не можа ли по-далече да отидеш, а? — скарах й се аз, но тя само издаде пак онзи странен звук.

Не много време след това обаждане, както пълнех вечно зейналата паст на въртящата се машина за белене на картофи, изживях лично просветление — вдигнах глава от обелената купчина безформени картофи сорт „Кинг Едуардс“ и пред мен проблесна огромна синя светлина и за секунда всичката ми коса се изправи. Белачката за картофи беше гръмнала и в този електрически момент всичко ми се бе прояснило — аз живеех погрешния живот! Това не беше моят живот — беше на някой друг, и колкото по-скоро намерех правилния, толкова по-добре, особено ако съдех по кръвожадния поглед на Джанкарло, когато му съобщих за белачката.

— Взел си си неправилната съпруга — промърморих му иззад купчината картофи, които трябваше да избеля на ръка. Размахах ръчната белачка пред носа му. — Знам, нямам нито капчица съмнение, че не това ми е писано да правя. (Аз съм гъсарката, аз съм истинската булка, аз все още съм Руби Ленъкс!)

Тръгнах си на другата сутрин рано, много преди Джанкарло да се събуди. Не взех нищо, освен малките мургави момичета и се втурнах да се отдалеча възможно най-много от чийто там живот бях населявала по погрешка. Бързо станахме познавачи на разписанията — „Бритиш Рейл“, автобуси „Блубърд“ и накрая огромен ферибот на „Коустлайнс“, който ни отнесе далече на края на Вселената — и през първото ни лято, през безкрайните шетландски нощи, аз стоях на пост, наглеждах морето, за да се уверя, че черните глави, които се подават сред вълните, са на тюлени, а не на отмъстителната фамилия Бенедети.

 

 

След като аз, Патриша и Бънти се превърнахме в трите върха на разтеглен семеен триъгълник, си станахме по-близки. Всички заедно отидохме до Австралия — Бънти, моя милост и двете мургави дечица, чиито имена бяха (и все още са, разбира се) Алис и Пърл. Бънти през целия полет не спря да се тревожи, че някоя аржентинска ракета „Екзосет“ ще свали самолета — беше през 1982 година и бяхме насред Фолкландския конфликт, та се наложи Алис да й държи ръката през повечето време. Кацнахме невредими на австралийска земя и Патриша ни представи новия си живот — бяла дъсчена къща със смокиня в градината в заможно предградие на Мелбърн. Омъжена беше за приятен зъболекар евреин, с няколко години по-голям от нея, и имаха две деца, Бен и Наоми, и когато пристигнахме, тъкмо беше завършила ветеринарен колеж.

— Значи, мечтите ти се сбъднаха, Патриша — казах й аз, но тя отвърна, че не помни да е имала мечти. Мисля, че беше забравила миналото.

Станала беше будистка и всяка сутрин по изгрев-слънце медитираше под смокинята. За нас беше почти невъзможно да повярваме, че този слънчев и енергичен човек може да е Патриша. Но точно тя беше.

Под бледото небе на Южното полукълбо Бънти също се превръща в нов човек; дори позволява на Луис да обследва деликатно пломбите и понареди мостовете в устата й. Наобиколена на слънцето от четирите си наполовина английски внучета, тя се наслаждава на тази неочаквана роля на глава на Ленъксовия матриархат и ми става жал за нея, когато я връщам в къщичката в Ейкъм и я оставям сама. („По всяко време може да дойде да живее при теб, Патриша“ — подхвърлям аз весело, докато чакаме да се качим на самолета на Qantas, и изражението на лицето й наистина си струва петнайсетте години чакане.)

 

 

Това беше бъдещето, както и Остатъкът от живота ми — но това е друга история („Руби 2 — Продължението“, „Какво направи Руби след това!“), тъй че, когато Джанкарло Бенедети изрича на разваления си английски:

— Руби, аз ще те оженя, да? — аз кимам, неспособна да измисля друг отговор, и казвам:

— Защо не? — и в следващите седем години, три месеца и осемнайсет дни аз съм човекът със странното име Руби Бенедети, преди да се върна — с помощта на Единбургския касационен съд и на съдията с още по-странното име лорд Ординари — към истинското си аз и да стана отново Руби Ленъкс.

Бележка 12 — У дома, 1914 година

Лорънс издърпал свирката, докато параходчето приближавало дървения кей. Капитанът — прошарен, добродушен човек на име Робърт Дженкинсън, изкрещял на разваления си португалски на един от братята мисионери на пристанището, а Лорънс се засмял. Старецът вече почти цял живот порел нагоре-надолу по този приток на Амазонка, но още не можел да говори местния език. Лорънс можел, на Лорънс странните тонове на този непознат португалски език доставяли истинско удоволствие.

— Ти имаш дарба, Лорънс — му бил казал отец Доминго и Лорънс се почувствал абсурдно горд.

Щом закотвили парахода, започнали да разтоварват — брашно, кафе, парафин, свещи, риболовни куки, мастило, захар, тежки плоски топове калико и пет-шест кокошки порода „Уайъндот“. Отвъд кея, насред широк откос разчистена гора се издигала бялата и правилна сграда на църквата на мисионерите. Тя обаче не излъчвала уюта на колибите на местните — цилиндрични отворени платформи със слама отгоре.

Тази нощ Лорънс щял да преспи в една от тях — дружелюбни лица, риба, ориз и фариня за вечеря, и нощ, прекарана в битка с крайречните комари.

След като качил и последния чувал върху каруцата на братята, Лорънс спрял да си почине. Седнал на кея, подпрял гръб на една дъска и си свил цигара.

Било следобед и слънцето вече прежуряло, оставяйки златни отблясъци по многото и различни видове зеленина покрай реката. Водата блестяла лъскава и черна като полиран въглен. Лорънс поел дълбоко цигарения дим и вдишал речната миризма на риба, гниеща растителност и жега.

Мислел си за дома. Напоследък често мислел за дома — за студения северен дом от детството си. Полята и чистите голи хълмове, където растения и животни едва се завъждали и оцелявали, където плодородието било нещо, за което трябва да се полагат грижи, а не нещо, което обгръща всичко в горещо, димящо задушено. Лорънс издърпал предницата на тънката си памучна риза и я развял малко, за да се опита да се охлади. Дълго време бил щастлив тук, но изведнъж го налегнало желание да се прибере у дома — дори само за малко.

Замислил се за сестрите си Лили и Нели и се зачудил какви ли жени са станали. Сетил се и за братята си Том и Албърт, също и за злата Рейчъл и за красивата си мъртва сестра Ейда. Най-много обаче мислил за майка си, която бил видял да бяга като призрак в среднощните сенки.

Онази нощ бил излязъл до нужника заради отвратителното задушено с картофи и зеле, което майка му била приготвила за вечеря; тъкмо се канел да прекоси двора и да влезе обратно, и видял Алис да се изнизва през вратата, напълно облечена със старата черна рокля, наметнала къса пелерина за пътуване и шапка. В ръката си носела малка чанта „Гладстон“. Каква работа имала майка му с чанта и шапка в три сутринта? Лорънс се опитал да я проследи, за да разбере, но бил бос, а пътеката — покрита с остри камъни. Добре обута с малките си черни боти, майка му се движела бързо и леко, на Лорънс дори се сторило, че едва ли не се носи на няколко сантиметра над земята. Стигнала върха на един хълм и се скрила и когато успял най-сетне да се добере догоре, Лорънс видял само черната кола, по-черна от нощта, която се отдалечавала и отнасяла майка му, седнала до французина с шапчицата си.

На другата сутрин се събудил и решил, че сигурно е сънувал, тъй като баща му казал, че майка им е умряла.

— Видях я — споделил той с Ейда (пребледняла и с големи сенки под очите от безкраен плач).

— Видял сʼя?

— На колата на французина.

— Сигурно си видял призрак, Лорънс. Майка нивга не би ни изоставила — отвърнала сестра му и той си рекъл, че не, тя не би направила такова нещо.

Лорънс хвърлил угарката от цигарата си в черната вода, където тя изсъскала за частица от секундата, и като я гледал, изведнъж му станало горещо. Прокарал една кърпа по врата си, за да попие потта. Лорънс продължавал понякога да вижда майка си насън — прекрасните й руси къдрици, малките й бели зъби, остри като котешки. Ако се случело да я сънува, като се събудел, винаги се чувствал щастлив, сякаш по вените му течала топла захар, после си спомнял, че нея я няма, и бил готов да заплаче — понякога го и правел — с неприлични за един мъж разтърсващи ридания, от които се срамувал.

— Искам да се прибера у дома — рекъл той на Робърт Дженкинсън, който идвал по кея с бутилка уиски в ръка.

Капитанът седнал до него, подал му бутилката и се засмял.

— У дома, там не би искал да отидеш, момче, задава се война.

Лорънс извадил една сребърна монета от джоба си и я хвърлил колкото високо могъл. В джунглата изпищяла птица и сред лианите и клоните проблеснала ивица ярка перушина, а Лорънс изведнъж осъзнал колко копнее да види как калугерица или чучулига политат с песен към бледосиньото небе над хълмовете на дома. Сребърната монета започнала да пада, преобърнала се няколко пъти и премигала на слънцето. Лорънс протегнал ръка, хванал я и я залепил на опакото на другата си ръка. Показал я на Робърт Дженкинсън за свидетел.

— У дома — казал Лорънс. — Ще отида у дома.