Заминаваме!
Най-после дойде и този ден. Заминаваме за България.
Снощи до късно у дома се извървя, кажи-речи, цялото село. Хората идваха да си поприказват с мама, да съобщят нещо на свои близки, които отдавна бяха в България. Други заръчваха мама да пита татко за техни люде, които работеха в Америка — виждал ли ги е и кога, как са, здрави ли са, няма ли да се приберат във Върбник, или и те ще отидат в България. Всяка жена би предпочела да иде в България — наша родна страна, — а не в тая далечна и неизвестна Америка.
Мама през тези последни дни много отслабна. Лицето й се удължи, потъмня, очите й хлътнаха, още повече изтъняха загорелите й устни, сукманът й стана широк. Не подвиваше крак и все нещо вършеше. Не я виждах и в постелята и ми се струваше, че тя изобщо не ляга да спи. От цялата нея лъхаше тревога. Види се имаше защо. Та мама щеше да тръгне с нас в неизвестност! Ще успее ли да извади тескере от Лерин? Ето за какво си приказваха мама с тета Депа и баба.
— Ами ако Гагачо пак се изпречи на пътя ни?
— Па, Илице, кой те гони? — сопна й се баба. — Не тръгвай!
Не, нямаше вече връщане назад. Мама беше прибрала онова, което щяхме да вземем с нас. При това не само от село, а и от близките села знаеха, че отиваме в България. Дойдоха да видят мама и от Въмбел, и от Смърдеш, и от Лобаница, и от Косинец… Не, ще вървим в България! Нямаше какво много да носим с нас. Та всичко онова, което бе стопанисвано, след като къщата изгоря през Илинденското въстание, бе ограбено в Балканската война. Едно денкче направи мама, някоя и друга дрешка, взе да прибира и някое бакърче.
— Мамо — намеси се брат ми, като гледаше в ръцете на мама, — защо ти са тия парцали, тоя бакър?
— Кои бре? — извика мама ядосано. — Кои парцали?
— Те тия, които диплиш сега. Да не мислиш, че татко на тия парцали е останал?
Мама го изгледа продължително, сведе очи и тъй минута-две мълча над вързопа. Дали не е право голямото й момче? Тя посегна и започна да прехвърля старите черги. Въздъхна и рече:
— Що да правя, чендо? Три пъти пълних къщата и ето сега какво е останало! Парцали били… Парцали са — примирително добави тя и на уморените й очи се показаха сълзи. — Като няма други? А така ли да идем при татко ти с празни ръце?
Дожаля ни за мама. Спогледахме се с Дико. Брат ми се наведе да помогне на мама да скъта денкчето.
Не помня дали мигнах през тая последна нощ под покрива на старата родна къща. Прозорчетата едва се белееха, когато скочихме от постелята. Мислехме да тръгнем още призори, ала докато излезем от портата, слънцето изскочи над Дъмбо.
Тая сутрин ми се стори, че цялото село е станало по-рано. Отвсъде се чуваше говор, порти се отваряха и затваряха. Скоро дворът ни се изпълни с изпращачи. Тета Сотира с шише в ръка черпеше гостите по чашка ракия. Мама влизаше, излизаше — пъргава, стегната, неуморима. Мъската на тета Депа беше натоварена. Братовчедът Христо поиска да ме качи горе. Аз се задърпах. Голям съм, ще вървя пеша!
— Остави го — рече тета Депа. — Нека да повърви. Като се измори…
Най-после натоварената мъска мина през портата, водена от Христо. Излезе баба, тета Депа, всички изпращачи. Само мама и Дико още се въртяха из къщи, по двора. Мама вече не можеше да се сдържи и тихо ронеше сълзи. Мяташе се насам-натам, хващаше едно, оставяше друго, взираше се на вси страни и се прощаваше с досегашния си живот… Спусна се горе в градината, върна се, вмъкна се в обора, налетя на Чернушко и Сивчо, единствените, що имахме. Погали ги, нещо им прошепна. Показа се запъхтяна, с развързана кърпа. Брат ми вървеше подир нея и като че и той мислено вършеше всичко, което правеше мама. Дико искаше да се покаже, че е вече мъж, стискаше очи, ала не можеше да възпре долната си устна, която трепереше като при плач.
А аз? Да си призная, много-много не разбирах какво става. Тогава не мислех, че всичко, което ме заобикаля, го виждам за последен път. Една мисъл ме владееше — татко, България… Но когато баба се върна и каза да тръгваме, нещо се надигна в гърдите ми. И хващайки се за портата, от очите ми неусетно преляха сълзи. Заплаках без глас, наведох глава и се пъхнах между мама и брат ми, а до себе си усещах горещия дъх на Мурджо.
Дълго се прощаваше мама на Дъмбо. Жените плачеха. Мама застана с лице към село. Утринната мъгла се вдигаше. Покривите лъщяха под лъчите на есенното слънце. Някои комини вече димяха към синьото небе. Мама местеше поглед. Долната махала, чешмата… нашата къща, плевнята… Мама тихо хлипаше. Горната махала… бащината й къща… по-нататък къщата на тета Депа… Барбура… Горе се сивее Лайца, встрани черквата, пътя за Билища… Малка котловина с малко село, ливадите със сребърната лента на реката, която просветва между върбите. Сетне мама прекрачи към гробището. Вчера тя идва тук да се прости, да запали свещ на майчин и татков гроб, ала и сега коленете й се подгънаха…
— Сбогом, Илице!
— Сбогом, невесто!
— Да пишете писмо!
Превалихме Дъмбо, пред нас се показа Въмбел. Баба ме държеше за ръка. Най-близките ще ни изпратят по-нататък. И пътят през Въмбел не е лесен. Роднини, познати, селяни. И пак прегръщания, и пак сълзи.
— Много поздрави на Ильо!
Така е и в Смърдеш. Мама не плачеше. Бяха се свършили сълзите й. И тя вече нямаше сълзи, когато настана минутата да се раздели с баба, с тета Сотира, стринка Гелка, вуйна Кольовица… Те биха искали да продължат и по-нататък, да дойдат с нас до Лерин. Само тета Депа с Христо щяха да ни придружат. Тета Депа рече:
— Доста, връщайте се, няма полза.
Баба ни грабна двамата с Дико, като високо ридаеше:
— Ченди на баба, вредни на баба!
— Бабо, ти скоро ще дойдеш при нас — успокояваше я брат ми и се срамуваше от прегръдките й.
После ни прегръщаше тета, стринка, вуйна… Ние бяхме един дом и ето тоя дом се разпадаше. Ще отминем зад онези габъри и нивга няма да се видим. Нито ние ще се върнем във Върбник, нито те ще дойдат при нас в България. И те стояха на пътя, докато се скрихме. Заглъхна и тъжния лай на Мурджо и всичко мило, свързано с родното ни село.
Отминахме Брезница, влязохме в Рули. Селото беше разположено на един скат, заобиколен с гори, а долу бучеше пенлива река. Пътят беше стръмен.
И тук познати.
— За България? Блазе ти, Ильовице!
Около нас се струпаха жени, деца.
— В Лерин ще стигнете по тъмно. Я да нощувате тука!
Мама и тета Депа се спогледаха. Какво да правим?
— Ще преспите дома, пък утре има бог и ще продължите. Стемна се, имате деца.
Наредихме се около голяма софра, хора като на сватба. Гощаваха ни богато. Кокошка, първоляке, полято със запържени парченца свинско месце. Откога не бях ял така сладко. Напих се от бардучето студена вода и се търкулнах при другите деца на постелята.
Тутакси заспах… Стори ми се, че веднага ме събудиха, защото още ми се спеше. А вече бе съмнало. Утринната виделина изпълваше широката стая. Големите бяха вече на крак. Закусихме попара с мляко и се сбогувахме с милите хора.
