Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бончо Несторов
Заглавие: Повест за моето детство
Издание: трето
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2, София
Излязла от печат: януари 1982 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Иваничка Панчева
Коректор: Мина Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15083
История
- —Добавяне
Светената вода
Бях се разболял. Какво не правеха мама и баба да ме излекуват. Лекари по нас нямаше. Всеки се цереше, както може. Мазаха ме с разни мехлеми, водиха ме и на Крестна, където ме прекараха през параклиса. Някой каза да ме заведат в Косинец. Там имало изворче със светена вода. Който се измиел с тая вода, оздравявал.
— Бре! — плесна баба. — Как се не сетих?
Една ранна утрин ме вдигнаха от постеля. Още със затворени очи, мама ме закрепи на самара. Дремал съм чак до Въмбел.
— Бабо, къде отиваме?
— В Косинец, баби, на гости.
Магарето бързо-бързо ситнеше по мекия път. Минахме Въмбел, Смърдеш. Една река се изпречи пред нас. Тя беше къде-къде по-широка от нашата. Бучеше, обливаше се в пяна, подскачаше около големи обли камъни и бягаше надолу. Мост не видяхме наблизо и трябваше да я прегазим. Магарето се спря на ронливия бряг, не ще да влезе във водата. Баба ме свали от самара и се залови да го тегли. Събула си опинците, нагазила до колене във вода, тя се провикваше и дърпаше магарето за оглавника. Ала, изглежда, нямаше сила, която да накара Сивчо да премине реката.
Кой знае докога бихме стояли така — баба във водата, а аз и магарето на брега. Зад нас се чу врява. Показаха се няколко жени. Тук хората се познават, та един глас се разнесе над реката:
— Лазовице, що има?
Баба отвърна, като кълнеше магарето:
— Пусто да остане, да тресне… Отиваме в Косинец.
Сред жените имаше и един мъж.
— Чакай — рече брезничанинът, като разбра каква е работата.
Той поведе своето магаре, доближи го до нашето. Двете магарета се подушиха, изреваха, сякаш се поздравиха. Селянинът яхна магарето си и нагази в реката.
— Ха сега терай по нас, Лазовице!
Баба опъна оглавника и за голяма моя изненада Сивчо кротко тръгна след нея. Брезничани и баба вече бяха минали средата на реката, когато аз заплаках. Уплаших се, че баба може да ме остави на отсамния бряг.
— Чакай бре! Защо ревеш?
Баба се върна по същия път. Метна ме на гърба и пак нагази в реката. Пенестата вода сякаш вреше около краката й. Зави ми се свят, клюмнах на рамото й. Когато отворих очи, бяхме вече преминали оттатък. Баба обу вълнените чорапи и опинците и като се разделихме с познатите, хванахме нашата си посока.
Не бяхме се скрили зад къпиновите храсти, когато наблизо се чуха викове, после тресна гърмеж. Баба ме грабна в обятията си и ме свлече в близкия къпинак. Магарето спокойно си остана на пътя. От мястото, дето се бяхме спотаили, се виждаше добре. Брезничани бяха нападнати от въоръжени хора в бели ширитлии дрехи.
— Башибозуци, хайдуци! — изстена баба.
Разнесоха се още два изстрела. Кълбенца дим се вдигнаха над дърветата. След това всичко утихна. Разбойниците бяха изчезнали на конете си. Баба разбра какво бе станало, та извика:
— Обраха ли ви?
— Грош не ни оставиха! — завикаха жените. После се нахвърлиха върху мъжа: — Ти бре, барем да беше креснал!
— Да не съм жена! Първо на мен се нахвърлиха, та не можах поне да изям някого! — отвърна селянинът, като се оправяше, че бе раздърпан от боричкането.
— А сега? — попита баба.
— Ще се връщаме. Без пари що ще чиниме в Костур?
— Не познахте ли някого?
— От тукашните трябва да са. Хванаха към Билища.
Пак се разделихме с брезничани. Баба гледаше натам, където се скриха. Дали да продължим за Косинец? Няма ли да ни посрещнат същите разбойници по-долу?
— Няма какво да ни вземат — си рече баба и подкара магарето.
Ето показа се и Косинец. Къщите му бяха полегнали на един рид. Гъста гора тъмнееше над селото. Още на първите хора, които срещнахме, баба обади за нападението.
— Четата е тук — каза един мъж и се върна от пътя си.
Спряхме пред широка порта. Това беше бащината къща на баба, на Калиновци. Няколко жени излязоха да ни посрещнат. Влязохме в просторна стая. Скоро се изпълни с жени и деца. Баба не успяваше да отвърне на всички. Някои се приближаваха до мен, оглеждаха ме — от що съм болен.
— Бре, бре, пораснал е… Нищо, нищо ти няма… Какво аязмо има тук! — рече Софа, сестра на баба.
Изведнъж в стаята нахлуха двама въоръжени мъже.
— Войводата! — разнесе се шепот.
— Коя е върбченката? — попита войводата.
Баба стана от перницата.
— Бабо Петро, що видя?
Войводата беше млад човек, голобрад, с тънки завити мустачки, с патрондаш и кобур на кръста. Другарят му беше по-възрастен, със спуснати мустаци, капа и пушка в ръка.
Баба разправи какво се случи с брезничани. Войводата поразпита баба — колко били ония, как бяха облечени, накъде хванаха… Каза на всички „сбогом“ и изчезна с другаря си.
Аз бях забравен. Всички в стаята говореха за нападението, за своята неволя, за четата, която навярно вече е излязла от селото. В Костур имаше турска власт, каймакамин, имаше и в Билища, но хората не се оплакваха на тая власт от зулумите. Хората търсеха своите закрилници — комитите. За българите нямаше друга власт, освен комитетската. На нея те се жалеха, от нея търсеха защита.
Чак привечер се сетиха за мен. Баба Софа с две други жени ни отведоха до селската черква. Вътре беше хладно и здрачено. Две-три вощеници прорязваха мрачината. Спряхме пред олтара. Стоях изтръпнал, занемял.
— Ела — придърпа ме баба Софа към себе си.
В краката си зърнах кладенче догоре с вода. Това беше аязмото със светената вода.
Приближих се смирено. Тя ми оголи врата, наведе главата ми и аз почувствувах по кожата студената милувка на водата. Три пъти баба Софа ме обливаше, като говореше:
— Всичко лошо да избяга! Всичко лошо да избяга…
Струйки вода проникнаха под доламката ми до кръста, потреперих, задърпах се.
— Не се тегли бре! — викна баба над мен.
— Олеле, студено ми е!
— Нищо, нищо — успокояваха ме.
Тъй, без да ме избършат, с мокър врат, гърди, гръб, корем, тръгнахме назад. По пътя разправяха на баба колко люде се изцерили от тая светена вода.
— Ти не знаеш ли за аязмото, та сте чакали толкоз време? — укориха баба.
— Ама ха де… Мислехме, че ще мине…
— Не минава то така лесно. Но сега ще мине.
За другите не зная, но на мен светената вода нищо не помогна. Пак ме тресеше, хвърляше ме в огън. Но лека-полека се съвземах и не след дълго се почувствувах здрав.