Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin(2022)

Издание:

Автор: Бончо Несторов

Заглавие: Повест за моето детство

Издание: трето

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2, София

Излязла от печат: януари 1982 г.

Редактор: Цветан Пешев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Иваничка Панчева

Коректор: Мина Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15083

История

  1. —Добавяне

Светената вода

Бях се разболял. Какво не правеха мама и баба да ме излекуват. Лекари по нас нямаше. Всеки се цереше, както може. Мазаха ме с разни мехлеми, водиха ме и на Крестна, където ме прекараха през параклиса. Някой каза да ме заведат в Косинец. Там имало изворче със светена вода. Който се измиел с тая вода, оздравявал.

— Бре! — плесна баба. — Как се не сетих?

Една ранна утрин ме вдигнаха от постеля. Още със затворени очи, мама ме закрепи на самара. Дремал съм чак до Въмбел.

— Бабо, къде отиваме?

— В Косинец, баби, на гости.

Магарето бързо-бързо ситнеше по мекия път. Минахме Въмбел, Смърдеш. Една река се изпречи пред нас. Тя беше къде-къде по-широка от нашата. Бучеше, обливаше се в пяна, подскачаше около големи обли камъни и бягаше надолу. Мост не видяхме наблизо и трябваше да я прегазим. Магарето се спря на ронливия бряг, не ще да влезе във водата. Баба ме свали от самара и се залови да го тегли. Събула си опинците, нагазила до колене във вода, тя се провикваше и дърпаше магарето за оглавника. Ала, изглежда, нямаше сила, която да накара Сивчо да премине реката.

Кой знае докога бихме стояли така — баба във водата, а аз и магарето на брега. Зад нас се чу врява. Показаха се няколко жени. Тук хората се познават, та един глас се разнесе над реката:

— Лазовице, що има?

Баба отвърна, като кълнеше магарето:

— Пусто да остане, да тресне… Отиваме в Косинец.

Сред жените имаше и един мъж.

— Чакай — рече брезничанинът, като разбра каква е работата.

Той поведе своето магаре, доближи го до нашето. Двете магарета се подушиха, изреваха, сякаш се поздравиха. Селянинът яхна магарето си и нагази в реката.

— Ха сега терай по нас, Лазовице!

Баба опъна оглавника и за голяма моя изненада Сивчо кротко тръгна след нея. Брезничани и баба вече бяха минали средата на реката, когато аз заплаках. Уплаших се, че баба може да ме остави на отсамния бряг.

— Чакай бре! Защо ревеш?

Баба се върна по същия път. Метна ме на гърба и пак нагази в реката. Пенестата вода сякаш вреше около краката й. Зави ми се свят, клюмнах на рамото й. Когато отворих очи, бяхме вече преминали оттатък. Баба обу вълнените чорапи и опинците и като се разделихме с познатите, хванахме нашата си посока.

Не бяхме се скрили зад къпиновите храсти, когато наблизо се чуха викове, после тресна гърмеж. Баба ме грабна в обятията си и ме свлече в близкия къпинак. Магарето спокойно си остана на пътя. От мястото, дето се бяхме спотаили, се виждаше добре. Брезничани бяха нападнати от въоръжени хора в бели ширитлии дрехи.

— Башибозуци, хайдуци! — изстена баба.

Разнесоха се още два изстрела. Кълбенца дим се вдигнаха над дърветата. След това всичко утихна. Разбойниците бяха изчезнали на конете си. Баба разбра какво бе станало, та извика:

— Обраха ли ви?

— Грош не ни оставиха! — завикаха жените. После се нахвърлиха върху мъжа: — Ти бре, барем да беше креснал!

— Да не съм жена! Първо на мен се нахвърлиха, та не можах поне да изям някого! — отвърна селянинът, като се оправяше, че бе раздърпан от боричкането.

— А сега? — попита баба.

— Ще се връщаме. Без пари що ще чиниме в Костур?

— Не познахте ли някого?

— От тукашните трябва да са. Хванаха към Билища.

Пак се разделихме с брезничани. Баба гледаше натам, където се скриха. Дали да продължим за Косинец? Няма ли да ни посрещнат същите разбойници по-долу?

— Няма какво да ни вземат — си рече баба и подкара магарето.

Ето показа се и Косинец. Къщите му бяха полегнали на един рид. Гъста гора тъмнееше над селото. Още на първите хора, които срещнахме, баба обади за нападението.

— Четата е тук — каза един мъж и се върна от пътя си.

Спряхме пред широка порта. Това беше бащината къща на баба, на Калиновци. Няколко жени излязоха да ни посрещнат. Влязохме в просторна стая. Скоро се изпълни с жени и деца. Баба не успяваше да отвърне на всички. Някои се приближаваха до мен, оглеждаха ме — от що съм болен.

— Бре, бре, пораснал е… Нищо, нищо ти няма… Какво аязмо има тук! — рече Софа, сестра на баба.

Изведнъж в стаята нахлуха двама въоръжени мъже.

— Войводата! — разнесе се шепот.

— Коя е върбченката? — попита войводата.

Баба стана от перницата.

— Бабо Петро, що видя?

Войводата беше млад човек, голобрад, с тънки завити мустачки, с патрондаш и кобур на кръста. Другарят му беше по-възрастен, със спуснати мустаци, капа и пушка в ръка.

voivoda.png

Баба разправи какво се случи с брезничани. Войводата поразпита баба — колко били ония, как бяха облечени, накъде хванаха… Каза на всички „сбогом“ и изчезна с другаря си.

Аз бях забравен. Всички в стаята говореха за нападението, за своята неволя, за четата, която навярно вече е излязла от селото. В Костур имаше турска власт, каймакамин, имаше и в Билища, но хората не се оплакваха на тая власт от зулумите. Хората търсеха своите закрилници — комитите. За българите нямаше друга власт, освен комитетската. На нея те се жалеха, от нея търсеха защита.

Чак привечер се сетиха за мен. Баба Софа с две други жени ни отведоха до селската черква. Вътре беше хладно и здрачено. Две-три вощеници прорязваха мрачината. Спряхме пред олтара. Стоях изтръпнал, занемял.

— Ела — придърпа ме баба Софа към себе си.

В краката си зърнах кладенче догоре с вода. Това беше аязмото със светената вода.

Приближих се смирено. Тя ми оголи врата, наведе главата ми и аз почувствувах по кожата студената милувка на водата. Три пъти баба Софа ме обливаше, като говореше:

— Всичко лошо да избяга! Всичко лошо да избяга…

Струйки вода проникнаха под доламката ми до кръста, потреперих, задърпах се.

— Не се тегли бре! — викна баба над мен.

— Олеле, студено ми е!

— Нищо, нищо — успокояваха ме.

Тъй, без да ме избършат, с мокър врат, гърди, гръб, корем, тръгнахме назад. По пътя разправяха на баба колко люде се изцерили от тая светена вода.

— Ти не знаеш ли за аязмото, та сте чакали толкоз време? — укориха баба.

— Ама ха де… Мислехме, че ще мине…

— Не минава то така лесно. Но сега ще мине.

За другите не зная, но на мен светената вода нищо не помогна. Пак ме тресеше, хвърляше ме в огън. Но лека-полека се съвземах и не след дълго се почувствувах здрав.