Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бончо Несторов
Заглавие: Повест за моето детство
Издание: трето
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: ДПК „Д. Благоев“, ул. „Н. Ракитин“ 2, София
Излязла от печат: януари 1982 г.
Редактор: Цветан Пешев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Иваничка Панчева
Коректор: Мина Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15083
История
- —Добавяне
България
Пътувахме през България. Но защо нищо не ни се случва? Стоим в купето и гледаме спокойно от прозореца. Та една пощенска марка ме е вълнувала и с нея в ръка съм припкал из селото с викове: „България! България!“
Ето я тая страна на сънищата, на мечтите. А стоим спокойно на седалищата и още по-спокойно гледаме навън. Дали не изживяхме всичко мислено и когато стъпихме на тая свещена земя, бяха ни се свършили и сълзите, и думите, най-скъпите, които пазехме за тоя час?
Гледахме от прозореца, а ни се струваше, че прекосяваме Македония. Пред очите ни — същите тези познати баири от нашия край. Тези бедни нивици, дето жени се навеждат и изправят, тези прегорели от жегата стърнища, поръсени тук-таме с крушови дръвчета, джанки… Ей там купчинка овце като неразтопен сняг, овчарче, подпряло се на гегата, торбичката през рамо…
Зад прозореца падна здрач. На тавана мигна бледа лампичка. Вече не пътувахме в тъмно. Сега очаквахме да дойде най-важното — София. Брат ми вдигна глас като на изпит пред Тодорка Сливенова:
— София е най-големият град на България. Той е столицата на държавата. В него са министерствата…
— Я, я! — развика се Методий.
В далечината, накъдето летеше влакът, изплуваха куп светлини.
— Трябва да е София — важно каза Дико, като присвиваше срещу вятъра очи.
Светлините приближаваха, а заедно с това растяха, разстилаха се нашироко. А над тях по небето се разливаше синкаво сияние… Скоро светлините дойдоха съвсем близко, виждаха се как трепкат. Ето ги и първите къщи. Влакът ги задмина. От двете страни проблясваха осветени прозорци. Мълчахме и треперехме от вълнение. Нещо голямо се надигаше в нас, а не можехме да го изразим. Може би чак сега повярвахме, като влизахме в София, че сме в България. Никой не можеше да ни върне назад…
Брат ми отдалеч прочете голям напречен надпис:
— Со-фи-я!
— Попадийо, дойдохме! — изхлипа мама, краката й се подкосиха и пак седна.
— Не бяха малко нашите мъки…
Влакът спря.
София. Голяма посивяла сграда, просторен тъмен навес пред нея. Гарата. Осветени прозорци, навсякъде светлини. Перонът зашумя от говор и стъпки. Свалихме багажа, огледахме купето, вагона, сякаш да се простим с това място, и слязохме на перона. От всички врати на вагоните слизаха пътници като нас. Образува се широк поток от хора, който се разля през широко отворените врати. Минахме и ние през тях. Сега накъде? Та ние не сме за София. Нали трябва да вземем друг влак, за Пловдив?
Вече не бяхме онези неопитни пътници, които влакът изсипа една вечер на гара Солун. Бяхме изминали дълъг път — Лерин-Солун-Ниш-Цариброд-София… Две граници, две държави. Тъй както бяхме натоварени с денкове и дисаги, завихме и влязохме в чакалнята. Много ни наподоби на чакалнята в Солун. Просторна зала с големи прозорци, с пейки и по пейките — насядали пътници, заспали деца в скутите на майките си. Хората се сместиха и ние някак се настанихме на една пейка.
Наоколо ни попитаха закъде пътуваме.
— За Пловдив — отговори мама и каквато си беше приказлива, започна да разправя патилата ни. — Там са мъжете ни, ние сме от Македония…
— И ние сме за Пловдив — обади се млада жена с малко дете. — Но влак има чак утре. Изпуснали сме вечерния.
— Бре тоя наш късмет! — извика баба попадия. — Все по тия гари ли ще висим и дремем?
Мама въздъхна, погледа, погледа, па рече:
— Да сложим децата да спят.
„Децата“ — това бяхме ние с Методий. Задърпахме се, не ни се спеше. Та ние бяхме на софийската гара! Все гледахме да се откъснем от нашата пейка, от зорките очи на мама и баба попадия. Криввахме ту тук, ту там, зяпахме наоколо. Ала често предупредителни гласове ни догонваха:
— Методий, Бони! Де сте бре? Тука!…
Никой не дойде да ни пъди, както в Солун. Сврял се на купче между мама и брат ми, задрямах. И вслушвайки се в разговора на мама с непознатите около нас, заспах…
— Хайде, стига! — завика мама над мен. — Съмна се!
Отлепих очи. През прозорците нахлуваха потоци светлина. Наоколо хората бяха будни и на крак. Оттатък се чу тътен и един задимен влак се плъзна с грохот. Не попитахме — не е ли това нашият влак? Нашият беше към обед.
— Попадийо — рече мама, — ти имаш смърдешени в София, кои бяха?
— Та Каранджовите…
— Как да ги не знам!
— Голям дюкян имали, голяма търговия въртели — продължи баба попадия. — На центъра били.
Един възрастен човек стоеше на две-три крачки от нас и без да иска, се вслушваше в разговора. Види се, разбра, че идем отдалеч, та попита:
— Кои Каранджови? Аз познавам едни Каранджови. Държат голяма млекарница насред столицата. Всеки софиянец знае тяхната млекарница, казва се „Швейцария“. Никола Каранджов е стопанинът.
— Той е! — извика баба попадия, та я чуха в цялата чакалня. — Познаваш ли ги тия люди? Те ми са свои. Ние сме от Смърдеш, от Костурско.
— Е тия са — потвърди усмихнат непознатият човек. — Македонци са. Едно мляко правят, една баница! Та там аз закусих ей преди половин час!
— Ти ги видя нашите Каранджовци? — попита мама удивена.
— Видях ги. Нали ви казах — там закусих тая сутрин.
Мама и баба попадия се спогледаха. Брат ми нещо тихо заговори с Цана и Софа. Долових думите на Динко:
— Ще отидем. Аз ще ви водя.
Разбрах какво предлагаше брат ми, та извиках:
— Хайде да отидем при тях!
— Закъде ще пътувате? — попита непознатият.
— За Пловдив… Там са мъжете ни…
— Имате време да идете до града.
— Попадийо, думай! — рече мама. — Да видим тези нашенци, а?
— Ще се оправим ли? — Баба попадия се огледа. — Ами тия денкове?
— Защо да не се оправите — каза непознатият човек, когото аз зяпах с умиление в устата. Колко добър ми се виждаше той! — Ще вземете трамвая, ей отвън насреща, и ще слезете на „Свети Крал“. Когото да попитате на спирката, ще ви посочи млекарница „Швейцария“, тя е там на двайсетина крачки. А багажа ще си оставите до това време на гардероб, там, дето стои онзи железничар. Като дойдете, ще си го вземете. Нищо няма да ви се загуби.
Мама и баба попадия огледаха багажа, премигнаха нерешително. Как да го оставят на непознат човек?
— Не бойте се — рече човекът, който ни упътваше. — Всички хора така правят и нищо не се губи. Та това е държавно там! Разписка ще ви дадат.
Скоро багажът бе отнесен на гардероб и ние за пръв път от толкова дни се видяхме свободни, с празни ръце. Излязохме пред гарата. Градина и също такива железни линии, по които върви влакът. Чу се звън, тътен и два червеникави вагона, споени заедно, спряха до нас. Нямаше пушек, нямаше дим. Това било трамваят. Един младеж със зелена фуражка ни гледаше от вратата.
— Качвайте се — рече брат ми, като първо бутна нас с Методий.
Трамваят скръцна и потегли. Ние се понесохме по широка улица.
— Билетчета, моля!
Мама, баба попадия развързаха платнените си кесийки.
— Не такива пари — каза кондукторът. — Нямате ли български пари?
— Ами сега? Други пари нямаме бре, чендо! Ние сме от Македония…
Хора постанаха от седалките, обърнаха се към нас, загледаха ни любопитно. Един се обади:
— И аз съм от Македония!
— Македонец съм и аз — рече друг. — Познах ви по носията, по говора.
— И аз!
— Та тука била цялата Македония! — извика мама и смущението й тутакси изчезна от лицето й.
— Ами, кажи-речи, така е. Половината София, да не и повече, е македонска… Аз ще платя билетите на тези нашенци.
— Няма нужда — каза кондукторът, като се усмихваше и с очи, и с уста. — И аз съм македонец.
— Ха-ха-ха! — разнесе се бурен смях в трамвая.
Мама се вкопчи в ръката на кондуктора. Той беше почти момче, като брат ми, голобрадо, със светли очи, с ниско кривната фуражка, по комитски.
— Отде си бре, чендо?
— От Прилеп.
— От Прилеп! — Мама ахна от изненада. — Ти трябва да познаваш тогава нашата учителка?
— Коя учителка?
— Тодорка Сливенова! Всички я знаят Тодорка!
Кондукторът се поколеба — как да отговори. Наведе глава и някак виновно отвърна:
— Не, не я познавам… Аз съм раждан тук, в София.
— Тогава татко ти и майка ти я познават…
Трамваят спря. Хората бързо заслизаха. Мнозина ни махнаха с ръка.
— Вие за де сте? — попита кондукторът.
— За млекарница „Швейцария“ — каза Дико.
— Сега ще ви я покажа. Слизайте.
— Да знаете — продължи кондукторът, като ни водеше, — тук е „Свети Крал“. Ето и самата черква. Такава голяма черква не сте виждали, нали? Но има и по-голяма, от тази — „Александър Невски“ се казва. Ето и млекарницата, която търсите. Сбогом!
Като се гледахме и побутвахме, влязохме един по един. Млекарницата беше широка и прохладна в тоя утринен час. Цялата бе изпълнена с кръгли мраморни маси, които приличаха на огромни гъби. На някои маси седяха и закусваха клиенти. Насреща се виждаше дълъг тезгях с витрина. Зад него стоеше възрастен човек с бяло пълно лице, руси мустаци и ниско остригана коса. Щом влязохме, той напусна мястото си и като се усмихваше, тръгна насреща ни.
— Костурчани, нали? Добре дошли!
— Никола, ти ли си? — извика баба попадия и разтвори ръце.
— Аз съм. Ти коя беше? — Той примигна, мъчейки се да познае жената в костурската носия.
— А бре, Никола, попадията на поп Дамо от Смърдеш!
— Ти ли си? Не можах изведнъж да те позная! Та колко години оттогава? Сега ли пристигате?
— Сега, сега… А това е Илица, на Ильо от Върбник жената…
— Ай, че среща! Седнете, седнете!
Никола Каранджов се заобръща, като търсеше свободни маси.
— Ето на тези. За Пловдив ли сте? Там са поп Дамо и Ильо… Ами че твоят Ильо наскоро беше в София заради окото… — Той не се доизказа, като видя как мама изведнъж смени цвета на лицето си. — Добре е, нищо му няма на Ильо. Така… Знам, че сте гладни. Христо! — извика той към тезгяха. — Я дайте на моите гости да закусят! Баница, мляко… А тези са децата ви? Бре, пораснали! Да ви са живи! Ето и моя Митко!
Едно високо момче, румено, по къси панталони, влизаше в млекарницата. Приближи и започна любопитно да ни разглежда. После на всеки подаде ръка. Митко беше на годините на брат ми и се сближиха. Заговориха си, станаха, влязоха в една врата, пак се показаха.
— Татко — обърна се Митко към баща си, — ще изведа Дико да му покажа София.
— Покажи му. Вземи и братовчедките, децата.
Двамата с Методий скочихме и се залепихме до големите.
— Момите да си седят при мене — рече баба попадия. — Не е за тях вървенето по улиците. И дечките да си стоят при нас.
Двете момчета изхвръкнаха от вратата и докато видим, изчезнаха в навалицата. Дълго гледахме навън с намусени лица. Как ще се изгубим? Та ние не се изгубихме в Солун, по целия път, та тук ли, в България, в София? Все пак ядът ни мина. С Методий седяхме, ставахме, обикаляхме около масите, излизахме навън, зяпахме на всички страни, брояхме кубетата на „Свети Крал“… Цана и Софа скачаха да ни търсят.
— Тука сме, тука! — отвръщаше Методий на сестрите си. — Няма да се изгубим! Стига сте се плашили!
Ние не се изгубихме, но изглежда, че Дико и Митко се загубиха.
Минаха няколко часа, откак излязоха. Мама и баба попадия говореха, но все по-тревожно взеха да поглеждат към вратата. Времето вървеше, наближаваше часът за влака. Мама поставваше от стола, въртеше се, загуби охота да приказва.
— Ама какво се тревожите! — мъчеше се да ги успокои стрико Никола. — Наш Митко познава цяла София… Деца — там да отидат, това да видят… Ще си дойдат. Пък защо да не останете тая вечер у дома. За Пловдив ще ви изпратим утре.
— Не! Не! — завикаха в един глас мама и баба попадия. — Ще потегляме!
— Вие знаете, как да ви спра… Тогава вече е време за гарата.
— Ами Дико? — разшири мама смаяни очи.
— Ще дойдат с Митко, веднага ще ги изпратя на гарата. Те са момчета, бързо ще стигнат.
Стрико Никола ни даде един слуга, качихме се на трамвая. Мама не отлепи уста, въртеше глава, взираше се през прозорците, дано зърне брат ми по булеварда. Трамваят с трясък и звън летеше надолу и сякаш разделяше на две хора и коли, които изпълваха „Мария Луиза“. Къде в това движение ще открием брат ми? Мама стенеше, косеше се…
— А, да ми го видят очите!…
Влакът беше на линията. Добре, че бележката беше у Цана, та веднага освободихме багажа от гардероба. Качихме се в един вагон, слугата ни помогна за багажа и щом се настанихме, се залепихме на прозорците. Всички гледахме за брат ми. Де да е, той трябваше да пристигне.
Един железничар мина под прозорците, като предупреждаваше:
— Качвайте се! Влакът тръгва!
Мама зачупи ръце на прозореца.
— Дико! Дико!
Баба попадия се опита да я успокои:
— Търпо, не бери толкова гайле. Та Дико не е сам! Нали е при Каранджовци?
— Ще слезем! — извика мама. — Как ще вървя без чендото?
В същия момент вагоните се чукнаха, разтърсиха ни, влакът тръгна. Перонът се отместваше пред очите ни. Не можах да издържа и заплаках. Стиснах власеника на мама и заврях лице в него. Нямаше го брат ми. Сърцето ми заби силно.
Баба попадия се развика:
— Стойте, стойте!… Ето го Дико, тича заедно с Митко!
Още повече се надвесихме на прозореца. Зърнах Дико. Зад него тичаше Митко. Двамата бягаха край засилващия се влак. Един железничар задържаше брат ми и не му позволяваше да се качи в движение.
— Дико! Дико! — крещяхме от прозореца.
— Мамо! Мамо! — дочухме гласа на брат ми.
Дико оставаше все повече и повече назад, по-дребен и по-дребен.
Скоро гарата изчезна от погледа ни. Дълго още стояхме на отворения прозорец. Вятърът брулеше лицата ни. Нямаше я гарата, нямаше го и Дико. Най-после се отдръпнахме, седнахме и застинахме в мълчание. От време на време мама се вайкаше:
— Ах, Дико, какво ми направи… Ах, чендо на мама, де остана… Какво ще река на татко ти.
Тъжни и мълчаливи пътувахме до Пловдив. Затворени бяха очите ни за Тракийското поле с нивите и хората по тях, за планините, които се синееха от двете страни близки и далечни, за Марица, която се виеше широка и ленива…
Мислехме за Дико. Какво бе станало с него? Защо изпусна влака? Ще може ли да дойде сам в Пловдив? Всичко това не ни даваше мира по целия път, докато влакът летеше през богатата равнина.
Напусто сме се тревожили. Дико пристигна в Пловдив със същия влак на другия ден. И ни разправи… Къде не го завел Митко, синът на стрико Никола. Стигнали и до Борисовата градина. Дивите кестени се пукали и покривали земята. Брат ми ги взел за сладки и започнал да си пълни джобовете, пазвата. Увлекли се и навлезли навътре в гората. Сетили се най-после за влака, хукнали назад, на трамвая… Стигнали на гарата, когато влакът бил тръгнал. Дико поискал да се качи в движение, видял ни да висим на прозореца, викал ни… Не му позволили да се качи. Проронил няколко сълзи от яд и с Митко се върнали в млекарницата. Стрико Никола ги посмъмрил, но всичко минало. На другия ден с един познат човек Дико потеглил за Пловдив. Така брат ми пристигна с двадесет и четири часа закъснение.