Бончо Несторов
Повест за моето детство (35)

Все още сме тук

Минаха десетина дни. Мама и баба попадия почти не излизаха от хотела. Нийде не им се ходеше. Все крояха, премисляха кое как ще бъде. Напатена, мама вече очакваше да ни сполети пак лошото.

— Гагачо, Гагачо… И тук ни намери.

— Мамо, не чу ли какво каза консулът?

— Ти, Дико, не знаеш какви са гъркоманите! Човек да си остави рода…

— А ти знаеш ли какви са българите?

Ние, момчетата, малко се свъртахме в стаята. Прибирахме се само да хапнем — и пак навън. Нито веднъж не влязохме в гостилницата, която беше под хотела. Когато излизахме и влизахме, очите ни се залепваха за джамлъците. През стъклата се виждаха тенджерите с тлъсти и зачервени манджи. Сладка, дразнеща миризма ни удряше право в носа. Не смеехме да си поискаме от тези чудни яденета. Горе в стаята слушахме как майките ни правеха сметки:

— Та знаем ли докога ще висим тука?

— Ако почнем да разполагаме, току-виж за път не ни стигнали.

Веднъж брат ми се осмели да каже:

— Нали нашият консул рече да не берем грижа за пари?

Мама на часа го сряза:

— Да вземем чужди пари? Ти имаш ли ум? А как ще ги връщаме после и кога?

— Тъй, тъй — подкрепяше я баба попадия. — То да ти е срам да искаш пари за гостилница.

И поръчваха ни какво точно да купим:

— И да не ви излъжат, брей!

Купувахме хляб и това, което беше най-евтино — дребни зеленикави маслини, ситна солена и пресолена риба… От това солено ядене така ми се пиеше вода, че все бях жаден, и тръгнем ли по улиците, гледах къде има вода. А чешми рядко срещахме. Просто се чудехме къде намират вода тези хора. В някой час на деня така ми се пиеше, че пред очите си нищо не виждах, освен струите на Барбура или водите на долната чешма в село…

Макар да беше краят на лятото, над главите ни печеше силно южно слънце. От каменните къщи, от калдъръма дъхтеше топлина. Само край морето беше по-прохладно. И ние, тримата, най-вече прекарвахме на брега. Веднъж дойдоха с нас двете щерки на баба попадия. Повече майка им не ги пусна.

— Ба — рече тя, — цели моми ще се шляят по улиците! Нямате ли срам!

Цана и Софа — момичета колкото брат ми, — учили до четвърто отделение, прочели не само читанките, копнееха и те като нас да ходят из града, да гледат. Ала те бяха женска челяд. Мястото им беше около майката, да помагат в работата. Улицата е за момчетата, за мъжете. Такива бяха нравите.

Мама не можа да свали на брат ми обущата, но моите свали. Свали ми и новите дрехи.

— Ти какво ги заноси? — рече мама. — Няма да изкарат до България! Да не идеш при татко ти с опинци и долама?

Аз си поплаках и какво да правя, тръгнах из Солун, както си ходех — по доламка и опинци. Баба попадия последва мама, а Методий — мене… Навлече доламката, обу опинците.

Пребродихме целия град. Не беше наравно, както ни изглеждаше отначало. Изтягаше се на полегат рид, който постепенно се спускаше към морето, отрупан с къщи и улици. Отвред градът бе заграден с високи и дебели стени. Те били — както каза брат ми — също от онова, римското време. През широки сводести врати се вливаха пътищата, които идеха от равнината с хора и товари.

Чудна гледка се разкриваше от височините. Виждаше се целият пъстър град, гъст от големи и малки къщи, често една върху друга, пресечен от прави и криви улици… А под него — дордето ти поглед стига — морето, което опира в маранята на хоризонта.

Морето… То се разстилаше безкрайно, изпълваше просторите със своите синьо-зелени води. Когато беше безоблачно и слънцето изливаше огнените си лъчи, морето блещукаше с безброй звезди, сякаш под него гореше огън и завираше. По-големи или по-малки точки, по-близо или по-далеч, браздяха сребристата повърхност. Корабите се приближаваха към пристанището, растяха или пък се смаляваха, смаляваха и се изгубваха по своя път отвъд хоризонта.

До кея спираха не само товарни параходи. Като огромни бели птици приближаваха и пътнически. По палубите, накичени с шарени спасителни пояси, като гроздове надвисваха пъстри пасажери. След кратък престой на палубите те започваха да се спущат по мостчето, като се държаха за тънкото перило. Мъже с бомбета, със завити мустачки и леки бастунчета. Жените просто плуваха под широкополите си окичени с цветя шапки, с високи дантелени яки, с дълги до лактите ръкавици.

Ние не откъсвахме очи от този нов, непознат народ, дошъл кой знае от коя точка на света. Хората шумяха на кея, събираха се на групички, файтонджии ги налитаха, мъчеха се да се разберат, някои се качваха, други поемаха пешком по хубавия крайбрежен булевард. Те ни напомняха за широкия свят, който ние не познавахме, за който нищо не знаехме.

Колко ни се щеше през тези дни да зърнем параход, който идва от България! Та сам брат ми каза още първия ден:

— Може да видим български параход.

— Има ли България параходи? — попита Методий и запримига в очакване.

— Как да няма! Нали съм учил? България има пристанища като това. Да ви ги изброя ли? Варна, Бургас…

Извиках радостно:

— Нали във Варна е бил татко?

Но колкото и да се взирахме и протягахме вратове, български параход не се приближи до кея.

— Дико, а как ще го познаем?

— Лесно. Та нали всеки параход си има име? Ще прочета името му, и това си е. Той само да дойде…

Ала той не дойде. Българският параход остана само една мечта. Както беше мечта всичко, което бе свързано с България.

И през цялото време чакахме стрико Димитър да потропа на вратата ни. И той потропа. Най-сетне дойде този незабравим час.

Тъкмо мама тежко въздъхна и рече:

— Петнайсетият ден…

— Мамо, чука се! — извиках аз и скочих от леглото.

Стрико Димитър застана на прага. Цялото му обрасло с хубава мека брада лице се смееше. Разбрахме. Ще заминем за България.

— Е, люди, ставайте!

Това бяха думите. Зърнах мама. Бледа, с широко отворени очи. Мигар не й се вярваше? Баба попадия три пъти се прекръсти, направи поклон и промълви:

— Боже, боже, чу молбата ни!

— Елате да си получите паспортите. Така се казват сега тескеретата.

Като че ли сега я налегна умората мама. Отстъпи назад, облегна се на първото легло. И кротки, мълчаливи сълзи на облекчение потекоха по изнурените й страни. Свършиха ли мъките и неволите? С крайчеца на кърпата изтри сълзите, повдигна глава, огледа ни и на пребледнелите й устни се плъзна усмивка.

Консулът ни посрещна, както го бяхме запомнили — със строго лице, със заплашително щръкнала побеляла брадичка. Само по искрящите дълбоки очи личеше колко и той се радва на нашето заминаване:

— Ето ви паспортите и със здраве!

И да не беше по-възрастен от тях, мама и баба попадия пак щяха да се наведат и грабнат ръката му. Ала той рязко се отдръпна, посмути се от този внезапен изблик на уважение и благодарност на двете измъчени жени:

— Какво правите, какво правите?…

Тогава ние, двамата с Методий, се шмугнахме между майките и намерихме ръцете му. Консулът не се отдръпна от нас. Разпери ръце, обгърна ни и рече:

— Деца, растете и учете, станете добри българи, не забравяйте Македония!

На два-три пъти се извръщахме на улицата. Консулът стоеше на вратата. До него — стрико Димитър. Отдалечавахме се натъжени. Бяхме заобичали тези хора.