Бончо Несторов
Повест за моето детство (34)

Пременен

Мина ден, два. Стрико Димитър не идваше, ала това не ни тревожеше. Той щеше да дойде…

Големият пристанищен град се откри пред очите ни. С разведрени души гледахме на вси страни. Толкова хора по улиците и толкова дюкяни… И в тях какво ли не се продава! Продавачи стоят по вратите, хвалят стоката си и те подканят да влезеш:

— За гледане пари не взимаме!

Нито Лерин, нито Костур можеше да се сравнява със Солун. И не на един език те канят. Освен българския си ще чуеш еврейски, гръцки и турски, че и влашки. А от някой дюкян може и да те задърпат — влез, непременно влез, ще загубиш, ако не влезеш… Всякакви хора, и как не облечени, се блъскаха около нас, влизаха, излизаха от дюкяните, говореха високо.

Един ден хлътнахме в особена чаршия. Улицата беше натъпкана от двете страни с дюкянчета. Особеното беше, че цялата бе покрита със стъкло. Мека приглушена светлина се процеждаше от покрива и изпълваше улицата. Пред всяко почти дюкянче стърчеше по един продавач и предлагаше стоката си. Най-често той беше възрастен човек с брада, малка плоска шапка и дълга до петите черна дреха. Разпознаваше хората, които минаваха край дюкянчето му, и ги подканяше на родния им език. Както после узнахме, това беше тъй наречената еврейска покрита чаршия. Колко смешно ни звучаха думите, които изричаха евреите продавачи!

Един такъв евреин реши да не ни изпусне като купувачи. Подкупи ни първо с това, че ни назова костурчани.

— Земляци! Земляци! — завика той пред нас. — И аз съм костурчанин!

Спряхме се. Витрина и една врата. На витрината бяха изложени мостри от стоката му — готови дрехи. Двамата с Методий се залепихме на стъклата. Очите ни жадно опипваха изложените дрехи. Ето едни като за нас. Стояхме занемели със сплеснати нослета в стъклата. А продавачът говореше ли, говореше:

— Само при мене ще влезете. Не искам алъш-вериш. Тъй само да се порадвате на стоката ми. При мене е морето на дрехите. За големи и малки, за мъже и жени, за баби и деца, скъпи и евтини.

Мама и баба попадия се колебаеха дали да влязат, но го слушаха.

Уморил се да хвали стоката си, евреинът обърна листото:

— А по каква работа в Солун, ако мога да зная?

Мама мислеше, че цял свят трябва да знае за де сме тръгнали, та веднага се похвали:

— Отиваме в България!

Изглежда, тъкмо това му трябваше на продавача.

— В България? В София! — развика се той от вратата и побеляващата му брада се развя. — А, няма да ви пусна, няма! София, София! — Той премрежи очи, скръсти ръце: — Бил съм в България!…

На мама и на баба попадия това им трябваше — зяпнаха в него:

— Бил си в България?

— О-о! Няма по-хубава страна от България!

— Ами в Пловдив бил ли си?

Мама се задъха. Ами ако е бил в Пловдив? Та той може да познава нейния Ильо?

— Как да не съм бил! Та каква търговия има там!

— В Пловдив живее моят човек — промълви мама и леко се изчерви.

— Трябва да го познавам тогава! — сериозно рече евреинът — Ама какво стоите отвън? Та ние излязохме познати, свои хора! — Той се отстрани, но веднага се спусна, грабна ни с Методий и ни вмъкна в дюкяна.

— Хайде да влезем — чух гласа на мама отвън.

— Тъй, значи, човекът ти бил в Пловдив?

Дюкянът се осветяваше от улицата и вътре беше здрачено. И в тая дрезгавина окачените по тавана и по стените дрехи изглеждаха като застинали хора.

Евреинът се усмихваше в брадата си, очите му лъщяха. Той бе напипал слабото място в тези костурчани…

— Трябва да го знам, толкова люди познавам в този хубав град.

Огледа ни всички поред. Мама, баба попадия и двете й щерки бяха в селска носия. Той веднага разбра, че тези жени и моми за нищо на света няма да свалят своите шаяци и власеници и се пременят с неговите градски дрехи. Брат ми беше в новите си дрехи, купени в Билища. Очите му се спряха на нас с Методий. И не ни изпусна. Ние си бяхме с нашите селски доламки, под които се виждаха шарени вълнени чорапи, пъхнати в нещавени свински опинци.

Продавачът разпери ръце:

— И дечките ви ще вървят в България така?

Той тъй ни изгледа изумено, че мама и баба попадия се стреснаха.

— А, няма да ги пусна така… Че как ще пътуват те чак до България в тия прости доламки? Та нали цял свят ще им се смее по пътя?… Ще засрамите мъжете си! Аз тъй ще ви ги пременя, че няма да ги познаете!

Той не дочака да чуе какво ще кажат майките ни. Обърна се, завъртя се живо в претъпканото си дюкянче. След малко на тезгяха се трупнаха няколко ката дрехи.

— Та и тескере няма да ви извадят с тези доламки!

Ние с Методий като че не бяхме тук, бяхме се възнесли нейде… Палто! Панталони! За нас бяха всичките тези приказки… А когато свали костюмите, дъхът ни спря.

— Я ти! — Евреинът посегна към мене. — Как ти е името? Да видим, Бони, сега ще те познае ли татко ти!

Понечих да му кажа, че татко не ме познава, че не съм виждал татко. Зинах, но глас не излезе от устата ми, само преглътнах суха слюнка. Той набързо ми свали доламката, останах по бяла дълга риза. Чух смях зад гърба си. Потънах от срам. Брат ми се хилеше, като ме гледаше разсъблечен. Мама и баба попадия, пъхнали ръце под престилките, мълчаливо гледаха как ме преобразяват…

След това продавачът се залови с Методий. И с него извърши същото действие.

— А ти? Вие май сте връстници. Как се казваш?… Методий! А, Кирил и Методий, знам ги, наши солунчани са, дето са ни научили да пишем и четем…

На бърза ръка двамата с Методий се оказахме предрешени. Аз треперех от вълнение. Ръцете ми плахо се спускаха по дрехите. А те — едни меки и гладки! Светлокафяви на цвят. Палтото се закопчаваше догоре, с по две джобчета отстрани, с капачета. Панталонките бяха къси, до под коляното, и се закопчаваха с по едно копче.

Евреинът ни изтика по към вратата, наклони се назад и като се усмихна широко, рече:

— Е-е, по-хубави момчета от тези не съм стягал! Да ви са живи и здрави!

— Чул те господ — промълви набожно баба попадия, вдигна ръка да се прекръсти, но веднага я отпусна.

— На̀, гледайте! Като по мярка! Само при мене има такава стока!

Свърнах очи към мама. Милата мама! Лицето й сияеше, в очите й се събираха щастливи сълзи, които светеха. Спусна се, притисна ме в обятията си.

— Ах, отнейде да те види татко ти! Дали ще те види?

Продавачът вече беше сигурен — продажбата е станала. Той прие отново сериозен вид и извика на мама:

— Че как няма да го види? Аз ти подписвам — ще го види!

— От твоите уста в ушите на бога — въздъхна мама. — Ти не знаеш що сме претеглили!

— Как да не знам! — разпали се евреинът. — Аз всичко знам. На тоя свят само българин и евреин да не си! Турчолята и гърчолята само вас ли мразят? И нас, евреите, мразят! — Той сниши изведнъж глас: — Да знаете що пари сме дали ние, евреите, на революционната организация!…

Старият евреин с посивялата брада и малките хлътнали очи се преобрази. Той не беше вече търговецът. Един потиснат човек от двойното робство — турското и гръцкото. Нещо бе преляло в душата му и той бързаше да се наговори. Очите му светеха, брадата му трепереше:

— А ние колко сме патили?… Знаете ли този дюкян колко пъти е плячкосван? Колко пъти съм го пълнил и се е изпразвал?… Едни ни са мъките с българите, затуй и двата народа се обичаме.

Евреинът възбудено свали шапчицата си и я удари в тезгяха:

— И вие, българите, нямахте късмет, ама и ние, евреите не сме по-добре.

— Ох — изстена баба попадия, — тъй ни е било писано на нас.

Евреинът притихна, поглади брадата си, наложи шапчицата, усмихна се:

— Ама сгодихме с дрехите. Като излети стоят на момчетата. Да помнят стрико си Елазар.

— А сега — рече мама и погледна попадията…

Започна да се бърка в пазвата. Извади платнена кесия, стегната отгоре с връв. Но преди да я развърже, обърна се към брат ми:

— Ти защо мълчиш? Да купим ли дрехите?

На часа изстинах. Очите ми проплакаха към брат ми. Не можех да си представя, че пак ще надяна доламката.

— Та как няма да ги купим, мамо? Така ли ще го водим в България? И чели трябва, да му купим.

Нови дрехи, нови обуща! Бях готов да се хвърля на шията на Дико. Ето какво значи да заминаваш за България!

— На тие дрехи — намеси се продавачът — ще им отиват едни кафяви чели. Тъй децата ще бъдат докарани от горе до долу. Иначе с тия опинци де ще вървят… Ще ви кажа кой ще ви даде хубави чели. При наш Арон ще идете, през три дюкяна. А бе какво приказвам — аз сам ще ви отведа!

Колко били добри тези евреи продавачи! Стоях чинно в новите дрехи и чаках да свършим тук и да отидем при този стрико Арон за обуща.

— Няма да ви взема скъпо за дрехите — рече търговецът на мама и баба попадия. — Разбрах какви мъчени люди сте вие. За душата си ще го направя. Ще ви ги дам, колкото струват на мене, грош печалба няма да ви взема.

Той ни пипна с Методий по главичките.

— Да помните, дечки, кога сте били в Солун и кога ви е пременил стрико ви Елазар, евреинът.

През три стълбички излязохме на улицата. Озърнах се. Влязох в дюкяна като селянче с проста доламка, а виж сега! Струваше ми се, че всички, който минават, гледат в мен.

— Елате — рече стрико Елазар и затвори вратата на дюкяна си.

Мама тръгна. Чудих се на мама. Тя, която винаги сто пъти премерва и претегля нещо, сега лесно се съгласяваше с всичко. Забързахме подир веещото се дълго палто на стрико Елазар.

— Ето и наш Арон!

Един старец с бяла брада и телени очила на гърбав нос разтвори костеливи ръце да ни посрещне. Дюкянът също беше здрачен. Ала се виждаха рафтовете с обуща.

— Тия са мои люди — представи ни стрико Елазар. — Ще нагласиш момчетата с кафяви чели, че такива им прилягат на новите им костюмчета. Ще им ги дадеш без печалба!

Живо се обърна към нас, изгледа ни с широка усмивка, която тутакси угасна в сивата му брада, и някак тъжно изрече:

— Сбогом, костурчани! Носете много здраве на България! — И излезе.

— Горкият човек — продума мама.

Не разбрах кога към новите си дрехи прибавих и нови обуща. За пръв път надявах обуща. Е, бях обувал братовите, но само така, да видя как ще изглеждам… Сега бях в обуща по мярка, бяха мои, аз ще ги нося. Вече все в обуща ще ходя… Стоях като закован. Закован стоеше и Методий до мене.

Брат ми се наведе, опипа обущата:

— Как ти са челите? Шават ли ти пръстите? Да не те стягат?

Че ме стягаха, стягаха. Та нали досега кракът ми си живееше на свобода, повече време бос, а само през зимата в опинък и при това и той широк, свободен?

И тъй, пременен от глава до пети, тръгнах по еврейската покрита чаршия, през солунските улици. Страните ми горяха, гледах направо и стъпвах като на тръни. Чувствувах на себе си очите на мама, която ме гледаше с възхищение. А ми се струваше, че ме гледат и всички хора, който срещаме.

Същия ден излязохме на крайбрежния булевард. Като че се отвори огромна порта и пред погледа ни се ширна синьо-зелен безкрай. Стояхме прехласнати. Събрани на купчина, очите ни се впиваха в морето, а дъхът ни замираше от вълнение. Първа проговори баба попадия:

— Бре, бре, що вода!

Булевардът беше широк. Зад нас се издигаха здания, виждаха се дюкяни, гостилници, хора се движеха по своя път, шум, говор… Отпред беше пристанището, а зад него — морето. Обхвана ни ново смайване. Гора от мачти и комини. Те затуляха не само морето, но и небето. Оттам идеха викове, сякаш мнозина се караха.

— Това са параходи — поясни брат ми, който като по-голям трябваше да знае всичко. — От цял свят плуват дотук.

— Бре, бре! — възклицаваше мама. — Що имало по тая дуня!

Приближихме до самия кей. Опасваше го каменен зид. Той беше тъмнозелен, черен, мазен. Водата лениво трептене, едва се плакнеше в каменните блокове. Отдалеч водата изглеждаше синьо-зелена, а пред очите ни се разкриваше тъмна и мръсна. Люлееха се мазни петна, хартии, трески, изгнили водорасли и какво ли не. Бяло море… Та това ли е Бяло море? Мислех, че щом е Бяло, и водата му ще е бяла, чиста. Спомних си водите на Костурското езеро, на Преспанското. Те бяха сини и чисти, светли и бистри!

Като непристъпен скат се изпречи пред очите ни корпусът, на един голям кораб. Беше долепен почти до самия кей. Стените му бяха влажни, зеленясали до чертата, където се плискаше тежката мръсна вода. Един подвижен дървен мост свързваше палубата с брега. Слизаха натоварени носачи, а се качваха празни. Мостът се огъваше под тежестта им, скърцаше, стенеше. Хората работеха голи до кръста, плувнали в пот. Чорлави, брадясали, носачите не поглеждаха към никого, очите им бяха все в босите им огромни крака, и сновяха нагоре-надолу по моста.

— И туй не бяхме видели — въздъхна мама. — Що измъчени люди имало! За един хляб! — Гласът й проплака. — И нашите мъже така се трепят по пуста чужбина…

Неусетно се приближихме до върволицата носачи. Една жива машина от човешки тела — наполовина голи, наполовина облечени — работеше пред очите ни. Изведнъж дрезгав вик ни стресна. После някой извика на български:

— Бягайте бре!

Докато се усетим, един сандък с трясък падна пред нозете ни. Носачът, който го изтърва, се просна на камъните. Живата машина завчас се разкъса, спря да работи. Носачите с викове се струпаха над падналия си другар, изтласкаха ни назад. Пребледнели от уплаха, ние бързо се отдалечавахме от това грозно място.

— Ами ако сандъкът беше паднал на главите ни? — уплашено промълви баба попадия и се прекръсти. — Или пък на главата на човека?

Поехме по нагорно, като се поспирахме и обръщахме назад. На кея купчината беше се разпръснала. Носачите бързаха надолу-нагоре по дървения мост. А той се огъваше и отдалеч изглеждаше, че ей сега ще се свие и пречупи на две. Зад разтоварвания кораб и около него се виждаха други кораби, лодки. Разкриваше се и безбрежната шир на морето.

— Вижте там! — посочи брат ми нейде напред и встрани.

На самия бряг или на вдадена в морето суша се трупаха една до друга високи тъмни сгради с кули по краищата и с малки едва забележими прозорчета. Купчината се извиваше над околните къщи мрачно, заканително. Студ и страх навяваха посивелите каменни стени:

— Що е това?

— Беязкуле трябва да е, щом е на брега — рече Дико. — Тъй ни е казала учителката. Това е турска крепост.

Той се огледа.

— Има още една крепост — продължи брат ми. — Тя е по-стара, от римско време… Ето я и нея! Гледайте натам!…

Една тъмна каменна грамада се издигаше в далечината, опряла кулите си в пепеливото небе.

— Едикуле — промълви Дико. — На български значи Седемте кули.

Не беше необходимо да продължи. Та кой в Македония не бе слушал за Едикуле? И аз бях чувал за тази крепост-затвор. В него турците изпращаха заловените наши бащи и братя, които се бореха против потисниците. Какви ли не страхотии се разправяха за Едикуле, че ние, децата, не можехме да заспим! В тази крепост-затвор мъчели революционерите, държали ги дълги години без слънце, без жива душа наоколо. На колко бунтовници костите лежат в тези каменни дупки!

— Тодорка Сливенова ни каза — рече брат ми, — че Едикуле е Бастилията на македонската революция. — И прибави по-тихо: — И татко щеше да гние тук, ако го бяха хванали турците, когато пренасяше оръжие за въстанието…

Татко! Татко е бил тук! Ето на това пристанище е слязъл! Може би с някой от тези параходи, които ние виждаме? Потреперих, устните ми тутакси пресъхнаха. Преглътнах и неволно попитах брат си:

— С кой параход е пристигнал татко?

— А, това никой не знае, знае само татко.

— Ще го попитам, щом го видя!

След дълго лутане по шумните улици най-после се добрахме до хотела. Бяхме премалели от умора. А аз едва се тътрех. Краката ми, които за пръв път обуваха обуща, бяха отекли и пламнали. Дико ми развърза връзките, събу ме. Обърнах се завчас на леглото и застинах в приятна премала. Тъй и съм заспал, без да хапна нещо. Чух в просъница баба попадия да казва:

— Оставете го. Сънят е по-сладък от всичко.