Бончо Несторов
Повест за моето детство (30)

Не, ще заминем!

Отворих очи. От двете прозорчета като през улей слънцето изсипваше два снопа светлина в стаята. Първите ми думи бяха:

— Дойде ли мама?

— Ще потърпиш малко — рече баба, като сипваше нещо в бакърчето. — Кой е сега като майка ти…

Вчера чак по тъмно, капнал от умора и със свит от глад стомах, се сетих да се прибера дома. В стаята — баба, тета Сотира, стринка Гелка.

— Де е мама?

През деня сме имали гостенка от Смърдеш. Дошла с голяма новина. В Смърдеш пристигнал човек от България. Носел поздрави и писмо от татко. Мама не могла да издържи до сутринта. Та как ще изкара нощта, когато ей на час път има един човек, който носи вест от татко? И тръгнала със смърдешарката по здрач.

Чак привечер си дойде мама. Зърнах я, щом се зададе откъм долната чешма. Задъхана, зачервена, потна от бързане. Кърпата й се отвързала и краищата се веят като крилца на раменете й. Спуснах се, обвих я около кръста:

— Мамо!

Баба я посрещна някак укорно на двора:

— Илице, що стори от вчера в тоя Смърдеш?

— Ще ви кажа — рече мама, влезе и тежко се отпусна край огнището.

И събувайки опинците, продължи:

— Много здраве от Ильо. — Очите й се замъглиха, гласът й затрептя: — Ах, тоя Гагач! Тия пусти гъркомани!… Пишем писма ние, пише писма той от България… А знаете ли? Нито нашите писма пущали от Лерин, нито пък неговите за Върбник! Чуди се човекът защо не му отвръщаме на писмата, защо още не тръгваме за България. Живи ли сме, умрели ли сме? А ние чакаме ли, чакаме писмо от него…

Мама се поизправи, огледа ни двамата с Дико:

— Ама няма да успеят сега да ни върнат гъркоманите!

Скоро къщата се изпълни с гости. Мама държеше татковото писмо на колене, заглаждаше го. Чете го брат ми, Диманка, чете го Христо на тия, които идваха. По приятеля си от Смърдеш татко пращаше десет наполеона. На два-три пъти баба вадеше платнената си кесийка, ронеше сълзи и показваше златната пара.

— Окото си извади за тия наполеони — хлипаше баба.

— И да съм ги дала на Гагачо! — викаше мама. — Да има да взема!

Тета Сотира все се канеше да запита нещо и не се решаваше. Най-после се обърна към мама:

— Що казва тоя човек за брат ми, за окото…

Изведнъж говорът секна в стаята. Всички се загледаха в мама. Без да вдигне глава, като продължаваше да заглажда писмото, мама тихо каза:

— Питах го… Кажи ми правичката, ти си го виждал… „Ще ти отговоря — ми рече човекът. — По-добре да знаеш отсега. Твоят Ильо носи очила. Дясното му око е чуждо…“

Върху татковото писмо шумно капнаха няколко майчини сълзи.

— Ех, братко, братко — изстена тета Сотира, — що ти е било писано. Няма да те видя вече.

Всички се замислиха. За какво можеха да мислят тези жени, освен за горчивата си орис? Мъжът на тета Депа, тетко Митрето, беше от години в чужбина. В чужбина беше и стрико Цильо на стринка Гелка. И стопаните на Кирковци, на Маневци, на Шемковци бяха в чужбина. Ще се върнат ли един ден? Хората чувствуваха, че през турско беше някак по-лесно. Мъжете заминаваха, престояваха по няколко години, връщаха се. Сега беше гръцко и ставаше по-лошо…

— Няма да пътуваме сами — наруши мълчанието мама. — Челядта на поп Дамо заминава за България. И от дядо поп има писмо.

Всички в нашия край знаеха кой е поп Дамо от Смърдеш. Народен поп и твърд българин. Наклевети го гръцкият владика в Костур пред турците и дядо поп трябваше да бяга. Къде може да бяга един наш поп, ако не в България? Беше станал свещеник в едно село край Пловдив — Куклен се казвало селото. Ето сега и поп Дамо искаше да прибере своите при себе си. Тъй рекъл дядо поп на човека, който дойде от България — няма вече връщане в Смърдеш, там е гръцко…

— И тях Гагачо няма да пусне — обади се тета Депа.

Мама цяла се извърна към тета. Очите й се разшириха.

— Де ще ни найде Гагачо! — извика мама ободрена. — Ильо заръчал да сме извадели тескере не от Лерин, а от Солун! Досетил се, види се, защо още стоим във Върбник…

Гостите станаха да си отидат. Хванах тета Депа за ръка. Излязохме на двора. Над нас — ясносиньо небе. Безброй звезди като захвърлени пуканки блещукат във висинето. Над Дъмбо се издига открита, усмихната месечина. Ето — очите й, устата. Стори ми се, че още малко, като се приближи, и ще проговори… Прекрачихме с тета прага на портата. И в този миг…

Изпищях. Нещо тежко падна отгоре, притъмня пред очите ми. Тутакси се хванах за лицето. Тета ме сграбчи. Ето брат ми, майка ми… Внесоха ме вкъщи. Една плочка бе паднала от покрива на портата. Улучила ме точно в основата на носа. Кървави вадички браздяха лицето ми. Усещах тежест в главата, а не ме болеше. И не плачех.

— Нищо, нищо — говореше баба, — имало късмет чендото. Носът е здрав…

— Още един белег по лицето ти — рече Дико, като помагаше на баба да ме превърже.