Бончо Несторов
Повест за моето детство (3)

Той се завърна

Мина около месец. През това време само веднъж се разчу за андартите. Мярнали се към село Трени. Водил ги Яни Гагачо. Нашата чета ги ударила, онези открили огън, но сражението било кратко. Приказваше се, че между андартите видели един, който не бил облечен като евзонин — с фустанела, фесче и опинци с големи джувки. Сред белите униформи на андартите отдалеч се виждали шаячните му дрехи. Досущ приличал на български комита.

— Да не е бил я пленен, я нещо друго?

— Не. Човекът си беше въоръжен.

Това беше вуйчо Никола. Хората в село се чудеха най-много на това, че новият андартин не бе облякъл евзонската униформа. Дали за това те се въздържаха да го нападнат с лоши думи? Дори се разнесе слух, че Никола не бил стрелял срещу довчерашните си другари.

— Има нещо, има… — приказваше се из село.

Ние мълчахме и като че се криехме от хората. Мама, толкова жива и общителна, гледаше все да си седи дома. Щом срещне някого на улицата, ако не може да го отмине, ще кимне за поздрав и ще се отдалечи. Пък и хората, види се, разбираха мъката ни, та и те взеха да ни отбягват.

Една тъмна нощ на кръглото прозорче тихо се почука. Мама повдигна глава от постелята и се ослуша напрегнато. Ние спяхме, наредени един до друг, встрани от огнището. Огънят беше загаснал, но под пепелта още проблясваха живи въгленчета. Мама, както се ослушваше, разрови огнището с една черна главня. Жарта засветля като нажежена плоча и метна кротка виделина наоколо.

Пак се почука. Плахо, сдържано. Тук всяка къща изтръпва при всяко почукване. Обикновено ударите заваляват на портата. Разтърсват цялата къща, събуждат махалата, цялото село. Така чукат, когато в село нахълтат турци. А нашата къща е на края, на път за Билища. Кой както мине, ще прекоси нашето гумно и ако е за селото, ще потърси нас. Чукат и комитите. Техните удари са внимателни, особени и както тая нощ, те се посипват на едно от двете прозорчета.

Мама стана да отвори. В стаята влезе вуйна Кольовица. Беше без власеник, само пребрадена с пъстра кърпа. Още невлязла, и баба й се сопна:

— Невесто, що има, та посред нощ?

— Дойде си Никола — промълви тя, като виновно гледаше в земята.

Да, тя не знаеше — да се радва ли, или да се тревожи, че мъжът й се е върнал. Хубаво е, че е оставил ония, но как утре ще го посрещне селото?

— Да го видите, няма да го познаете — заговори вуйна. — Изпит, черен, мрачен. Дума не продумва. Влезе, рече едно „добър вечер“, и толкоз. Заговарям му, мълчи. Давам му да вечеря, едва посяга към сиренето. „Да ти изпържа яйца?“ — Маха ми с ръка — не ще. „Какво ти се яде?“ „Нищо“ — вика и все мълчи.

— Вуйно, с пушката ли си дойде вуйчо? — пита брат ми.

— Не му видях пушка, Дико.

— Ама защо? — навирам се и аз в полите на вуйна. — Та все с пушка помня вуйчо!

— Стига с тия пушки! — викна мама. — Няма ли за вас, мъжете, друга работа? Пусти да ви опустеят пушките!

Да, преляло й беше на мама. Откак се помни, все пушки вижда, все гърмежи чува. Така е с всяка тукашна жена. Пушка вижда в ръцете на баща си, на братята си. Когато се омъжи и отиде в друга къща — там, пак пушки. Пушка в ръцете на свекъра, на мъжа й. После пушката минава в ръцете на сина.

Мъжете или са по гурбет на печалба, или когато са дома, похващат това-онова — и ха при четата. Сякаш са се наговорили да се редуват. Защото селото не остава без мъже. Жените си поплакват. Ала и те най-добре знаят какво би станало първо с тях, ако в село или по Корбец няма комити. Кой ще пази тях, кой ще пази селото от турците, от башибозука? Та Битинско, Билища, Трени са оттатък Върбник!…

Мама викна сега против пушката. Но нали тя е скрила пушката на татко, цялото му оръжие, когато той замина за Америка? И тя знае, че това оръжие един ден пак ще излезе наяве. Ако не си дойде скоро татко, ето брат ми вече е израснал. Още годинка-две и мама знае, че Дико ще се изправи пред нея и ще й каже:

— Мамо, дай татковата пушка!

Хората иначе тук са мирни, работливи. Орат бедната камениста земя, хвърлят семе, искат да живеят тихо, да гледат дом и челяд. Ала какво са виновни те, че са под робство? Векове не са се примирявали с това робство и няма да се помирят. Не от любов към пушката трябва често-често да захвърлят ралото.

— Не ми даваше душа да чакам да съмне, че тогава да дойда — започна да се извинява вуйна. — Дойдох, без да го питам.

— Хайде у вас! — извика мама.

В тъмното кучето със скимтене се навря в краката ми. Усетих по ръката си горещия му дъх. Искаше да го вземем, но мама тихо го отпъди. Мурджо недоволно се върна на мястото си в двора. Очите му просветваха в нощта като големи светулки.

Портата беше отворена и пипнешком преминахме трема. Стълбата изскърца под нас. Щом я преполовихме, и една червена рязка очерта насрещния праг. Сърцето ми заби. Оттатък беше вуйчо.

Той беше прав сред осветената стая и сякаш ни очакваше. Веднага забелязах, че мустаците му не са вече тъй големи и унило висяха надолу. Те го правеха съвсем друг, да го не познаеш. Беше по бяла риза, по чорапи. Изгледа ни, после се опита да се усмихне. Но усмивката му излезе тъжна. Всички мълчахме, като че нямаше какво да си кажем.

Аз се откъснах от мама и се хвърлих с вик:

— Вуйчо!

Отслабналото и печално лице на вуйчо изведнъж някак просветна. Той ме грабна, издигна ме и аз допрях буза до горещото му четинесто лице.

— Я колко си пораснал! — проговори вуйчо, като ме галеше по чорлавата глава. После погледна към мама и рече: — Сестро, няма ли да седнеш?

Мама се намести на миндера, подви нозе под себе си и както правят всички тукашни жени, пъхна ръце под престилката. Вуйчо, без да ме пуска, леко се сви и кръстоса крака срещу мама. Очите им се срещнаха. Очите на вуйчо сякаш молеха мама за прошка, молеха да не му се кара като по-голяма сестра, той най-добре знае вината си.

Мама помълча, помълча — и не разбрах дали бе прочела молбата в очите на брат си. Ала кротко попита — не със своя бърз и припрян глас:

— Свърши ли с андартлъка?

— Свърших.

Аз се боях и треперех да не почне мама да навиква вуйчо. Мама никога не започва и не свършва с една дума. Така ми беше жал за вуйчо, като го гледах отслабнал и с тия паднали мустаци, плах и тих, виновно да седи срещу мама.

Мама стана. Не допусках, че тя няма какво да каже. Но, види се, мама бе разбрала, че тая нощ трябва да мълчи, че тая нощ брат й има нужда от тишина, да бъде сам с мислите си.

— Хайде да си вървим! — рече мама и посегна да ме забере.

Аз се таях в скута на вуйчо с ококорени, немигащи очи. Така ми беше хубаво с него!

Вуйчо ме погледна, смигна ми, както някога, по детски и рече на мама:

— Търпено, остави го при мене.

Мама си отиде и аз щастлив преспах у вуйчо първата нощ от неговото завръщане. На сутринта си мислех, че вуйчо ще се залови за някаква работа, а аз ще се въртя около него…

Вуйчо не напусна стаята, не слезе в трема, не отиде в градината, която е зад къщата. Двамата мълчаливо изядохме по една паница с млечна попара. Стори ми се, че след всяка лъжица той се поспираше и въздъхваше. Очите му бяха тъжни и сякаш ще се разплачат. А мустаците му продължаваха да висят надолу. Не се стърпях и се залових с тях, като се мъчех да ги завия зад ушите. Вуйчо ме търпеше, но чувствувах, че мислите му са другаде.

Не само този ден той не излезе. Още много дни след това вуйчо не се показа навън.

Нямаше ден мама да не изтича до бащината си къща. Често сварваше там тета Депа.

— Докога мислиш да живееш така? — питаше мама, пъхнала ръце под престилката.

— И аз сам не зная — отвръщаше вуйчо, кръстосал крака на миндера. — Кажи, какво да правя? — Гласът му потръпваше, наситен с мъка.

Самотни затекоха дните на вуйчо. В къщата му идваха само близките роднини. Къде са другарите му, селяните? Той обичаше разговорите, веселбите, задружната работа. А его сега нямаше никого около него. Вуйчо съзнаваше, че е извършил тежка простъпка. Разбираше, че сам той бе се отделил от селото, като бе станал андартин. Та влизаше ли някой в съседите, в къщата на Гагачовите? Не знаеше ли той какво говореха в село за двамата братя Яни и Лаки, които бяха станали гъркомани? Та нали и той до неотдавна говореше против тях?

Веднъж през тези дни мама му рече:

— Иди сред село и кажи на людите — виновен съм, искам прошка!

Вуйчо бързо сновеше из стаята, хапеше долна устна, размишляваше. Беше премного горд, за да се вслуша в съвета на мама, в съвета на разума.