Бончо Несторов
Повест за моето детство (29)

Върви, народе възродени…

След два дни беше празникът на славянските просветители Кирил и Методий. Най-хубавият български празник през годините на робство. Миналата учебна година училището беше затворено, а и войната още шумеше и народът не можа да чествува двамата равноапостоли.

Със свидетелство в ръка се пръснахме из селото, а гръцкият учител, качен на кон, се скри зад Дъмбо. Още не бяхме се прибрали вкъщи, кой знае кой, но някой извика, че трябва да отпразнуваме деня на Кирил и Методий. Някои от мъжете ли, които си бяха на село, хвърлиха тая искра или някои от по-големите ученици. Изведнъж Върбник пламна. Ще празнуваме Солунските братя!

Ала как? По какъв начин? Празнуването на този ден винаги съвпадаше с края на учебната година. На открито пред училището се събираше цялото село. Човек до човек изпълваше средището. Ще се изправи трепетна и поруменяла Тодорка Сливенова и ще започне да раздава свидетелствата. Децата, измити и пременени, едно по едно ще се приближават и оттеглят, а майките ще се повдигат на пръсти… После започва програмата, самият празник. Слово от учителката за двамата просветители, за туй, че и ние сме имали история и царства… Започваха декламации, песни… Грееха погледи, капеха сълзи… Сега училището беше гръцко, затворено, свидетелствата — раздадени, нямаше ги Тодорка и Дана… Но нали върбчени са тук, нали са тук и учениците?

Запали се селото. Като че нямаше за какво друго да се мисли, да се говори освен за празника на Кирил и Методий. Та какъв по-сгоден повод от този, за да се покаже, че е жива българската душа?

Кметът намери стрико Димо. За гръцката власт старецът не беше нищо, но за селото той си оставаше коджабашия. И това знаеше гъркоманинът. Него трябва той да предупреди и ако трябва, да го сплаши. Стрико Димо беше стар човек, видял и патил, не бе и от страхливите. Пък имаше и опора зад себе си — цялото село. Каквото за всички, това и за него.

— Защо е тоя шум по този български празник? — рече Гагачо с надменен глас.

— Празникът си е празник народен, който народът си чествува ката година. Тачеше го в турско, ще го тачи и в гръцко.

— Властта не разрешава да се празнува тоя комитски празник!

Изгледал стрико Димо гръцкия коджабашия, изгледал го, па му рекъл:

— По-стар съм от тебе и по-патил. Недей излиза срещу селото, ти казвам. Голяма сила е народът. Щом си е наумил да направи нещо — ще го направи.

— Ама ти… ти…

От яд Гагачо си глътнал езика. Стрико Димо решил да се възползува от това, та продължил:

— Та не само Върбник ще празнува светите братя. Не си ли чул? Ще празнува и Въмбел, и Смърдеш, и Лобаница, и Дъмбени, и Косинец… Не си? И в Костур ще празнуват, че и в Лерин и Солун, и в Охрид, къде ли не… Цяла Македония ще празнува тая година деня на Кирил и Методий, дето дадоха на българите и на вси славяни писмото.

— Не, не! — развикал се Гагачо като бесен.

Празникът се падна в делничен ден. Ала никой не излезе на работа. Нямаше кой и говедата да изведе на паша. Премениха се върбчени с каквото могат и започнаха да се стичат към училището.

А беше един светъл пролетен ден, чист и ясен, с весело слънце на небето, с бухнали върби край пеещата река, с палави птички във въздуха…

Училището беше затворено. Ключа държеше Гагачо. Можеха да насилят вратата и да отворят. Някои от по-големите момчета а-а да строшат катанеца. Намесиха се старците, стрико Димо, дядо Гюро. Не бива. Училището си е наше, градило го е селото. Празникът пак може да стане, ако и училището да е затворено.

Средището се изпълни с народ. Най-много бяха жените и децата. Децата се събираха на една страна, все едно че още бяха ученици. Ние и така се чувствувахме. Като че за нас днес беше последният учебен ден. Ей сега ще излезе от училището Тодорка Сливенова… Някои деца, от по-големите, държаха в ръце христоматии. Но не от тези, които раздаде гръцкият учител. Христоматиите бяха български. С тях бяха учили в това училище, в Българското класно училище в Костур. В която къща имаше български книги, пазеха ги като очите си. С тях бягаха през войната, първо тях брат ми пазеше да не ги накваси дъждът. Днес всички чувствувахме, че се върши нещо особено, голямо. Възрастните си говореха тихо помежду си. Ние, децата, не се закачахме, не лудувахме — стояхме чинно, сякаш се намираме пред нашите учителки.

Какво ще правим? Имаше ли ред, програма? Кой ще се разпорежда?

От мъжката купчина крачна напред стрико Димо. Свали овчата си черна капа и огледа хората. Порозовялото му от вълнение лице светеше. Белите му провесени мустаци помръднаха. Стрико Димо се канеше да каже нещо. Ала в тази минута задните започнаха да се извръщат, дигна се шум. Към средището бързо се приближаваше гъркоманинът кмет. Подир него подтичваше с пушка на рамо късичкият арнаутин. Отдалеч се разнесе пресипналият глас на Гагачо:

— Бягайте оттука! Бягайте!

Никой не помръдна. Хората си стояха сгъстено като стена. Гагачо се замята насам-натам с разперени ръце, със запенена уста:

— Чувате ли? Чувате ли?

Чувахме този злобен и прегракнал глас, ала никой не направи дори опит да се оттегли. Върбчени — мъже и жени — стояха стегнати, със свъсени вежди, с корави лица на видели и преживели… Не можеше гъркоманинът да уплаши тия комитски хора, нагледали се на кръв и запалени къщи…

— Ще гърмя! Ще гърмя! — пенявеше се Гагачо с револвер в ръка.

Стрико Димо бавно пристъпи. Хората се разделиха, сториха му път. Старият човек излезе от кръга, изправи се пред гъркоманина кмет. Погледна го в очите и смело му рече:

— Ето ме мене! Гърми да те видя! Но и ти няма да прокопсаш!

Всички бяха се извърнали към стрико Димо, към гъркоманина, към арнаутина. Лицата им бледнееха. Тихо беше над средището. Тихо беше над цялото село. Страшно тихо беше в тоя час, сякаш селото бе напуснато.

И тогава вдигнатата ръка на Гагачо бавно се отпусна надолу. Не издържа той погледа на стария човек. Не издържа гъркоманинът на силата, която се излъчваше от народа, решен на всичко. Извърна се, пътьом скри револвера в пояса си и бързо се отдалечи. Арнаутинът като сянка заподскача подире.

Наново сториха път на стрико Димо. Съсредоточен и мълчалив, той стигна до мястото си при мъжете. После вдигна глава, старческите му очи засияха и той изрече:

— Да чуем сега каквото трябва и което подобава за празника.

Момчетата и момичетата, тези, които бяха ходили на българско училище, взеха да се гледат, да се търсят, да се викат. Събраха се накуп, пъстри, млади и хубави като месец май. И все едно че пред тях беше милата им учителка Тодорка Сливенова, те подхванаха песента на българските просветители:

Върви, народе възродени,

към светли бъднини върви!

Звънките гласчета се споиха, укрепнаха и песента бодро проехтя над средището, литна над селото:

Напред, народността не чезне

там, дето знанието живей!

Като че нищо не бе се променило! Ето пак се носи песента за Кирил и Методий. Навлажниха се очите на жените, на старците. Извърнали занемели глави към ученическия хор, облъхнати от крилатата песен за двамата просветители, върбчени със сърце и душа се сливаха с целия български народ.

Песента замря, над средището отново се възцари празнична тишина. Децата изтикаха напред една височка девойка с тежки плитки до кръста. Тя се поколеба, сетне свенливо се поклони и като облиза изпръхналите си устни, високо изрече:

— „Де е България!“ Стихотворение от народния поет Иван Вазов!

И с пламнали очи, цяла устремена напред, девойката започна да декламира:

Питат ли ме, де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най любя на света?

В сините очи на момичето заблестяха бисери, порониха се по пламналите й страни. А гласът й кънтеше над средището над селото:

Дето ази и да бъда —

за теб мисля и горя,

в теб родих се и желая

в теб свободен да умра.

Жените плачеха. Мъжете клепкаха, стискаха очи, ала и по техните корави лица светеха браздулици и попиваха в трепкащите мустаци.

Едно чернооко момче с бяла като пресен сняг риза зае мястото на девойката. В ръцете си стискаше читанка, ала не я отвори и като вдигна високо глава, както ги бе учила тяхната Тодорка, извика:

— „Хаджи Димитър“! Стихотворение от безсмъртния поет революционер Христо Ботев!

И понесе се сочният момчешки глас, та хората настръхнаха:

Жив е той, жив е! Там на Балкана

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и сила мъжка.

И като химн прозвуча последният куплет:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

И настана мълчание, в което душите се търсеха, сливаха се в един общ копнеж за свобода, за родна чест…

Детската група отново се раздвижи, разнесоха се плахи гласчета. После пак всичко утихна и над средището се понесе бавно и тъжно „Обесването на Васил Левски“:

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета

на чий гроб тъй грозно грачиш?

Като стон се изливаха покъртените детски гласове:

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Мъжете, свалили един по един кожени капи и навели глави, потъваха в широката раздираща песен. Жените хълцаха като пред зинал гроб. Сякаш ей на това средище в село Върбник бе издигнато бесило и Левски „виси на него със страшна сила“.

Сив облак допълзя от запад. Блестящият диск на слънцето потъмня. Над котловинката, над селото надвисна огромна сянка. Вятърът завя откъм Билища. Ливадите се люшнаха като езеро. Разлюляха натруфени клони върбите край реката и тежко въздъхнаха… А народът все още се вслушваше в песента за Левски, която умираше нейде към Дъмбо…

Един човек стоеше самотен — настрана от средището, от народа. Яни Гагачо. Никой не видя кога гръцкият кмет отново се появи там, на високото, отдето се вижда всичко. Стърчеше и той със свалена шапка, свит и притихнал, а вятърът — заедно с песента — минаваше край него и повдигаше редките му изтънели коси. Стърчеше там на високото и никой не го погледна, и никой не му заговори…