Бончо Несторов
Повест за моето детство (28)

На гръцко училище

Един ден из селото се разчу, че отново е дошъл гръцкият учител. Видели го да излиза от Гагачовите. Ние, децата, се втурнахме към училището. Беше отворено. На единия прозорец се показа самият учител. Гологлав, по риза. До него се въртеше арнаутинът, когото познавахме от пролетта, когато се отвори за пръв път гръцко училище. Виждаше се, че арнаутинът почистваше училището. Разбра се, че училището ще се отваря.

Гръцкият учител ни видя, наведе се от прозореца и ни помаха с една ръка. Викаше ни да се приближим. Ние се скупчихме, погледнахме натам, но останахме на място. Още веднъж ни помаха гръцкият учител, после се обърна и изчезна от прозореца.

Едно момче рече:

— Ще ходим ли на училище?

Всички го изгледахме грозно.

Привечер гръцкият учител тръгна сам из село. Влизаше от къща на къща. Записваше децата за училище. Беше кротък, благ и се мъчеше да говори само български. Все пак криво-ляво се разбираше какво иска да каже. Децата няма да плащат нищо и всичко ще им се дава от гръцкото училище. Плочи, буквар, тетрадки, моливи, гума, мастило… Всичко, каквото трябва за един ученик. Хората го посрещаха мълчаливо, казваха от немай-къде по някоя дума и го изпращаха. Всички разбираха, че човекът не е виновен — тук го бяха пратили за учител и той трябваше да отвори гръцко училище.

Когато отминаваше, жените се събираха по плетищата. Ще доближи предпазливо и някой мъж. Спомняха си за българското училище, за учителката Тодорка Сливенова, за Дана Шопова, за изпращането на Тодорка… Когато през пролетта Гагачо отвори гръцко училище, само трите му деца ходеха. Не вървеше училище само с три деца и наскоро учителят си отиде. А ето сега той бе дошъл отново. Какво да правят?

— Не пращам децата на гръцко училище.

— Кой знае? — колебаеше се друга. — Тодорка казваше…

Припомняха, че преди да замине, учителката заръчваше да пращат децата на училище, па макар и да е гръцко. Все по-добре било, отколкото без хич…

— Тодорка я няма, не знае как е тука…

— Ама без училище ли ще караме? Слепи ли ще останат децата като нас?

Гръцкото училище беше готово да приеме децата. Ту на вратата, ту на прозорците се показваше гръцкият учител. Слизаше по стъпалата, разхождаше се пред училището — назад-напред… А през това време кметът нийде не се мяркаше. Нито в училище дойде, нито тръгна, както пролетес, да заплашва по къщите. Види се, гърците бяха разбрали, че ако Гагачо пак се намеси, училището няма да тръгне. Затуй той сега стоеше настрана.

Ние, по-малките деца, се навъртахме около гръцкия учител, поглеждахме към него, към училището. И колкото гледахме натам, толкова по се изпаряваше желанието ни да мятаме камъчета, както бяхме се наговорили. Та училището си беше наше. В него се бяха учили нашите по-големи братя и сестри. До лани ние горяхме от нетърпение още една година да пораснем и да прекрачим като ученици прага на това училище… Човекът в тъмните дрехи, който се разхождаше напред-назад пред училището, беше по-друг човек, учител. А според нашата представа учителят се различава по всичко от останалите хора. И ние не можехме да хвърлим камък срещу него.

Няколко дни в село цареше брожение — ще ходят ли децата на училище или не? Хората се събираха ту в една къща, ту в друга. Говореха, спореха. Едни бяха вече май готови да отстъпят, други държаха още на старото.

— Да пратим децата си на гръцко училище значи да се признаем за гърци!

— Не е тъй. Никой не може да ни направи други, ние сме си българи!

— Ще чакаме да се отвори българското училище.

— Много има да чакаме. Свърши се тя. Поделиха си Македония. Тук ще остане гръцко.

— Нищо не е вечно.

— Не е вечно, ама времето не стои на едно място. Слепи ще останат децата ни.

— По-добре слепи, отколкото гърци.

— Няма да станат гърци. Станаха ли децата в Солун французи, като учеха във френски колеж? Научиха френски, получиха наука, а науката е една.

— Чакайте, добре да помислим.

Все повече взеха да надделяват тия, които гледаха на гръцкото училище само като на училище. Ние, децата, ще научим нещо. Между тях беше баба, тетко Цильо, който продължаваше да боледува. Тетко Цильо, който беше български учител, съветваше бащите и майките да пращат децата на училище, нищо, че е гръцко. Няма да бъде загуба, ако децата понаучат да пишат и четат гръцки. Език е това, богатство, ако го знаеш.

И тета Депа мислеше така. С мама — дето се вика — бяха „на нож“. Мама не можеше да се помири с това гръцко училище. Тя го свързваше с вуйчо Кольо, с Гагачовите, с гъркоманите, с нашето отиване и връщане от Лерин, с туй, дето не можехме да заминем за България, с писмото, което не получавахме от татко… Всичкото зло идваше от гърците, те бяха завладели тая земя, затворили българското училище.

На края, като се наприкаже, мама отсичаше:

— Нас оставете. Ние вече не сме тукашни. Ние сме пътници за България.

Една сутрин три-четири деца се запътиха към училището. Помаяха се на вратата, но влязоха. Ние, които ги следвахме отдалеч, очаквахме, че те ще излязат и припнат към нас. Децата не излязоха. По едно време една детска глава се мярна на прозореца и пак се скри. Постояхме, постояхме, па се разпиляхме по домовете, за да обадим, че гръцкото училище е отворено.

С всеки нов ден учениците се увеличаваха. Беше отишъл и братовчедът. Вечерта Христо ни разправяше. И малки, и големи започнали от първо отделение. Но учителят нареждал децата по възраст и питал кой е ходил на българско училище. Към Христо и такива като него се държал по-иначе — смятал ги за големи. И понеже са ходили на българско училище, им казал, че две отделения ще минат за една година, а кои се учат по-добре, може и три отделения.

— А който е учил и в Костур? — попита брат ми.

— За Костур нищо не каза.

— Що бре? — викна му мама, като разбра накъде бие брат ми.

— И аз ще ходя на училище.

— Що?

— Мамо, недей… Какво лошо ще стане, ако отида на училище?

Мълчах, а погледът ми сновеше между мама и Дико. Чаках да видя какво ще стане. Ако Дико отиде на училище, ще отида и аз. Няколко мои връстници бяха тръгнали. Аз не смеех да кажа на мама. Добре, че тая вечер дойде братовчедът.

— Тето, пусни Дико с мене.

— Майка ти да ти бере гайлето — рече мама на Христо, ала по-примирително. — Ние се борим против гърците, вие ще ходите на училището им!

Забелязах как Дико и Христо скришом си смигнаха. Излязоха. Изтичах подир тях. Двамата си говореха на двора:

— Какво решаваш?

— Мама ще ми се кара.

— Ще ти се кара, ама не много. — Христо се усмихна: — На края беше омекнала.

— Като станем утре, ще видим. Искам да дойда. Да е тука татко, ще бъде лесно. Татко е учил само в гръцко училище и пак не е станал грък.

Аз се присламчих по-близо. Откриха ме в дрезгавината. Гледах ги втренчено, съучастнически. Братовчедът ме погали по косата:

— Ами това?

— Време му е за училище — рече братът. — Тъкмо е за първо отделение.

— Вземи го и него.

Когато се събудихме на заранта, не сварихме мама вкъщи. Излязла с магарето. Ще събира съчки по къра. Дали мама не бе излязла нарочно толкова рано, Дико се обърна към баба:

— Отиваме двамата на училище.

— Вървете — А сетне попита: — А майка ви?

Дико намери старата си торбичка от училище, повика ме и двамата излязохме навън. Поехме към Горната махала. Показаха се няколко деца с торбички на рамо. Пред една порта се колебаеше мой връстник. Брат ми го извика. Момчето изтича и се присъедини към нас.

Тъй започна за брат ми и мене първият учебен ден в гръцкото училище.

В училището всичко на всичко имаше две стаи. До миналата година, когато училището беше българско, в двете стаи учеха по две отделения — първо с второ, трето с четвърто. По-малките учеше Дана Шопова, по-големите — Тодорка Сливенова. Сега имаше само един учител. В едната стая събра нас, които за пръв път влизахме в училище. В другата нареди всички останали.

Учителят просто сновеше от една стая в друга. Ще постои при нас, после ще мине оттатък. Учителят слабо владееше нашия език. И затова, колкото и да се стараеше да бъде бавен, разбран, говорът му излизаше смешен. Щом ни премина първото стеснение, ние взехме да се кискаме в шепите си. Той като че не забелязваше нашата волност и продължаваше упорито да се занимава с нас. Често той преминаваше на своя си гръцки език и тогава, захапали черните калеми, нямо го гледахме в очите.

Още първия ден учителят поиска да ни израдва. Отвори един сандък и ни раздаде ученически пособия. Всичко беше ново, чисто, лъскаво… С трепет разглеждахме и опитвахме черната плоча с червени линийки и квадратчета по нея, калема с подостреното бяло връхче, буквара с шарените картинки, молива, острилката от лъскав метал, гумичката, която, колкото и да я свиваш, все се изправя… Ние бяхме виждали у нашите по-големи братя и сестри такива неща, но сега беше друго. Всичко това, което беше на чина пред нас, беше наше. Ето кое ни изпълваше с радост. Не един път бях се опитвал да драскам по плочата на брат ми, да разгръщам читанката, другите му книжки, да се увличам от картинките… Не, сега беше друго. Аз сам бях ученик и тези неща, които получих от учителя, бяха мои, с тях щях да се уча.

Ала да се учиш на гръцки не било лесно. Чужд, непознат език за нас. Върбчени, които бяха ходили на работа в Мора, говореха този език. Та и баба разбираше гръцки. Да не говоря за татко. Ала в село никой не се опитваше да говори на гръцки. Аз и всички деца чухме гръцки за пръв път през войната, когато на Корбец срещнахме гръцка войска. Това беше и първият чужд език, който слушах и не разбирах. В село преди войната виждах и турци, и арнаути, ала те се опитваха да говорят на нашия си език.

Какво научихме през цялата учебна година? Писахме чертички, точици, кукички, ченгелчета, колелца… Едва на края можехме вече да пишем азбуката и някоя друга дума и все на плочата. Но затова пък научихме доста гръцки думи. И като че това ни беше по-интересно. Може би към това ни насочваше и самият гръцки учител. На края на годината той се стремеше да ни говори само на гръцки.

Но гръцкият език и всичко гръцко беше само за училище. Изхвръкнем ли оттам, гръцкият вече не съществуваше. Никой от нас не се опитваше да изговаря навън гръцки думи. Пък и онези в село, които знаеха, не ни заговаряха на гръцки. Този език беше езикът на принудата. Единствени братята Гагачови, като ни срещаха, искаха да ги поздравяваме по гръцки. Ние врътвахме глави и побягвахме.

Гръцкият учител чувствуваше преградата помежду ни и беше много внимателен. Нито ни се караше, нито посегна да удари някого. Пък и ние в час станахме мирни, послушни. Не се смеехме вече, когато той заговаряше на български, особено когато звукът „ш“ от неговата уста излезеше като „с“ Започнахме да го приемаме не като другите гърци — гърците завоеватели.

Той беше внимателен не само в училище, но и навън. Вървеше скромно из село, сваляше шапка на всеки срещнат и поздравяваше не на гръцки, а на български. Разбрал бе колко са ненавиждани гъркоманите в село, та все по-рядко и по-рядко влизаше в къщата на кмета. Хората също престанаха да го отминават и отговаряха на поздрава. В какво беше виновен този човек с приятна външност, този учител, този учен човек, когото бяха изпратили тук може би не по негово желание? Той искаше като учител да учи децата на един език, на гръцки език, и нищо повече.

За него дядо Гюро казваше:

— Личи си, че е човек от народа. — И пак повтаряше: — Та кой народ е лош? Да ни оставят големците, ние с гърците ще се разберем…

Когато свърши учебната година, той и не се опита да направи годишен акт, както Тодорка Сливенова. Знаеше, че родителите няма да дойдат в училище. Раздаде ни свидетелствата, разпусна ни и си замина.

Видяхме го как на кон пое нагоре към Дъмбо.