Бончо Несторов
Повест за моето детство (24)

Сянка от Америка

Получи се ново писмо от България. Какво ни пишеше татко? Брат ми го нямаше дома — с връстници беше по къра. Но чака ли се да дойде Дико, и тогава да узнаем какво има в писмото?

— Сине, тичай за Диманка!

Писмо от България! Сърцето ми биеше лудо. И не толкова от препускането към Горната махала, колкото от самото съществуване на това писмо. Ах, защо не знаех да чета! Завиждах на брат ми и на всички други, които бяха ходили на училище. Е, знаех някои букви, но това бе нищо. Защо Дико не ме научи?

Писмото лежи в скута на мама, а ние не знаем какво пише татко! Може да ни пише за нашето отиване в България? Татко ни пита — защо още се бавим? Татко е далеч — той не знае нищо за нашите мъки. Дико веднага беше му отговорил, че ще тръгнем за България. А ние сме още тук и кой знае докога ще бъдем тук! Може татко да е узнал по някакъв начин за пречките, които ни правят. Той ще ни научи как да постъпим. И навярно тъкмо за това ни пише в писмото, а ние не знаем — няма кой да го прочете вкъщи.

Заварихме с Диманка мама и баба кукнали до огнището. Откога не бях виждал мама да седи без работа, тъй сгушена, занемяла до баба. Мама стискаше устни да не заплаче, а зачервените очи на баба ронеха тихи сълзи.

Диманка извади белия лист и като го преобърна веднъж-дваж, започна бавно и плавно да чете:

„Получих писмото ви и научих, че при мене ще дойдете тримата. Много се израдвах. Стана ми много мъчно за мама, но се утешавам, че тя ще дойде по-късно при нас.

Сега трябва да ви пиша за нещо, което не знаете. То много ще ви натъжи, но няма как, по-рано или по-късно, все ще го узнаете…“

Тук гласът на братовчедката потрепери. Диманка се смути и прекъсна четенето.

— Що пише чендото? — изхлипа баба. — Ах, Ильо, Ильо! — занарежда тя. — Що ти се стори, чендо на мама?…

— Чети, чети, Диманке — рече мама с устни и лице без кръв.

Аз уплашено се свих в краката на мама и замрях. Почувствувах изстиналата майчина ръка да минава по главата ми.

Диманка продължи, като се запъваше:

„Миналата година в Америка ме сполетя голямо нещастие. Както работех над машината, една стружка отскочи и ми влезе в окото. Отидох да се церя. Мислех, че белята е малка, а тя излезе голяма. Извадиха ми окото…“

— Ах, чендо! — писна баба. — Окьоре, чендо на мама, по тая пуста Америка! — замята се насам-натам и се похлупи върху мама.

Мама все още мълчеше със стиснати устни. После зейна, ала глас не излезе от гърлото й. Очите й бяха се впили в лицето на тета Депа, която току-що беше влязла. Сякаш от по-голямата си сестра очакваше помощ.

Тета бледнееше, очите й премигваха овлажнени и сетне рече:

— Което е станало, не може да се върне… Върви ли реката назад?… Писано му е било на Ильо да се измъчи.

Думите на тета като че отприщиха нещо в душата на мама. Зарида — тежко и дълбоко, — така както ридае тукашната жена мъченица, когато я сполети нещастие. И нареждаше мама за своя живот на самотница.

— Шестнайсет години съм омъжена за тебе, шестнайсет денове не си бил при мене… Ако не си в чужбина, си комита… Де не те прати тоя наш тежък живот! В Мора ли не беше, в Анадола ли, в България ли не беше, та в тая пуста да остане Америка отиде! За майка, за ченда, за къща окьоре, Ильо Как ще те видя, мъжо?… Как ще видиш чендата си? Боне, татко не те е виждал, а как сега ще те види?… Ильо, защо не пишеш — гледаш ли, или цял окьоре?… Ах, Ильо, вреден стопанин, мъж като топола, ах, Ильо, защо ни изгоре?…

Тета се наведе над мама, като изтриваше сълзите си:

— Търпо, не така. Че Ильо не е умрял? Нито е окьорен. Нали ви пише писма, нали ви вика в България? Човек без очи пише ли, работи ли, вика ли невеста и ченда?…

Тя погледна към Диманка, която стоеше като онемяла, с треперещо писмо в ръце:

— Чети, щерко!

„Сега съм с едно око, но си виждам добре. Отначало ми беше трудно, но свикнах и сега, все едно че съм с двете си очи. Напуснах фабриката или по-право ме изпъдиха, нямаха нужда от мене. Тук не държат хора на работа с едно око. В Америка нямат милост към човека. Изхвърлиха ме на улицата и пет пари не ми дадоха. Много пари потроших, докато се церях в болницата. Парите не жалих, че кьорав човек за де е. Оздравях. Залових се за друга работа, по-лека. Така карах, докато реших да замина доброволец във войната. Вече ви писах в по-прежно писмо, че поради окото не ме взеха във войската.

Мамо, невесто, ченда, това трябваше да ви пиша, за да знаете. Това е всичко. Правете, струвайте, но тръгвайте по-скоро. Не ми се живее тъй самичък.“

Мама промълви:

— Пусти наш късмет.

— Търпо, има и по-лошо — рече тета. — Чу писмото — не е толкова черно.

Мама тежко се изправи, въздъхна с цяло тяло, пристъпи към полицата. Там в една кърпа пазеше завити татковите писма. Мама беше неграмотна, като всички жени на нейната възраст, тъй като в нейно време само момчетата пращали на училище. Понякога мама караше брат ми да й препрочете някое от тия писма, слушаше и тихо ронеше сълзи. На два-три пъти бях сварвал мама да седи край огнището с писмата в скута. Вадеше писмата от пликовете, въртеше ги на ръце и нещо си шъпнеше. Навярно тя познаваше всяко писмо кое отде е, знаеше ги наизуст. В тези писма бе заключена душата на мама, нейният живот, миналото и може би бъдещето… Когато лани бягахме за Корбец, първото, което грабна мама, беше това малко вързопче. Пъхна го в пазвата и не се раздели с него.

И сега мама взе вързопчето като нещо много крехко, внимателно разтвори кърпата и постави новото писмо на татко при другите. Когато се извърна, стори ми се, че виждам една друга мама. Не, виждах пак същата моя мила майка — работна, силна, корава. Сълзите й бяха изчезнали и очите й гледаха пак запалено, упорито.

И започна да се разпорежда:

— Дико, нацепи дърва! Боне, тичай за вода!

На сутринта отидохме на Лапища. Царевицата беше за бране. Окършихме кочаните. Изронихме зърната, напълнихме торбите. След някой ден мама натовари магарето и замина на воденица.

В село нямаше воденица. Върбчени, пък и от още няколко села, мелеха във Въмбел. Воденицата беше в пролома на път за Смърдеш. Една каменна къщурка, затулена от кичест орех. Поляната пред воденицата не оставаше пуста. Все ще се намерят по две-три мъски или магарета, докарали торби с пшеница или царевица. В пролома течеше буйна река, чийто шум огласяше околността. Два камъка се въртяха в тая воденица и кречеталото се мъчеше да надвикне гласовете на реката.

Неведнъж бях идвал с мама тук. На поляната се събирахме по десетина деца. Весели бяха тия часове на воденицата. Най-напред се струпвахме над двата кръгли камъка, които безспирно се въртяха. Побелявахме от паспал и не се махвахме, докато не ни изгонят. Воденицата я държеше стрико Ването. Стар човек, попрегърбен, с вечно побелели мустаци, вежди и капа. Беше тих и затворен, мълчаливо си вършеше работата. Край него се въртяха жени, ние, децата, ала той ни един път не подвикна, че някой му пречи. Та не стрико Ването ни пропъждаше, а нашите майки. Ние побягвахме навън и като се провирахме между мъските и магаретата, започвахме да се гоним, да се прескачаме…

Очаквах и сега мама да ме вземе на воденицата. Поех оглавника на Сивчо, тръгнах напред, до мене Мурджо.

— Ти се връщай!

— Мамо, нека.

— Помагай на баба си!

Лицето на мама беше строго и аз не посмях да настоявам.

А как ми се искаше този път да ида на воденица! Та нали след някой и друг ден ще потеглим за България? Трябваше да ме вземе мама, за последен път. Имаше да се похваля на стрико Ваньо, на децата, които щях да видя там! Заминаваме при татко в България! Мама отмина с натовареното магаре и скоро се скри зад къщите към Долната махала. Почаках да се покаже по пътя за Дъмбо и тогава се прибрах. Върнах се оклюмал. Баба ме зърна и не ме остави да тъгувам — накара ме да й нарежа ситно-ситно тънки вейки за подпалка.

Мама се върна не вечерта, а още по слънце. Имало само две-три жени. Брат ми насипа брашното в едната преграда на хамбара. Баба бе осигурена за през зимата. Пък и за пролет щеше да има. Повече не й трябваше. Затопли ли се времето, и баба щеше да тръгне за България.