Бончо Несторов
Повест за моето детство (23)

Премеждия

Една привечер по пътя откъм Дъмбо се зададе на кон Яни Гагачо. Яздеше наперен, с високо вдигната глава и лош поглед. Макар конят му да бе потънал в пот и пяна, щом мина долната чешма, гневно го пришпори в слабините. И тъй мина в галоп през селото, покрай нашата къща. Кметът се връщаше от Лерин.

Още същата вечер една грозна вест се пръсна из селото. Българите се скарали с довчерашните си съюзници. Пламнала нова война, наречена Междусъюзническа.

Някои се зарадваха. Може тази война да докара свободата по нашата земя.

— Що щат гърците до Върбник, а сърбите до езерото?

Но имаше трезви хора. Поклащаха глава и казваха:

— Нови кърви ще се леят и пак напусто. Гъркът няма да си иде, нито — сърбинът.

В село стана по-лошо. Освен гръцкия жандар дойдоха и двама арнаути, цели опасани с патрондаши, ремъци, кюстеци… Говореха гръцки. Тръгнаха изпъчено по уличките и както през турско, искаха кокошка и бурек. Щом се мярнат белите им дрешки, и хората залостваха вратите.

Дядо Гюро не се стърпя и веднъж им викна в лицето:

— Довчера бяхте пазванти на турците, сега на гърците.

Добре, че не го разбраха — можеше да си изпати старецът.

Беше лято. Нивите узряваха. Хората бяха готови със сърповете. Още от първата ръкойка в бакрачето ще заври прясно жито. Ала мина през селото Гагачо със своите арнаути:

— Никой да не излиза по къра!

Бояха се гърците да не се появят комити и ударят войските им.

— А какво ще дадем на децата? — викаха жените от портите.

— България ще ви прати! — отвръщаше Гагачо със смях.

Жените сновяха по уличките, събираха се на групи, грозно се вееха краищата на тъмните им кърпи, викаха, заканваха се. Ала по пътищата за Крестна, за Превалите, за Дъмбо вардеше по един въоръжен арнаутин. Гладът нападна селото. Хората чакаха с нетърпение да се зачервят класовете, та да сварят, да счукат. От тая лобода и киселец на децата се подуха коремите.

Свърши се в нощвите нашето брашънце, което мама икономично харчеше, колкото да ни залъгва. Но като че за това не мислехме. Та нали щяхме да заминем за България? И мама кълнеше новата война, която ни затваряше пътя.

Кой знае какъв щеше да бъде краят, ако войната не свърши бързо. Кметът вдигна запрещението. Хората се юрнаха по пътищата. Първо да се прибере храната от нивите. Всяка вечер дворищата се огласяха от чукане. В чутура ли, в какво ли, но жените все намираха как да счукат зърно, та да замесят нещо. Котлетата задимяха от варено жито. Да се утоли гладът, после хората ще мислят за вършитба, де са, що са…

Бяхме ожънали Превалите, когато една сутрин мама и Дико тръгнаха за Лерин. Не ги усетих кога бяха излезли. От баба научих, че тръгнали още по тъмно. Мама отиваше в Лерин, за да извади тескере за България.

Повъртях се край баба, опитах се да й насека дръвца, донесох вода от долната чешма, веднъж с борилото веднъж с бакрачето и стомната. После излязох към селото. Беше тихо. На някои гумна бяха струпани снопи, но още не вършееха. Чакаха да се поопече зърното.

На средището по-големите момчета играеха на цингля. Малките като мен зяпаха наоколо. Цингля — това е играта „челик“.

— Пазете се! — викаха играчите при всяко замахване на тоягата. — Ще пернем някого!

Аз се доближавах все повече. Играеха връстници на брат ми. Просто не разбрах как дойдох до самия играч, който в момента замахна с тоягата. В следващия миг краят на тоягата ме лизна по главата. Извиках. Играта се прекъсна, момчетата ме заобиколиха. С две ръце стисках удареното място. Всички помислиха, че са ми извадили окото. Уплашиха се, утаиха се.

— Махни си ръцете! — чувам да вика някой до мен.

Аз не плачех. Стоях изтръпнал, онемял. Но като видях кръв по ръцете си, ревнах.

— Нищо му няма. Нали виждаш, че не е окото. Пукната му е веждата.

Аз се наведох, разбутах предните и хукнах. Ала, кой знае защо, не към дома, а към тета Депини. С плач отворих портата, с плач изтичах по правата стълба.

Като ме видя с кръв по лицето, тета изохка уплашено:

— Кой те удари?

— На цинглята…

Грабна ме под мишница, вмъкна ме в стаята и се залови да ме лекува. Ох, как ми засмъдя от ракията, с която поля раната! Започнах да се дърпам, да рева.

— Нищо ти няма, нищо ти няма — успокояваше ме тета.

На стената висеше кръгло огледалце. Взех да въртя глава пред него. Намерих се смешен с бялата превръзка, която опасваше главата и закриваше лявото ми око. В свободното ми око блесна закачливо пламъче. Изведнъж удареното място на веждата престана да ме боли толкова силно.

— Тето, така ли ще ходя?

— Някой и друг ден.

Изпрати ме до долу.

— Майка ти я няма, ти трябва да мируваш.

Заобиколих средището и влязох в нашия двор. Баба се завайка, като ме зърна с превързана глава. Изскочи и стринка Гелка.

— Нищо ма, бабо, нищо!

— Очето ли бре, чендо?

— А, не, не, бабо! Малко отгоре…

— Като те види майка ти! — поклати глава стринка.

С това премеждие мина денят. Следващият ми се видя тежък. Днес трябваше да си дойдат мама и Дико. Още по ранина пристигна тета Депа:

— Я да те видя!

Двете с баба се надвесиха над мен. Превръзката беше се залепила. Заляха я с ракия. Сълзи изскочиха от очите ми. Но този път не трепнах, не охнах.

— Ще ти мине — рече баба, — но ще ти остане белег на веждата, че е дълбока раната. Ще помниш като малък що си лудувал…

Тя се порови на рафта и отвори малка кутия:

— Благ мехлем.

Тета ме придържаше, докато баба ме намаза и превърза.

— Леле, като те види довечера майка ти…

Знаех, че мама ще ми се кара, дето се навирам при големите момчета. Може и да ме цапне. Но затова не мислех. Гледах кога час по-скоро ще се върне мама от Лерин. Очаквах, че първите й думи ще бъдат — утре тръгваме. Така просто си представях всичко. Та нека ми се кара, да ме шляпне, нали заминаваме за България?…

Не се изморих да зяпам към Дъмбо.

— Няма ги, бабо!

— Нали ги чакаме довечера? Па може и утре да дойдат.

— Защо утре ма, бабо? Довечера ще си дойдат!

Не можех да си представя, че ще замръкна без мама и Дико.

Дълго се въртях тая нощ в постелята, та и на баба не давах да спи.

— Бре ти няма ли да мирясаш?

Исках, щом затворя очи, и сънят да ме грабне. И отворя ли ги, да видя надвесени над мен всички. И да чуя гласа на мама:

— Ставай, тръгваме за България!

В стаята беше тъмно. Огънят бе загаснал в огнището. И дръвцата трябваше да се пестят. Не можеше вече да грабнеш брадвата и да сечеш в корията. Баба не палеше и кандилото, защото нямаше масло. Двете прозорчета се синееха. Това бе всичко, което се мержелееше в стаята. Не бях сам, усещах гърба на баба, ала не можех да заспя. Взирах се към другото прозорче, напрягах слух. Няма ли да лавне куче, да се понесат наблизо стъпки, да ревне магарето… Стъпки долавях, но те бързо изчезваха.

Трета нощ спахме с баба сами. И още две нощи спахме сами. Стринка Гелка беше все около нас, но и тя не знаеше какво да ни каже. Нямаше ден да не мине към нас вуйна Кольовица, тета Сотира, тета Депа. Идваха и съседи, по-далечни. Та кой не знаеше, че се тъкмим за България и че мама е отишла в Лерин?

Чак на шестата вечер пристигна мама с Дико. Добре чух как скръцна портата.

— Мамо, Дико!

От двора се понесе радостният рев на Сивчо, скимтенето на Мурджо.

— Ето, бабо!

Вратата се отвори. На прага беше мама. Баба ровна в огнището. Бликнаха пламъчета и осветиха маминото лице. Никога досега не бях виждал лицето на мама така потъмняло и унило, с очи хлътнали и засенчени. Дори и когато бягахме към Корбец, очите на мама грееха. Спуснах се и обвих коленете й:

— Мамо!

Тя притисна главата ми, докосна с грубата престилка незаздравялата рана, залютя ми, ала не извиках. Беше ми тъй добре, че мама се е върнала:

— Илице, що сторихте? — попита баба.

— Нищо, мамо — отлепи мама стиснати устни. — Нищо.

Мама ме поведе към огнището и тежко се отпусна на рогозината. Побутна главните. Аз засиях на червената светлина.

— Какво е това? — извика мама.

Раната сълзеше над веждата. Мама хвана главата ми, вгледа се в мен, примижа:

— Кой те удари? Боли ли те?

— Хич ма, мамо! Мина ми! Нали ма бабо, ми мина?

— Като на кученце — рече баба тихо.

— Едно пръстче по-надолу, и да ти извадят окото! — изстена мама. — Да не те остави човек, все ще направиш някоя беля.

Нацупих се. Идеше ми да заплача. Та кога съм правил бели? Но веднага ми мина. Имаше да се мисли за нещо много по-важно. Мама каза — „нищо“. Какво значи това? Няма ли да заминем при татко в България?

Влезе брат ми. Изгорял на слънцето, прашен.

Остави дисагите до менците, наведе се да си развърже опинците.

— Чендо, що сторихте? — загрижено попита баба. — Майка ти мълчи.

— Не ни дадоха тескере, бабо.

— Кои бре, чендо?

— Гърците.

Баба се извърна към мама. Мама гледаше в огнището, мълчеше.

— Сборвай, невесто!

— Що знаят гърците в Лерин — проговори най-после мама, — ако не ги подучват гъркоманите…

— Тъй си и знаех — рече баба. — Пусти тия Гагачовци!

— Яни беше в Лерин — подзе мама, тихо, някак несвойствено за нея. — Няма да ви пуснем — рече. Защо? Така… Няколко дена се въртяхме в гръцкото управление. Не ти дават отговор — защо? Еднаж Яни се изпусна, та рече — защо мъжът ти не си дойде, ами остана в България? Защо не отиде в Гърция, нали знае гръцки по-добре от мене?… Разбрах всичко и рекох на Дико да ставаме и да се връщаме във Върбник.

Баба помисли, па рече:

— Пари са ви искали, пари…

— Какви пари ма, мамо?

— Как да не разбереш ма, Илице? — поизвиши глас баба. — Ами рушвет!

— Ах, сърце да ги изпие! — прокълна мама по обичая. — Грош няма да им дам!

— Бабо, да знаеш какво надума мама на Гагачо! — обади се брат ми и пристъпи бос към огнището. — Чудя се как не ни затвориха.

— Та да мълча ли бре? — викна мама и отново видях да пламват позагасналите й очи. — Защо не ни пускат? Убивали ли сме, крали ли сме, що?… Пак ще отида в Лерин!

— Мамо, и аз ще дойда.

Дико се изсмя:

— А, щом те видят тебе, одма ще ни дадат тескере!

— И Бони ще дойде! — рече мама твърдо. — Всички ще тръгнем!

Още на следния ден се убедих, че не в яда си мама каза, че ще заминем всички. Тя повтори това и пред тета Депа, и пред стринка Гелка:

— И да ни върнат, пак ще отидем!

У мама сякаш бяха се възродили всички сили на онази македонка, която животът бе научил да бъде твърда, да понася несгодите и да не отстъпва… Мама разбираше, че правото е на наша страна, и не мислеше току-тъй да се предава. Опора й беше тета Депа.

— Ще идеш, Търпено, с децата. Па нека тогава ви върнат!

Започнахме да се стягаме за далечен път. Не ни изплашиха и думите на кмета. Срещнал бе Гагачо вуйна Кольовица.

— Чувам — рекъл, — Ильовица ще потегли за България с децата. Кажи й — да не си прави труд и харч. По-далеко от Лерин не ще иде…

— Ще видим! — махна ръка мама.

Баба сновеше из двора, влизаше вкъщи, в обор, въздишаше. Тя май не бе съгласна мама да замине с нас за Лерин, докато работата не е „опечена“.

— Какво ще правиш, невесто, с две деца в тоя град? Ами ако там трябва да висите с дни, със седмици? Ще си изядете парите за по път!

Във всяка тукашна къща думата на старите е закон. Свекървата е, която се разпорежда. Не беше по-другояче и у нас. Само че мама беше много работна и цялата къща лежеше на ръцете й. Не чакаше баба да нареди кога да се изоре, де какво да се засее, кой ден да се заколи прасето.

Баба беше от по-друг род, от „търговски“, както самата тя казваше. Не бе научена много на кърска работа. Едно обичаше баба — да ходи на пазар до Билища, до Костур. Особено когато е била по-млада. От всеки пазар тя донасяше разни шекерчета, локум, сушено грозде, смокини… Спастряше ги нейде и после си ги вадеше едно по едно. Това й бе останало от Мора, когато бе живяла при дядо и татко.

Намесваше се баба вкъщи, когато ще се прави сиренето. Тя приготвяше два вида сирене. Едното беше от бито мляко — за нас, — а другото, с маслото — за гости и за… баба. Това сирене се казваше есенско. Правеше го баба в първите дни на септември, когато овчето мляко е най-гъсто, най-маслено. Когато баба ми даваше да кусна от това сирене, премалявах. Нямаше нищо по-сладко от това есенско сирене. То имаше дъх на масло, дъх на орехи, дъх на поляна с много билки. Достатъчно бе да сложиш на голям залък една шушка от него, за да се разтопи коравият хляб в устата ти. Не че нямаше хубав вкус и другото, битото сирене. Имаше. Ала къде бе есенското… У нас всичко бе ароматно и сладко. И хлябът няма значение от що е замесен — дали от пшеница, ръж или царевица, — и млякото, и подквасът — както казвахме на киселото мляко, — и зелето, и туршията, и месото, и черешите, и гроздето, и орехите… И трева да откъснеш, и бледозелена букова шума… Да ядеш овча печеница, да ядеш бурек или зелник… Когато се коли прасе — цялото село знае. Кой няма да се нареди на софрата, за да опита пържените дреболии. По нас прасето не се пърли на огън, а се одира. Кожата трябва за опинци. Сланината пък е тънка, повечето с месо. Цялото прасе се нарязва и посолява в качета. От дреболиите и кръвта се правят луканичета с праз и лук. През зимата, провесени на тавана като дебели въжета, примамват нашите очи. Когато ръженът, нанизан с парчета месо или луканичета, се завърти над жаравата в огнището — не къщата, цялата махала мирише приятно, примамливо, цялото село…

Би могло да се очаква, че баба ще застане твърдо като свекърва и не ще позволи да заминем. Тя бе недоволна от това приготвяне на мама, но не можеше да се реши да каже — не! Та нали и тя е била млада, нали и тя с трепет е очаквала да бъде извикана в Мора? Баба искаше да бъде сигурна, че като ни отведе мама в Лерин, няма да се върнем назад. Ала и нищо не предлагаше какво да се направи. Тя не посмя да каже на мама да даде рушвет. Как се дават така сухи пари? По нас пара̀та беше много скъпа. Пара виждаха само онези къщи, които имаха близки в чужбина. Нямаше тук от що да спечели. Каквото даваше земята, не стигаше за нас. На пазар отиваха селяните не да продават, а да купуват. В девет възела връзваше стопанката парите и вадеше грош по грош само за най-потребното — за сол, за газ, за памук за тъчене на долни дрехи, за кърпи, за сватба, за училище… Трябваха пари и за доизкарване на годината — жито от Дряново и Търново, прасенце от Бесвина за тамазлък… Ще умре добитък — пак пари…

И сега да дадем подкуп на гъркоманите? Никой не можеше да посъветва мама да направи това.