Бончо Несторов
Повест за моето детство (20)

България!

Татко се прибира от Варна на село. Около година и нещо се върти във Върбник. Ту се покаже, ту се скрие. Така е и с другите мъже, които са в село.

Много работа се е отворила за селската чета. Трябва да се свика нейде събрание, да се накаже еди-кой си турски ага, да се прогони нахлула откъм Хрупища андартска банда или сръбска откъм Преспанското езеро. Татко се губи по цели дни с другарите си от селската чета. После ще се чуе, че съединените части са се ударили нейде с турския аскер или са избили до крак нахлулите андарти откъм Костур…

А в това време моят бебешки глас вече се разнася по цялата къща, преминава в двора, разлива се в махалата. Не ми стига майчиното мляко и баба ме дохранва с попара от гола топла водица. По правило през деня сладко спя в коритото, а през нощта водя буден живот. Искам да бъда люлян, да бъда носен на ръце, разхождан по двора. Мама е капнала от умора от дневната работа, татко се е върнал призори, изнурен, одимен. Но разбирам ли аз всичко това? Аз си търся своето. Не го ли намирам, имам начин да протестирам — рева. Не давам покой на никого. Вдига се горката мама от постелята и започва да ме залъгва.

— Ще го хвърля от прозореца! — вика татко разгневено.

Разбира се, татко нито веднъж не ме е хвърлял от прозореца, нито е правил опит за това. Най-много да се завие презглава, та дано ме чува по-слабо.

Ще се разбуди и брат ми, ще ревне, че не може да спи. А след години, когато порасна, ще ми напомня не един път:

— Ей, пърле, бъди добър с мене, че знаеш ли колко нощи не съм спал от твоя глас?

А баба ще промълви от постелята:

— Какъв ли янкеседжия ще стане това дете!

Аз съм на три месеца, когато татко ни напуска. Успява да си извади фалшиво тескере и да замине за Америка. Почти всички тъй заминават. Първо отиват в близката Билища и изваждат документ за самоличност на чуждо име, на някого, който не се подозира, или пък просто на ново име. После се отправят за Лерин или Солун. Там се снабдяват с тескере, както тук наричат паспорта. Няма снимка, няма входна, изходна виза. На тескерето — един дълъг лист с турския герб отгоре — пише, че еди-кой си може свободно да замине от Турция. То се знае — всичко това става с рушвет. А човекът няма дори за път, а трябва да търси и за подкуп. Пари се събират от къща на къща. За чужбина хората дават последните си грошове, всеки иска да помогне. После емигрантът ще връща парите от чужбина.

Когато поотрасна, утрепаната от труд мама, в часове на самота и мъка, ще си излее яда на мене:

— От тебе татко ти избяга в Америка и не се видя, не се чу!

Мама така говори, защото й е тежко. Има часове, когато мъката прелива и примирената с векове македонска жена започва да се бунтува. Докога, боже, тая жена ще живее сама не година, а години?… Не утешава мама това, че чува татко. Татко праща писма от далечна Америка — кое се получи, кое се изгуби. Праща пари, които с месеци пътуват до Върбник. Но живее ли се само с писма, само с пари?

Това е краткотрайна радост. Мама и баба ще си поплачат над писмото, ще посрещнат гости — че пристигането на писмо е събитие не само за нашата къща, а за цялото село. Няколко дни у дома ще бъде ведро, ще ни забравят нас, децата. Ала като всяко събитие и то ще отшуми, ще заглъхне. И отново — еднообразие, сивота, селска неволя. Пак мама ще бъде и за жена, и за мъж, пак ще бъде сама. И така месеци, години…

Седем години бяха се изминали, откак татко бе заминал. И ето че се получи това писмо от България. Къщата се изпълни с хора — роднини, съселяни. Всички знаеха, че татко е в Америка. А в Америка имаше и други върбчени. И те ли като татко бяха тръгнали доброволци? Вуйна Кольовица питаше не пише ли в писмото за нейния мъж. Жив ли е, умрял ли е? Тя беше станала корава жена, криеше мъката си, но сега очите й бяха пълни със сълзи. Не, татко нищо не пише за вуйчо Кольо. Отдавна той не е чул нищо за него. Никой от нашите хора не знае де е Никола Панайотов.

По едно време тета се взира в мама и пита:

— Кога е писано писмото?

Тоя въпрос изведнъж нещо жегна мама. Размисли се и викна:

— Дико!

— Е, мамо!

— Та войната свърши! Де е татко ти? Защо го няма още? Та ние бягахме есенес, а сега и Сечко, и Марта мина!

Брат ми отново разтвори писмото. Въртя го, обръща го, а на мама, вижда се, душа не остана да чака. Чакаха и мълчаха всички наоколо.

— Хайде бре, що се тутлявиш?

— Пловдив, триесети ноември, хиляда деветстотин и дванайсета година — прочете брат ми.

— Четири месеца оттогава! — извика мама.

Развъртя се на всички страни, погледна тук, погледна там. В трескавите й очи — тревога.

— Защо мълчите всички?

— Четири месеца — повтори баба и взе да трие с черната си кърпа зачервените очи. — Де да беше, трябваше да си дойде.

— Ах, братко! — писна тета Сотира и замря.

— Мъжо, мъжо — заклати глава мама и взе да се удря с юмруци като при умряло.

— Търпо, какво правиш? — посегна с ръка към нея тета Депа. — При жив човек…

— Ако беше жив, тука да си е! — изохка мама и започна да чупи ръце.

— Ильовице, не е така — опита се да я успокои една от съседките. — Та не дай, боже, да бе станало нещо лошо, нямаше ли да се разчуе? Та лошото седи ли на едно място?… Четири месеца пътувало това писмо, дордето дойде във Върбник. Нали Гагачо го донесе? Може и той да го е държал сума денови… Война е това, не шега. А може пък Ильо да не е отишъл войник? Що не се случва. Писал човекът и второ писмо, че и трето, но докато дойдат, има да минат нови месеци.

— Права е Лабровица — рече тета Депа. — Защо ще се тюхкаме сега, преди да знаем какво е станало?

Гостите постояха още малко и взеха да се разотиват едни по едни. Аз грабнах писмото от брата и хукнах навън. Бях си наумил нещо.

— Ей, къде? — извика Дико. — Ако те стигна?…

— Остави го — чух да казва мама с отпаднал глас.

Изскочих на гумното. Чудна мисъл бе влязла в главата. Огледах се. Две-три деца веднага ме заобиколиха — Крум, Тина…

— Елате с мен!

Показах им писмото. Най-интересното на плика беше марката. От нея гледаше непознат мъж с малка остра брада, с големи джувки на раменете. После научих, че това било българският цар. Не ме занимаваше кой е този цар и какъв е. Това беше България. Това беше страната, за която и мало, и голямо копнееха. И като махнах с ръка на другарчетата си, затичах се нагоре по уличката, като виках:

— България! България!…

Татко бе изчезнал. Останало беше по-голямото, което бе поразило детското ми въображение. И с името на България хукнах по кривите улички на селото. Цял рояк деца се събираха около мен и заедно викахме, колкото ни глас държи:

— България!…