Бончо Несторов
Повест за моето детство (16)

Андонис

Една утрин слънцето весело се издигна над Дъмбо. По ливадите откъм Билища задуха топъл южен вятър. Тозчас капчуците запяха по стрехите. Това бяха гласовете на пролетта. Пролетта известяваше, че е тръгнала на път. Хората разтваряха врати, прозорци. От оборите се понесе радостно мучене. Бодър шум заливаше селото.

Не че тая зима беше сурова и тежка, та хората бързаха да се порадват на меките дни. Макар войната да бе свършена за нас, духът на войната витаеше над всички. Хамбарите бяха празни. Само в някои домове мучеше прегладняло добиче. Затуй — да пекне слънцето, да потекат водите из селото, да набъбне реката, да се раззеленеят ливадите, да се разшетат хората по другите села, да излязат с ралата по нивите… Да се отвори училището и децата отново да припнат по уличките, да звъннат гласове.

В същия тоя ден, когато дъхът на пролетта дойде със слънцето, със синьото небе, с капчуците, с топлия вятър гръцката команда напусна училището, изчезна от селото. Чак когато войниците се скриха зад Дъмбо, хората повярваха, че онези са си отишли. Мигар тук няма да бъде гръцко? Искаха да се развеселят, някои да ударят капи на средището. Ала скоро видяха една гръцка униформа да прекосява селото. Във Върбник бе останал един гръцки войник. Във Върбник бяха и братята Яни и Лаки Гагачови. Пак гръцко.

На другия ден Гагачо се завъртя на средището и де виждаше жена, я пращаше към училището. Заръчваше да почистят стаите, да ги постегнат.

— Ще се отвори ли училището?

— Нали за това ви викам!

Струпаха се още жени. Дойдоха и мъже. Ето и деца. Мъжете се заловиха да оправят врати, прозорци, да замажат стени, жестоко надупчени от войниците, да белосат с вар. За учениците, за своите деца. Училището отново светна на пролетното слънце. Двете учителки не подгънаха крак и работеха наравно с мъжете и жените. Та това е тяхното училище! Само след няколко дни тези стаи наново ще се изпълнят с детски гласове, наново ще прозвучи българското слово.

Гагачо се навърташе наоколо, подсмихваше се и похваляваше усърдието на върбчени, на двете учителки. Жените му хвърляха унищожителни погледи, а някоя ще подметне:

— Колкото ти е радостно, толкова да имаш…

Познаваха вече душата на Гагачо. Нямаше защо той да се радва. Та нали от толкова години се мъчи да затвори българското училище? Път бе направил до конака в Костур, в Лерин. Уж селото искало да има гръцко училище.

Този път жените не познаха. Имало защо да бъде весело на Гагачо.

Училището беше готово — светеха прозорците, стените, чиновете. Оставаше да удари училищният звънец и класните стаи да се изпълнят с ранобудни деца. И да прелеят над селото първите училищни песни.

Ала училищният звънец не удряше. Варосаната училищна сграда продължаваше да немее на средището. Училището никога не се е затваряло, а сега изведнъж на вратите му щръкна голям катинар като селски юмрук. Това бе направил Яни Гагачо. Той беше кметът, той беше гръцката власт. Гръцкият войник живееше у дома му и го следваше навсякъде като сянка.

Мама не му говореше, като го срещнеше, му даваше гръб. Но веднъж не се стърпя и извика:

— Защо държиш училището под тоя катинар? Затуй ли го очистихме и стягахме от своите гърци?

— Бързаш ли много, Ильовице, бързаш ли?

— Бързам, зер! Всички бързаме! Та откога годината влезе!

— Толкова сте чакали, ще почакате още малко.

Гагачо беше примирителен, тайнствен. Имало защо. Най-после по цялото село се пръсна новината:

— Гагачо отключи училището!

Слънцето грееше право в училището, прозорците искряха. Пред вратата Гагачо доволно премигваше срещу пролетните лъчи. Той не беше сам. На две крачки от него стоеше възнисък мургав мъж в тъмни градски дрехи, с мека шапка на глава. По-настрана се пъчеше гръцкият войник с провесена на рамо пушка.

Първите деца вече бързаха към училището с преметнати на гръб торбички. Сред тях — двете учителки. Зададоха се и жени, неколцина мъже. Ала колкото по̀ наближаваха училището, толкова крачките им се забавяха. Не им изглеждаше на хубаво, дето пред вратата на училището стоеше Гагачо с този непознат възрастен човек.

Когато двете учителки приближиха, Гагачо пошушна нещо на непознатия. Онзи свали меката си шапка и поздрави учителките с „добър ден“ на гръцки. Тодорка и Дана промълвиха нещо, спогледаха се. Не беше мъчно да се разбере какво бе станало. Лицата им пребледняха. Извърнаха се към децата, към приближаващите се жени и мъже. Скоро Тодорка се съвзе и като изгледа Гагачо, каза:

— Оставете ни да влезем и подготвим училището за учебната година, макар да е много късно…

— Изглежда, ти не знаеш нищо? — рече Гагачо, като учудено повдигна редки вежди.

— Какво не знам? — каза учителката с разтреперан глас.

— Ами това… че училището ще бъде гръцко!

Ето, предчувствието им излезе вярно. Притъмня пред двете учителки. Те се отдръпнаха настрана с посинели устни и пълни със сълзи очи. Децата ги гледаха с немигащи втренчени очи. Зад тях — жените, мъжете…

Една жена се развика:

— Тодорке, Дано, що има?

— Нямаме училище — с горест продума Тодорка.

Наоколо беше смълчано, та до всички стигнаха печалните думи. Тихо беше над цялото село, сякаш Върбник се чудеше какво да прави…

Тишината наруши Гагачо:

— Няма да има вече българско училище. От сега нататък училището ще бъде гръцко. Децата ще учат на гръцки. Имаме си и гръцки учител.

Той посочи с глава на възрастния учител с меката шапка. Онзи кимна, за да потвърди, че е разбрал.

— Всички деца — и малки, и големи — ще започнат с азбуката… Новият учител е дошъл нарочно от стара Гърция. Децата да го слушат, възрастните да го почитат. Той е много учен човек. Оставил си е рахатлъка, за да дойде да ни отвори очите.

Някой прекъсна Гагачо:

— Та кой го е викал, че е дошъл?

Гагачо се завъртя, изблещи изпъкнали очи и изкрещя:

— Да си затваряш устата! Гръцката власт го е извикала, ако искаш да знаеш!

— Нека тогава да учи… гръцката власт!

Излезе смешно, ала никой не се засмя. Хората наоколо тревожно тъпчеха на място. Какво да правят? Как ще постъпят двете учителки? Ние, по-малките деца, мирувахме, като гледахме как загрижено са се умълчали големите.

Стрико Димо разбута предните и се приближи до учителките. Той бе отстранен, но селото продължаваше да си го смята за коджабашия. За кратко време стрико Димо беше остарял, отслабнал. Сухото му кокалесто тяло се губеше в черните шаячни дрехи. Ала малките му хлътнали очи още светеха живо.

— Тодорке, Дано — кротко рече той. — Хайде да си вървим…

А след малко, като огледа насъбралите се, повиши глас и добави:

— Където е текло, пак ще тече…

Стрико Димо бавно тръгна. Направиха му пътека. Като се поколебаха, по тази пътека пристъпиха и двете учителки. После пътеката се сключи и всички потеглиха подир тримата. Нямаше шум, нямаше говор. С тежко мълчание селото посрещна отварянето на гръцкото училище.

Два дни барабанът думка на няколко места в селото. Ту ще се чуе пред училището, ту над нашата градина, ту към долната чешма. Биеше го арнаутинът поляк. Уж се разправяше, че избягал към Янина, а една утрин го видяха да излиза от дома на Гагачо. Разбра се — Гагачо го е взел наново за поляк.

Полякът блъскаше барабана и на развален български език подканяше селяните да изпратят децата на училище.

Ала никоя порта не се отвори, никое дете не пое с торбичка на рамо към гръцкото училище.

Разфуча се Гагачо из селото.

— Насила — викаше той, — насила ще ви откарам децата в училището!

— А така ли, насила? А да видим!

Гагачо тръгна с войника да записва децата. Дойде и у дома. Мама не го покани да влезе, държеше го на двора. Дума не му продумват двете с баба.

— Как се казваш? — пита брат ми.

Дико го изглежда под око. Да му отговори ли? Добре.

— Андрей.

— Не. Ти ще се казваш Андреас!

Свърна към мене:

— А ти бре? Как ти е името?… Не, не! Отсега нататък ти ще се казваш Андонис!

Влизаше Гагачо от къща в къща и преименуваше българските имена на гръцки. Плюнчеше молив и правеше дълъг списък в една тетрадка.

— Вписвай, вписвай! Каквото и да правиш, децата ни пак няма да станат гърци!

— Ще станат, ще станат! — заканваше се Гагачо с пръст и влизаше в друга къща.

Само три деца една сутрин тръгнаха за гръцкото училище. Те бяха на двамата братя Гагачови. Водеше ги самият Яни, кметът.

Децата хлипаха по целия път до училището, бършеха с юмручета сълзите си. Ние се трупахме наоколо, следяхме ги. По едно време бяхме готови да ги замерим с камъни. Всеки държеше камък в ръка, но никой не метна. Не ни даваше сърце. Виждаше се колко неохотно трите деца бяха тръгнали за училище. Може би те не искаха да ходят сами на училище, а бяха ги накарали с бой. Не току-тъй самият Гагачо ще ги води.

Гледахме подир децата, следяхме ги и вече не озлобление, а жалост се събуждаше в нашите очи. Те и без това живееха самотно. До идването на гърците се престрашаваха, излизаха навън, смесваха се с нас, заиграваха. За да не ги изпъдим, децата търпяха да им викаме гъркоманчета, не се оплакваха на бащите си.

Те не се почувствуваха по-силни, когато дойдоха гърците и Гагачо стана кмет. Наопаки. Уплашиха се и вече не смееха да излязат и играят с нас. Криеха се в голямата къща и поглеждаха навън от прозорците или от поотворената външна врата. Разбираха, че са се отделили напълно от децата на селото. Кой знае как щяхме да посрещнем тези три деца, ако все пак, както по-рано, биха дошли при нас…

И ето сега те вървяха с наведени глави, хлипаха и приближаваха към училището. Не поглеждаха ни надясно, ни наляво. Ту поспираха, ту подтичваха, насилени от Гагачо… Не, не с озлобление, а с жалост наблюдавахме трите гъркоманчета. И ни се струваше, че ако тези деца побегнат и дойдат при нас, ние щяхме да ги скрием с нашите телца, да ги приемем за наши другарчета. Виждахме колко са нещастни.

Ала това не стана. Трите деца влязоха в училището и се скриха. Ние изпуснахме камъните и се върнахме.