Бончо Несторов
Повест за моето детство (10)

На лагер

Хората започнаха да се успокояват. И да се зададе турска войска, гърците ще я пресрещнат. Пък и натам бяха нашите комити.

Гладът отново се обади. Деца заплакаха. Тогава дядо Гюро се разпореди — да се уловят от овцете. По-големите момчета тозчас се развъртяха. Старците пък се заловиха с уловените овце. Скоро над разпалените огньове взеха да се въртят шишове. Сладка, дразнеща миризма се понесе над лагера. Ние се мятахме ту към тоя, ту към оня огън. Устата ни бяха пълни със слюнки и жадно се кокорехме пред зачервяващите се шишове. Струваше ни се, че печеницата никога няма да стане. Бяхме страшно гладни и нямахме търпение.

— Първо на децата — рече дядо Гюро.

Все някой трябваше да се разпорежда и това беше той.

Никой не го избра, никой не го посочи. Дойде естествено. Всички се обръщаха към него за съвет, искаха едно друго. И той, както си беше стар, побелял, ала внушителен и държелив, се превърна в старейшина на бежанския лагер. И то не само на върбчени, а и на хората от Въмбел, от Смърдеш, с които се бяхме смесили. Та хората не бяха само от три села, те образуваха един голям род, тъй като повечето бяха и роднини помежду си.

Родът на мама беше от Въмбел. Ние потънахме сред вуйчовци и братовчеди. Този род бе дал хора в Смърдеш и ето ние се озовахме сред смърдешките роднини. И така беше с много домове. На къра се образува едно голямо семейство, напуснало родните огнища. Хора се търсеха и като се намираха, със сълзи се прегръщаха, разпитваха за близки, сякаш не бяха се виждали от години. А те бяха се срещали или на гости, или на пазара в Билища.

Огньовете ту затихваха, ту отново лумваха, щом някой метне цепеница. Пламъците осветяваха лицата на бежанците. А те на купчинки, на купчинки стояха будни и си говореха. Печеницата беше утолила глада и на малки, и на големи. Майките бяха вече по-спокойни, прибираха децата край себе си и ги гласяха да спят. Те няма да спят. Те ще бдят над тях, както са бдели на Какасул през въстанието и много пъти, когато турци са влизали в селото, когато наблизо или в края на селото са еквали гърмежи.

Мама ме притисна до себе си и от време на време надава вик:

— Дико! Дико!

Брат ми е при големите момчета. Той е на четиринадесет години. Очите му останаха при войниците, при пушките и паласките. Той и другарите му са си отрязали по една дебела дряновица. Ако нямат пушки, то поне по една остенгарка да държат в ръце. В лагера мъжете са те. От дядовците може да се очаква команда, съвет, но силата са те, по-големите момчета. И те чувствуват това. Пипнали остенгарките, те сноват из лагера, обикалят наоколо, ще се посмеят на някой старец, който държи стара кремъклийка, и вардят да не бъде нападнат лагерът.

Разговорите наоколо не стихват. Отдавна е нощ. Децата спят в скутите на майките си. Аз дремя. Хубаво ми е сгушен в мама. Отпред ме лъха светлеещата жарава, сит съм от сладката печеница. Мама тихо разправя правя за Какасул. Всичко това е говорено неведнъж, познато е на всички, но наоколо пак слушат. Мама разправя как е загинал Сотир Пандовски.

Сотир е от нашето село. По време на Илинденското въстание всички мъже са при четите. Старците и жените грабват каквото могат и хващат пътя за Брезница… Като се извръщат назад, какво да видят — над Дъмбо се вият пушеци. Горят селата. Жените кълнат поробителите, оплакват злочестата си участ. И бягат все по-нататък, та дано спасят децата си от ятагана. Спират на Какасул — гъстата гора над Брезница. Но и тук ги настига башибозукът. Сред турците има и арнаути. И между тях откриват познати от Билища, от Битинско, от Трени, от Корча, с които са общували, ходили са си дори на гости. Нападателите са озлобени на „каурите“ — така наричат те българите. Гърмят, въртят ятагани и ножове, търсят пари, ценности, по-скъпи дрехи. Търсят и укрити мъже.

Мъже няма. Има само един — и той е Сотир Пандовски. Тежко е на Сотир да остави млада невеста и малко детенце. Старците и жените го гледат накриво, че е в полите на жена си, а не при другарите си в четата. Сотир се свива, срам го е, силен и здрав мъж, и гледа да не се мярка пред очите на околните. Ала ето го и башибозука. Пищят жените, плачат децата.

— Сус! Сус! — крещят нападателите.

— Ах, Сотир, Сотир! — чупи ръце младата невеста и се мъчи да скрие мъжа си.

Какасул е обграден и никой не може да се измъкне. Башибозуците тършуват из вързопите, разсъбличат жените. Неколцина се приближават до мястото, където се е свил Сотир до жена си. Жена му го е облякла във власеник, завързала е кърпа на главата му, а той, взел детенцето си, страхливо се спотайва. Дебнещите очи на един башибозук го откриват:

— А, гиди, каур!…

Спуща се, грабва онемялото детенце и го захвърля напосоки. Сотир няма време да притисне детето си. То замлъква до един камък. Башибозукът разчеква уста от злоба, отдръпва се на две-три крачки и насочва пушката си. Изстрел. Сотир се търкулва с пръсната глава.

Чувам, сякаш идва отдалеч, притихналият глас на мама:

— Къде да иде по-напред Сотирица? При детето ли, при мъжа ли?…

Детското ми въображение е пламнало. Мама, околните, огънят… всичко изчезва в нощта. Аз съм на Какасул. Лагерът. Той прилича на нашия. Ето ги и онези… Те нахлуват ей от тази страна… Още малко, и ще бъдат при нас… Аз съм на рамото на този Сотир… Една ръка се протяга, грабва ме и аз полетявам нейде по камъните… Гърмеж…

— Мамо! Мамо! — крещя.

— Нищо, нищо, чедо… — Мама ме гали и успокоява. — Спи, спи…

Треперя, челото ми е оросено. Търся майчината престилка да се покрия. Искам да се скрия от онзи турчин…