Джон Гънтър
Америка без маска (232)

Историята на щата Оклахома е история на индианците. Щатът е типичен и се отличава, както щата Юта, с това, че у него има едно малцинство жители, неповторимо по своите особености. До сега в нашата книга много рядко споменавахме за индианците, поради това, че те са извън течението на днешния политически живот. Но в тази част на книгата, индианците, които са преди всичко друго първите собственици на този огромен и привлекателен континент, заслужават една любезна дума. В Оклахома индианците са многобройни, но тяхното значение понякога е преувеличавано. Легенда е, че за да можете да отидете навсякъде в щата, трябва да имате непременно индийска кръв.

Когато пристигнах в града Оклахома, не бях тъй наивен, че да очаквам да срещна индиански главатари, украсени с пера, с имена като „Главния Бейкън Ринд“, с войнствени крясъци и викове, размахващи боздугани, или да срещна индианки, обути в своите алени мокасини. Може би бях вече прекарал достатъчно време в южните щати. За това мислех за индианците като „проблем“ и смятах, че ще срещна племе, което е изключено от обществения живот, политически потиснато и икономически подчинено. Съдията P. М. Райни — един от известните адвокати в тоя град — ме покани да обядваме, дето щяха да присъствуват и някои индианци. След десет минути очакването ми, че ще има някакво изкуствено разделяне между белите и индианците, стана смешно. Гостите на обеда бяха бележити хора, издигнали се високо в обществото. Бен Дуит (три четвърти Чоктау), бивш главатар на племето Чоктау, е бил пръв секретар на губернатора Кер. Съдията Рефорд Бонд (една осма Чиказау), е председател на комитета за корпорациите в щата Оклахома, което е важна длъжност за ръководене и контролиране петролните компании и ползуването от частните блага. Ърл Уелч (една шестнадесета Чиказау) е съдия от Върховния съд и бивш главен съдия. Флойд Мейтуби (три осми Чиказау), известен ръководител на застрахователното дело, е управител на племето Чиказау.

По време на обеда някой ми каза: „Моите съплеменници започнаха да се женят за бели хора, докато изгубиха и последната си капка индианска кръв“. Индианците в Оклахома теоретически гласуват и имат пълни и еднакви права с белите. Ако има някакво социално разделяне между бели и индианци, то е на основата на бедността и на нечистоплътността. Земите на индианците са били безмилостно заграбвани. В университета има голям процент студенти с индианска кръв, но няма нито следа от индиански национализъм, макар че повечето от индианците се гордеят със своя произход. Индианците в Оклахома се разделят на две общества. Първите — членовете на петте цивилизовани племена — Чоктау, Чиказау, Чероки, Семиноли и Кри. Това са потомците на тези, които първи заселиха индианската територия. От тук излизат голяма част от главатарите на индианското общество. Второто общество са индианците, наречени „Покрити с одеяло“. Те — като напр. Команчите, Паунис, Потаватомис, Апахес, Арапахоес — са скитници, които не обичат да се заселват в град и никога не са имали развитието и културата на петте цивилизовани племена. Наричат ги индианците „с одеяла“ затова че те все още ходят загърнати в одеяла. В сравнение с цивилизованите, те са по-долна класа, макар че не са официално разделени от тях. Живеят върху площи земя, запазена за тях от федералното правителство. Не плащат данъци. Това е главната разлика между двете общества индианци. „Резервацията“, място — определено за препитание на индианците, е площ заградена с бодлива тел, в която индианците са поставени насила. Поне доскоро се смяташе така, но това не е истина. Всеки индианец, от която и да е запазена площ може да влиза и да излиза от нея да се настанява там или да я напуска по свой избор. Хиляди индианци са правили това. Те са се преселили в градовете на запада и са станали аптекарски работници, механици и помощници в бензиновите станции, без да могат да бъдат различени от останалите граждани, освен по своята по-тъмна кожа. Мнозина млади индианци се явиха доброволци или бяха мобилизирани и служиха почтено във втората световна война. Индианците, които са останали да живеят в запазените площи, са подложени на някои досадни ограничения. Никой не може да продава свободно алкохол на индианците, нито пък в запазената площ може да се произвежда алкохол. Правата на собственост са ограничени.

Средно една трета от всички индианци в Съединените щати живеят в Оклахома — 128,000 от 342,000 души. Тук са представени не по-малко от 35 племена и в тяхното общество има кора като ония, които срещнах на обеда, и за които не съществува индиански проблем; има петролни милионери и жители на племена в мизерни хижи, които с нищо не са променили живота си след 1870 г., от когато не са яздили кон.

Петте цивилизовани племена са се настанили в Оклахома по следния начин (това не е история, с която американците биха могли да се гордеят; това е срамна история): Племената първоначално живели в Югоизточните Съединени щати — Джорджия, Тенеси, Мисисипи, Алабама — и специално Чероките, под своя велик главатар Секвоя, създали цветущи общества. Повечето от тях били грамотни и християнизирани. Но лакоми представители на белите нахлули и заграбили техните земи. Белите, подпомагани от армията на Съединените щати, просто отнели земята на туземците. Индианците били ограбени и обездомени, без сянка на законно право, от страна на белите. Подписан бил „договор“ през 1832 г., според който индианците, които са изпъдени от своите домове, в замяна получават обещание за земи в местата, гдето сега е Оклахома, за използуване „дотогава, докато тревата расте и реките текат“. 4,000 от 16,000 туземци измрели в „похода на сълзите“, който последвал, когато армията насила ги отправила на запад. Даже през ХХ-я век, когато станаха някои от най-грубите насилствени изселвания, няма по-грозни епизоди от този с индианците. Петте племена били насилствено заселени върху индианската територия, която е източният сектор на щата Оклахома. Тук те започнали търпеливо да изграждат своите загубени градове. Столицата на Чоктау била построена в Тушахома, тази на Чиказау — в Тишимингу, на Чероки — в Техлекуа. Един век след като е построен, Тушахома, градът стана наново прочут. Един народен представител от Оклахома предложи в Конгреса през 1936 г., столицата на обединените народи да бъде Тушахома.

Петте племена получиха разрешение да се наричат „нации“ и действително те придобиха племенна автономност със своя писана конституция и съдилища. Чиказау нарече своя главатар губернатор и другите четири имаха и имат все още главен водач; преди години тези главатари бяха избирани от племенните съвети; днес те са назначавани от президента на Съединените щати. Петте племена достигнаха висока степен на развитие и напредък в Оклахома. Те добре ръководеха своите пасбища и скотовъдци стопанства и доведоха бели учители. Повечето от техните деца могат да четат и да пишат, докато много възрастни в щата Арканзас едва знаят английската азбука.

Междувременно територията в Оклахома, в западната част на днешния щат, бе предназначена за настаняване на индианците „с одеяло“ и другите племена. На белите, на които бе разрешено да влизат в индианска територия, но да не са заселват, беше забранено да влизат в „територията Оклахома“ до 1889 г. Това означаваше, разбира се, че търговците на уиски, пазачите на стада и разбойниците, можеха да идват нелегално и да правят индианците на „кълцано месо“. Мисионерите също влизаха в тая територия нелегално. Но след 1888 г., на 22 април, 20,000 бели заселници получиха разрешение да нахлуят като порой през границата и да завземат индианските земи.

Индианската и оклахомската територии останаха отделни единици до 1907 г. Петте цивилизовани племена в индианската територия имаха свои племенни правителства. Оклахомската територия получи управление, организирано от Конгреса във Вашингтон. Съществувало силно движение щото индианската територия да бъде отделен щат под името Секвоя. Но двете територии се съединиха и образуваха сегашния щат Оклахома през 1907 г., когато той бе допуснат да членува в Съюза.

Ако вие разговаряте с някой много просветен гражданин, какъвто е Джон Колиер, (в продължение на повече от едно десетилетие шеф на бюрото за индианските въпроси в Съединените щати), ще научите подробности около онова, което се е случило с индианците през този период не само в Оклахома, но и в други места на Запад. Напр. индианското население в Калифорния от 120,000 души в 1850 г., спада на 20,000 в 1880 г. Голям брой от тях, като полинезийците, измрели от мъка. В Оклахома, територията, запазена за петте племена, е била постепенно окастряна, а индианците са били експлоатирани безмилостно. Аз не засягам в тази книга историята за паденията на тия племена, за грубостта и жестокостта върху тях, за ограбването на земите, за евтините измами от страна на белите земевладелци и адвокатите. Индианското бюро във Вашингтон стана в същност, по намерения и цели, противоиндианско бюро. В началото причините бяха предимно военни. На индианците се гледаше като на напаст и трябваше да бъдат очистени от тук, колкото се може по-скоро. Тази военна политика — да бъдат унищожени индианските племена и да бъдат разпокъсани — бе предоставена от армията на министерството на вътрешните работи и тя бе осъществена в дълга редица опити да бъдат „спасени“ индианците от техните „черни пътища“. Всичко, което насърчаваше унищожаването на индианската култура и което прочистваше и омаломощаваше структурата на индианския живот, бе окуражавано. След това дойде доктриналното проклятие — „когато индианските проблеми бяха разглеждани не от общонародно гледище, а от местно“, така че всеки народен представител от Индиана беше свободен да заграбва индианските земи и да си играе с местното население. Тъй като политиката на бюрото беше да се ликвидира с индианците, от Вашингтон не направиха никакви усилия да запазят тяхното земеделие.

Неизчислими милиони тонове земя бяха измити и отнесени от реки като Рио Гранде.

Всичко това бе променено след 1932 г.; г. Икес стана министър на вътрешните работи, Джон Колиер стана шеф на бюрото за индианските въпроси, г. Рузвелт насърчи техните възгледи — службата за запазване на почвата даде подкрепата си и през 1934 г. Конгресът прокара закона за организация на индианците, с който бе установена нова процедура и нова политика. Според тоя закон на индианците се даваше помощ за социалния им и стопански напредък, в защита на индианската култура и изобщо — правеше се усилие да се даде на индианците племенна автономия и самоуправление.

Сега главните желания на индианците изглежда са следните: В Югозапада, дето е изтощил пасбищата, индианецът не може да купи повече земя; много от племето Навахо биха искали да напуснат запазените за тях земи, да отидат другаде и да плащат данъци като земевладелци, но това не им се позволява. Индианците, които живеят в запазените земи, по закон не могат да отидат в съдилищата, за да предявяват искания и да търсят обезщетение срещу правителството. Мнозина от индианците закрепостени в запазените земи, са недоволни от съмнителния статут, според който те са еднакво граждани и наемници — пазачи — на тия земи. В пет щата: Колорадо, Вашингтон, Юта, Ню Мексико и Аризона — индианците нямат право да гласуват, макар че тая забрана се счита напълно противоконституционна. Бях казал по-горе, че няма индиански шовинизъм. Но напоследък се забелязва едно повишение на индианското самоосъзнаване. В Пуебло (Ню Мексико), бе образуван Съветът за сътрудничество на 22 племена. А през 1944 г. в Денвър бе образуван Съвет на американските индианци, който представлява съществен брой от племената в цялата страна. Друг факт, който трябва да се отбележи, е, че индианците нямат вече такава голяма смъртност. Процесът на израждане бе спрян и сега поне индианската раждаемост — особено между племената Хопи, Апачи, Навахо и Пуебло — е три или четири пъти по-голяма от тази на белите.