Джон Гънтър
Америка без маска (221)

Наследството на Хю

Колкото повече се вглеждате назад към това наследство, толкова по-недостойно изглежда то. Лесно е да бъдете мъдър със задна дата. Почти във всяко отношение кариерата на Хю Лонг върви паралелно с тази на модерния европейски диктатор тиранин — Хитлер или Мусолини. Ако беше жив, Хю Лонг можеше прекрасно да докара фашизма в Америка.

Цялата тази история е толкова известна, че аз ще се задоволя само да допълня една-две подробности и да изтъкна съвременния морал. Хю беше интересно чудовище. Той беше безкрайно „по-човечен“, отколкото, да кажем, Пилсудски или Кемал Ататюрк; сравнен с Франко, например, той представлява квинтесенцията на топлота и чар. Той беше отначало до край човек от народа и впечатлението, което правеше на един човек от улицата, бе внушително. Всеки диктатор се нуждае, преди всичко, от силна личност; Хю положително я имаше. От самото начало той имаше голяма дарба на оратор (като Мусолини); той беше (като Гьоринг) често благ и мързелив и (подобно на Хитлер) малко нещо страхлив физически. Той даде на своето движение религиозни обертонове (подобно на Салазар, Франко и Долфус); именно Джералд Л. К. Смит, не някой по-малък, държа погребалното слово над гроба му. Той беше блестящ (като Гьобелс), развратен (като Кемал), сантиментален (като Хитлер), самохвалко (като Метаксас) и човек с извънредно здрав разум (като Александър Югославски). В едно отношение Хю се отличаваше от своите европейски прототипи: той имаше блестящо чувство на хумор. Също така, той беше магистър по политическите злоупотребления. Веднъж се отървал от един приятел, който имал малка брада, като го нарекъл просто „празна уста“. Хю можеше, впрочем, да пише на много ефектен английски език. При един случай той казал: „Аз съм роден в политиката, посветен на нея и венчан с бурята“.

Не всички, разбира се, го обичаха. Прочут е анекдотът с човека, комуто предстояло да бъде обесен.

Съдията: — Каква е последната ви дума?

Осъденият: — Нямам такава.

Хю: — Може ли тогава да използувам времето на осъдения, за да произнеса реч?

Осъденият: — Най-напред ме обесете.

Хю Лонг прекарал няколко месеца от юношеството си като продавач на някакъв вид мазнини, също както Хитлер е продавал по улиците пощенски картички. Най-сетне онова, което го смаза накрая, е същото, което смаза и Мусолини: корупцията.

Той винаги имаше голямата способност да се излага, било като се напиваше на Лонг Айланд, държейки своята прочута levee, в зелена пижама, хвалейки се как щял да събори Белия дом, когато правеше гримаси как минава през Сената — или казвайки на някой почтен журналист, дошъл за интервю с намерение да открие нещо от неговия характер: „Кажете просто, че съм sui generis и толкова“.

Хю беше роден беден (пак — както Мусолини); той е бил осмото, от всичко девет деца. Наричаше се изполичар и претендираше, че има в себе си кръвта на акадианците (както Пилсудски претендираше, че имал литванска кръв). Той беше пристрастен към книгите (като Мусолини). Имаше способност да привлича разбойниците с несъмнената си лоялност (да кажем, като Гьоринг) и започна своя обществен живот като атакува „големите интереси“ и „дружествата“ (точно както Хитлер — универсалните магазини); беше отговорен (пак като Хитлер) за значителна програмна обществена деятелност. Беше (подобно на Франко) абсолютно жестокосърдечен към своите неприятели; наричаше хората „шинола“ или „кинки“, като загатваше с това, че имат негърска кръв, точно както Хитлер обвиняваше своите неприятели, че имат еврейска кръв. И нека никога не се забравя, че този луизиански водач придоби повече власт в един американски щат, отколкото всеки друг човек в историята.

За истинските обстоятелства около смъртта на Хю съществува известна тайнственост, (както около смъртта на Хитлер), но мнозинството добре осведомени хора в Луизиана приемат днес обикновената разказвана версия. Хю опетнил семейното име на един знатен съдия; един чувствителен младеж, оженен за член на това семейство, се почувствувал засегнат и размишлявайки, изпаднал в ярост и убил Хю. Диктаторството на Хю Лонг, обаче, не престана с края на Лонг. Един слаб триумвират го продължи за няколко години, до 1940 г. Някои мошеничества, станали през този период надминаха всичко, което бе под режима на Хю. Бандата бе разтурена, разбира се, не за друго, а от федералното преследване за подоходни данъци и други подобни нередовности. В затвора влязоха осемнадесет души, включително и председателя на университета, както и губернаторът, който бе наследил Лонг. За да увиснат на въжето (както знаем добре от примера в Чикаго) правителството на Съединените щати трябваше да чака докато те съвсем се изложат.

Лонг беше демагог, ужасен себелюбец, вулгарен, разпуснат и престъпен. Неговият собствен брат удостовери веднъж, че Хю получил 10,000 долара подкуп от клона на една корпорация. Но същественото бе нещо много повече от горното. Той построи доста добри пътища и обществени здания; премахна избирателния данък; рядко изтезаваше негрите; даде възможност на хиляди младежи да получат образование, като направи учебниците безплатни; построи „свободни мостове“ там, дето по-рано движението беше невъзможно без плащане на мостово право; неговата програма за подялба на богатството имаше, отчасти, доста здрава социална и икономическа основа; той беше човек на народа, — докато амбицията, пълната липса на каквито и да са философски ценности и корупцията се сдружиха, за да го погубят. Защо е толкова важен този въпрос? Защото, ако ми се позволи да повторя на кратко това, което Реймънд Суинг писа преди много години в една своя статия за него в Нейшън, — не е възможно да се разбере колко опасен беше той, без да се разбере също така колко добро беше направил. Той даде „добри дела в замяна на диктаторството“, и без тия добри дела едва ли можеше изобщо да представлява някаква заплаха. Почти сигурно е, че всеки бъдещ демагог, който ще се опита да си пробие път към властта в Съединените щати — например през следната депресия, ако тя дойде — ще следва пътя на Хю Лонг. Друг, в същност, няма. Такъв човек ще дава всякакви обещания на безимотните и безспорно ще подобри техните условия на живот. Той ще апелира дори към всяка сянка или нещо подобно на либерализъм; изникнал на хоризонта, той ще изглежда като спасител, като безпристрастен месия. Изтрезняването идва по-късно — със заграбването на гражданските свободи, с военното управление, със заграбването на избирателния капацитет на страната, със създаването подобна на Хитлеровата машина, продавайки се на големите богаташи, които първоначално са били опозиция, с концентрационни лагери за първите последователи и за всички различно мислещи и най-после, ограбвайки от народа това, което народът е мислил, че притежава.