Джон Гънтър
Америка без маска (184)

Няколко обобщения за Юга

Ние южняците сме, разбира се, един митологичен народ.

Джонатан Даниълс

Макар че може да се каже, че има много „южни страни“ — има само един Юг.

У. Дж. Каш

Родените в чужбина и техните синове, които ни придружаваха през повечето пътувания в тази книга, сега фактически изоставят нашия разказ. Югът има население от предимно туземен англосаксонски произход; това, наред с памука, мизерията и негърския въпрос, е най-вече общ знаменател за цялата област. Казвам „англосаксонски“; бих могъл да прибавя предимно от „шотландско-ирландски или келтски род“. Има градове в Северна Каролина, почти толкова шотландски, колкото Абърдийн; има погранични зони в Тенеси и Арканзас толкова непримиримо келтски, колкото Уелс; повечето южни щати при това са много горди със своето минало и произход. Във всеки щат, с изключение на Флорида и Луизиана, 90 на сто и повече от белите граждани произхождат от родители, родени в Америка. Числото стига до 98.7 на сто в Арканзас, ако изобщо може да се вярва на арканзаската статистика.

Вмешателство и войнствен дух. Югът беше, както всеки знае, оная част от нацията, която от самото начало и най-енергично взе страната на Съюзените народи в двете световни войни. Това явление, което ще разгледаме с внимание, когато дойдем до Тексас, има дълбок и справедлив естествен произход. Някои южни щати имат военни постижения, които съперничат даже на тия на Тексас. Например, в 1940 — 41 година, според добре известния бирмингамски журналист Джон Темпъл Грейвс, процентът на доброволците в специални служби беше 49.8 на сто за цялата страна; съответните числа за Южна Каролина бяха 85.3 — 92.6 на сто за Джорджия, 98.6 на сто за Тексас и не по-малко от 123.4 на сто за Кентъки. През октомври 1941 година, според едно допитване на „Галъп“, 88 на сто от южняците мислеха, че, Германия да бъде бита, е по-важно, отколкото те да останат извън войната, докато процентът за цялата страна беше 70 на сто. Г-н Грейвс има една интересна глава, в която запитва различни твърде известни южняци — специалисти — как биха обяснили подобни поразителни числени резултати. Един от факторите, очевидно, е англосаксонският произход на повечето южняци. Друг (това също ще разгледаме за Тексас) е, че Южната икономика е базирана върху износа на сурови материали, главно памук и тютюни, на които Европа изобщо, и Англия в частност, са важни клиенти от незапомнени времена. Друг един фактор е особената и незаличима военна традиция и бойният импулс. Югът винаги е имал култ към военните герои и е създал цяла серия генерали от Анрю до Стоунуол Джаксън. Генерал Джордж С. Маршал е по местожителство вирджинец — и по една случайност вирджинският военен институт в Лексингтън по значението си за обучението на американски офицери е втори след този в Уест Пойнт — а генерал Дъглас Макартър е роден в Арканзас. Марк Етридж, издател на луизвилския „Courier Journal“, посочи причините за милитаризма на Юга, като каза: „Ние знаем по-добре от всеки друг, че войната разрешава въпросите.“ А проф. Одум отговори: „Югът е бил нападан толкова често… от хиляди реформатори и обвинители, че той автоматически е готов да се защищава.“

Д-р Дъглас С. Фриман, известният биограф на генерал Робъртли и неговите помощници, ми разказа един блестящ малък анекдот, отнасящ се до маневрите на войската през 1941 година в Луизиана. Един фермер попитал един посетител журналист северняк за какво е цялото това възбуждение. „Обучаваме се“, — отговорил журналистът. „За какво?“ „Смятаме, че може би ще се наложи да се намесим в тази европейска война.“ „Така си и мислех! От дълго време съм мислил това. Но едно нещо ни безпокои. Смятате ли, че, когато ние се намесим, вашите янки поне малко ще ни помогнат?“^[1]

Бедността. Това е най-съществена и назряла проблема. Югът е от всяко гледище най-бедната област в страната; например средният доход на глава в десет южни щата беше 716 долара в 1944 година, срещу 1,284 долара в Ню Ингланд, 1,459 на западното крайбрежие и 1,117 за цялата страна изобщо. Почти въз всички статистики във връзка с благоденствието на страната, Югът е на дъното. Професор Одум, в книгата си „Южните области“, печати една богата галерия от диаграми и карти; в карта след карта, нарисувани, за да илюстрират различните стопански индекси, Югът се явява като солиден блок на най-низкото стъпало на нацията. Този блок, в някои карти боядисан бяло, в някои черно, но винаги сочещ недоимъците на Юга, е срещу други карти, показващи обсега на памучната култура, процента на родените в страната бели племена и най-тежкото натрупване на негри… А ето и една почти невероятна цифра, не от Одум, а от Дабней, и по-отскорошна: Единадесет милиона южняци имат годишен паричен доход 250 долара или още по-низко!

От подобна статистика можем да извлечем много изводи. Един от тях е, че, както и в Запада, болшинството интелигентни млади хора се измъкват оттук, може би само поради простото обстоятелство, че изкарването на препитание е много тежко. Ерозията на почвата на Юг е важен проблем, както ще видим; подобна е ерозията и на човешките същества. Вторият извод засяга сложна маса от интелектуални дилеми. Защо Югът така често е с толкова разпалени глави, упорит и неразумен? Защото той няма възможността да си достави златни средства.

Сега една дума за земеделието, въпреки че в отделна глава по-после ще споменем за памука. Югът е предимно селски. Тук ние сме много далеч от гъстотата на големите градове на Средния запад. В същност според преброяването в 1940 г. целият Юг има само три града с население над 300,000 жители, и една от диаграмите на Одум показва, че срещу цифрата 67.2 за Далечния запад и 74.4 на сто за Североизточните щати, само 29.8 на сто от южняците живеят в градски области. Южното земеделие е много по-разнообразено, отколкото мнозина мислят — вземете например праскови, пъпеши, лимони, фъстъци — ала памукът и тютюнът са все още двете главни култури. И двете тия култури понякога причиняват извънредно тежки загуби на почвата. В тази книга ние говорихме много на дълго за ерозията на почвата и знаем добре колко опасен проблем за Запада е това. Но ерозията в Юга е несравнимо по-опасна. Половината от ерозиралата земя в страната се намира в южните щати и загубата в почва се изчислява на около 300 милиона долара годишно; значително потиснатият от мизерия Юг, който е такъв ленивец в толкова много статистики, е първи в страната по отношение количеството на торовете, които трябва да се закупят. Бившият губернатор на Джорджия, Арнал, изтъква убедително, че средният фермер — южняк плаща годишно по 2.71 долара за наторяване (което прави общата сума 160 милиона долара за торове) и губи 9 долара на годината от точно същите вещества, които поставя в почвата: — поташ, фосфати, азотни деривати и други подобни.

Един нов и окуражителен знак е преминаването към рогатия добитък. При памучната култура, числото на работните дни през годината е сравнително малко. Памучната реколта се отглежда за около 180 дни от 365. Тъй че памучният работник е средно свободен половин година; не е чудно, че стандартът на живот е така плачевно нисък. Проблемът се състои в изменението не само на почвата, но и на човека — да се създаде за повече хора, повече видове работа. Добитъкът предлага едно възможно разрешение, дотолкова, доколкото изисква много внимание и грижи и, с изключение на тия области, дето ерозията е направила земята да изглежда пуста, както лицето на луната, той може да пасе на междинна земя. Във всеки случай отглеждането на добитък става деятелна и доходна индустрия на Юг. Флорида се препитава днес от отглеждане на добитък почти толкова, колкото от отглеждане на лимони и портокали или даже от туристи и комар. Цифрата може да изглежда невероятна, но 40 на сто от сегашния доход от фермите на Джорджия иде от рогатия добитък, срещу 38 на сто от памука. Монтгомъри, в Алабама, е станал столица на добитъка в Югоизтока и представлява Форт Уорт в миниатюр; очите на хората в Мемфис светят, когато говорят за Харфордс и добичета от Тенеси спечелиха наградата в Тексас миналата година при изложбата.

Има бедна почва в Юга; има земя, която не е дори земя, като прочутата област около Дъктаун, близо до границата на Тенеси — Джорджия, дето не остава абсолютно нищо, освен дивашки оголените и мръсни урви; тук е още и земята на делтата, богата като Крез. Делтата, която — странно наистина — не е никаква делта, е областта граничеща с реката Мисисипи, между Мемфис и Виксбург; тя е област по-скоро на едро земеделие, отколкото на дребно, и там именно механическият памукосъбирач предизвиква една от главните революции на нашето време. В страната ни няма нищо подобно на делтата, освен може би Централната долина в Калифорния, но там животът зависи, както знаем, от изкуствените дъждове. В делтата дъждът си още идва от Бога и от небето.

Почти всички южни проблеми са свързани един с друг; и бъдещето на земеделието в Юга е много тясно свързано с бъдещето на негъра. Дайте възможност на повече негри да станат дребни собственици и да притежават своите собствени малки ферми, и участта, както на земеделието, така и на негрите, ще се подобри.

Това ни извежда до две явления, познати на Юг: нещастните, мизерни групи на милиони хора — наричани бели бедняци и фермерите наематели и изполичари. Белите бедняци живеят, разбира се, също в градовете, но тъкмо в провинциалните области тяхната голяма нищета е най-очебийна; провинциалните затънтени краища на Юг са без друго най-бунтовническите в страната. Никой не може с голяма точност да даде определение на термина „бял бедняк“; първоначално белите бедняци са били дребни земевладелци, които не са притежавали роби, или граничарите, стигнали планинските области и не отишли по-нататък. Те не живеят като негрите в отделни квартали, а разпръскват своята отрова сред цялото общежитие; има ги навред на Юг, може би по-очебийно в Пиемонт, отколкото в коя и да е друга област; белите са именно, които мразят и се страхуват най-много от негрите; много от тях носят най-галантни изтъкнати стари шотландски имена; те са живите екземпляри на прочутата забележка на Букър Т. Вашингтон. Белият човек не може да търпи негъра, ако не седне и той в ямата — там долу с него. Пикантните социологически подробности, познати на читателя от Уилям Фокнър, често се явяват във вестниците. Когато бях в Атланта, вестниците напечатаха хубава малка история за девет сестри, които всички били проститутки в една и съща стая. Лилиан Смит, авторът на Странния плод, ми разказа в Клейтън, Джорджия, за един недавнашен случай. Едно бебе умряло. Родителите го оставили на леглото да изгние. Не направили никакви усилия да погребат тялото, не защото се отдали на скръбта си, а просто защото не знаели какво да предприемат.

Не е винаги много лесно да се тегли линията между фермерите — наематели и изполичари. При пръв анализ и двете групи произлизат от робството и от системата на плантациите, система, която през цели поколения е била търговската марка на земеделието от Юга. Областта винаги е имала голяма земевладелска класа и също многоброен съвсем не оземлен елемент — както бели, така и черни. Този процес е последица от случаите, когато притежателят на грамадна плантация, с имот повече отколкото е могъл сам да обработва, е давал част от него на наемател, който го е обработвал; собственикът обикновено е уговарял да снабди наемателя с къща, а наемателят от своя страна е набавял, сечивата, обикновено чифт коне и своя собствен труд.

Но има и други злини. Средният наемател, използувайки земята само за ограничен период време, се е стремял да изстиска от нея всичко, което е могъл; действувайки при условия за краткотрайно ползуване, той може да опропасти имота, да го разруши окончателно чрез три или четири последователни памучни или тютюневи реколти. Няма никакъв подтик към научно земеделие, никакъв стимул към запазване на почвата или смяна на земеделските култури. Друг фактор е странствуването. Повечето фермери наематели са в непрекъснато движение. Те минават от един имот на друг, защото нищо не ги привързва към земята; надеждата (тъй като повечето са крайно бедни) понякога ги насърчава; понякога те се карат със земевладелеца. Обикновено договорите се сключват в близкия провинциален град, събота вечер, в края на годината. Наемателят чуе за някой земевладелец в съседната околия. Отива при него и му казва. „Омръзна ми да работя за г-н Том. Дали във вашата ферма няма някой свободен имот за обработване за следната година?“ Новият земевладелец, ако желае наемател, разчиства сметките с г-н Том и направя пазарлъка. Тогава рано през февруари новият наемател се премества. Всяко местене се изчислява на около петдесет долара. Някои наематели се местят всяка година. Това е доста скъп начин за земеделска работа.

По едно време е имало осем милиона изполичари на Юг, които са типични селяни, струпани около широка група блата, разположени извън Пиемонт и прострени — с прекъсвания — по цялото протежение от Северна Каролина до Източен Тексас. Това е смалената сърцевина на някогашната област на робството. Изполичарят се различава от наемател фермер по това, че той няма сечива, няма впрегатен добитък, няма инвентар. Фактически той няма абсолютно нищо, освен своя собствен труд. Така че при пазарлъка, неговата тежест е по-малка от тази на наемателя фермер и той получава, като правило, по-малко благоприятни условия. Неговата къща, по-лоша дори от запустяла колиба, често е само част от изоставен отобус, или куп от кошове за опаковка; той няма пари и трябва да живее изключително на кредит; често не може да даде образование на многобройните си деца поради простата причина, че няма възможност да им купи прилични дрехи, за да посещават училището. Фермерът наемател е в доста лошо положение, но състоянието на изполичаря е много по-лошо. Преди, всичко, той получава обикновено по-малък дял от реколтата. От друга страна, колкото и непоносими да са условията, той няма възможност да се премести: изполичарите в точния смисъл на думата рядко странствуват. Единствената надежда за изполичаря — и тя е много слаба — е, че ще може да се изкачи едно стъпало нагоре и да стане фермер наемател. Но за да направи това, той трябва да е в състояние да си купи сечива и впрегатен добитък, което е мъчно, като се има предвид, че лихвеният процент в неговото местожителство може да се качи до 40 на сто.

От материалната нищета произлиза неминуемо недостиг в образованието. Аз дадох по-горе няколко от индексите на проф. Одум относно икономическите фактори, а има подобни диаграми и за училищата. По процент на грамотност на белите, Южна Каролина е четиридесет и осмия щат, Луизиана — четиридесет и седмия, Ню Мексико — четиридесет и шестия, Мисисипи — четиридесет и петия, Алабама — четиридесет и четвъртия. Един допълнителен незасегнат въпрос е въпросът за учебниците. Навсякъде по Юга, доколкото зная от Одум, учебниците са жизнен въпрос. Хю Лонг, в началото на своята кариера достави учебници за децата на Луизиана безплатно и това беше съществен принос към неговото издигане на власт. В няколко от южните щати въпросът за учебниците, безплатни или не, причинява скандали, от които произлизат политически кризи, както ще видите по-нататък.

По въпросите като например за общественото здраве Югът е най-долу. Той стои най-ниско в страната по брой на болнични легла и по лекари на единица население, и е най-горе по смъртност на майките при раждания, по детската смъртност и венерическите болести. Според избрани служебни статистики, Луизиана, Мисисипи, Джорджия. Южна Каролина и Флорида имаха до 171.5 случаи на сифилис на 1,000 изследвани мъже.

Югът стои най-ниско във федерацията и по разходите на глава за обществени библиотеки, по процента на жители, които заемат книги за прочит и по брой на библиотеки от всякакъв вид.

Религиозни фактори. Също както Югът е област на англосаксонската бяла раса във възход, той е и област на борчески протестантизъм. Повече от три четвърти от населението на Арканзас, Мисисипи, Алабама, Джорджия и двете Каролини са или баптисти или методисти; в другите щати съотношението е почти наполовина. Шест южни щата — съобщава Брайс — отлъчвали по-рано от обществена служба всяко лице, което не вярвало в Бога; цялата област днес, особено Пиемонт, е още разделена на „пояси“, като „библейски пояс“, „пояс на осъдения на вечни мъки младенец“, „пояс на тоталното покръстване“, и преизпълнена с библейски маратонци, евангелисти и с една силно поддържана вражда към другите догми. Това е областта, дето Ал Смит беше считан за агент на папата и дето неотдавна един млад учител, на име Скопс, беше съден и признат за виновен за престъплението, че преподава за еволюцията в една колиба на Дайтън (Тенеси). Днешният старши сенатор на Тенеси, Том Стюарт, беше случайно прокурор на това известно, но сега напълно забравено, дело. И трябва да се отбележи: законът, който забраняваше преподаването на еволюцията, още не е отменен в суверенния щат Тенеси.

Като илюстрация, ето ви един пасаж от разпита на Уилям Дженинг Браян.

Въпрос: — Твърдите ли, че всичко в Библията трябва да бъде изтълкувано буквално?

Отговор: — Мисля, че всичко в Библията трябва да бъде прието така, както е дадено там.

Въпрос: — Но когато четете, че Йоан глътнал кита — или че китът глътнал Йоан — извинете, моля, как буквално го тълкувате?… Вярвате ли, че Господ е сътворил подобна риба и че тя е била достатъчно голяма, за да погълне Йоан?

Отговор: — Да, сър. Позволете ми да добавя — едно чудо е толкова лесно да се повярва, колкото и друго.

Въпрос: — Съвършено лесно ли е да се повярва, че Йоан погълнал кита?

Отговор: — Ако Библията казва така.

На читателя, комуто се случи да чете тази книга в Мукден или Тирана и който никога не е чувал за г-н Браян, може да се припомни, че той беше най-важният водач на демократическата партия през редица поколения и се кандидатира три пъти за Президент на Съединените щати. В своите ранни години той безусловно беше голям човек.

Необикновено голям брой Южни вестници поставят всекидневно цитати от Библията начело на своята уводна колона.

Методистите и баптистите от дълбокия Юг в мнозинство си не само че имат съмнение и неприязън към другите религии, но могат да атакуват дивашки своята собствена. Тук вече има пръст политиката. Д-р Луи Д. Нютон, президент на южния баптистки съвет, следователно човек не съвсем обикновен, се върна наскоро от едно посещение в Русия и каза, че бил забелязал там признаци на растяща религиозна свобода (Ню Йорк Таймс, 25 август 1946 година). Като резултат на това, макар че той атакува комунистите като комунисти, д-р Нютон беше наказан — когато говори пред общинската аудитория в Атланта — като бяха носени подобни плакати: „Комунизъм ли продава Луи Д. Нютон на САЩ?“ Горе-долу по това време в Ноксвил и Тенеси бяха организирани клубове, с цел да предотвратят публичното появяване на не по-малко известния д-р Дж. Брамли Окснам, епископ на методистката църква и бивш президент на федералния съвет на Христовите църкви в Америка. Беше установено, че епископ Окснам, преди много, много години, принадлежал на някаква слабо левичарска политическа организация.

Римокатолиците са малцинство в повечето Южни щати (разбира се Луизвил и Ню Орлеан са силно католически градове); хората от келтско потекло жестоко ги ненавиждат. Изглежда, че извън религиозните за това има три причини. Първо, повечето католици са „мокри“, т.е. пият. Второ, католическите деца на Юг имат малък шанс да получат по-добро образование, отколкото протестантските, тъй като качеството на народните училища е обикновено много ниско. Трето, изобщо католиците са по-либерални от протестантите към негрите и покръстват оживено черните общежития. Нека обясним. Баптистките и методистки църкви на Юг практикуват, разбира се, отлъчването (на негрите); повечето негри са баптисти или методисти, ала имат своя собствена отделна църковна организация или черква. А всеки негър може да отиде във всякаква католическа църква и макар че може да не е приет там с много ентусиазъм, обикновено няма да бъде изпъден. Католиците наистина, приемат принципа на отлъчването в своите училища и болници и все пак поддържат много негърски църкви.

Евреите играят изобщо по-малка роля в живота на Юг, отколкото в коя и да е друга американска област, с изключение на Запада. Някои големи универсални магазини, специално в Атланта и Ричмънд, са еврейска собственост; няколко богати собственици на плантации са евреи (Бернард М. Барух от Южна Каролина, например); някои способни журналисти са евреи. Но изобщо — нека повторим това за лишен път — Югът е протестантски, от английски произход и преди всичко провинциален. Това не означава, че не съществува язвителен антисемитизъм. Той действително съществува. Той е търговската марка на Юга, както навсякъде другаде в страната. Ку-Клукс-Клан има, както се знае, три неприятеля: негрите, католиците и евреите.

Забраната (на алкохолни питиета) е, разбира се, тясно свързана с религиозните фактори и Югът е технически най-сухата област в страната, крепостта на „противокръчмарската“ лига и „Женския съюз за християнско въздържателство“. Отчасти това е като резултат на общото пуританско наследство; Югът е — или е бил — максималист не само по отношение на Бога и на уискито, но на картоиграчеството, на танца и на цигарите: по едно време Кока-Кола^[2] беше забранено да се продава в неделя в Ричмънд. Друг признак за близката асоциация между питието и религията е, както една умна дама веднъж изтъкна, че католиците (също някои протестанти от по-горните кръгове) употребяват вино при обслужване на литургията; граничарите мразят католиците и от тук мразят също и виното, с което те свързват католическия ритуал.

Навсякъде дето ходих, питах защо Югът е толкова сух и получих най-разнообразни отговори. Един отговор беше, че южняците се страхуват от прекалено пиянство между негрите. Това ясно означаваше, че те също така се страхуват от прекалено пиянство и в своята собствена среда. Когато я посетих в нейното училище в Джорджия, Лилиан Смит направи няколко уместни забележки в това отношение. Хипотезата на Фройд, изтъкна тя, ни улеснява в разрешението на проблема. Югът съдържа подчертани разколници; цялата област е страна на мономания пълна с душевноболни; мнозинството южняци чувствуват дълбока необходимост да мразят нещо и ако няма кого дори самите себе си. Тяхната омраза (страх от алкохола) е отчасти отражение на нечиста съвест; Югът се страхува, че алкохолните напитки ще спомогнат да се развихрят най-опасните низки страсти. Към това се вплита и негърският проблем; също така и сексуалният проблем. Може би един южняк, без да го изрази съзнателно или конкретно, ще изработи едно подобно уравнение: ние няма да се откажем от негъра; следователно трябва да се откажем от нещо друго. Ние не ще се откажем от основните си принципи, секса, превъзходството на белите или робството; затуй в замяна се отказваме да бъдем разумни и справедливи.

След като споменах всичко това, нека веднага добавя нещо друго, а именно, че колкото и „сух“ да е Югът на някои места той същевременно е най-пиянската област, която съм виждал в света, и с далеч най-лошите пиянски навици. В повечето градове баровете не са позволени; при все това народът пие от своята донесена бутилка и, както винаги, лицемерието ражда непорядъчно държане. Никога в Порт Саид, Шанхай или Марсилия не съм виждал такъв вид пиянство, което се среща в Атланта, Хюстън или Мемфис всяка събота вечер — с офицери в униформа повръщащи в преддверията на хотелите, седемнадесетгодишни момичета крещящи от истерия в обществените асансьори, мъже и жени от околийските клубове изнасяни като трупове от дансингите от безразлични келнери.

Също, в сексуално отношение, Югът съчетава една тежко пуританска фасада с почти невиждана похотливост. В един от най-добрите хотели на страната намерих напечатан следния надпис: „Лица, забавляващи посетители от противния на тях пол трябва да уведомяват канцеларията, за да се избягнат всевъзможни неловки положения“. В друг град, най-известният от местните ресторанти, е поставил голяма табела на външната врата със следния надпис: „Непридружени дами не се допускат“.

Кока-Кола. В целия Юг, социално и икономически, та дори и политически, Кока-Кола има значение, което северняците много мъчно могат да разберат; това питие е от малкото неща, които Югът разви за себе си и което Северът не е възприел. Търговците на Кока-Кола са между най-богатите хора в градовете.

Престъпност и граждански свободи. И в тия две отношения Югът навярно е най-тъмното място в страната. Според Дабней, шест от единадесетте големи „центрове на репресалии“ в Съединените щати са в Юга — околията Харлан в Кентъки, областта в Канзас, която изполичарите се мъчеха да организират, Ню Орлеан, Бирмингам и Тампа — а колкото до престъпленията, Югът е начело на всички останали области: дори да изключим линчуванията, броят на убийствата от Кентъки през Тексас (но не в двете Вирджинии или Северна Каролина) е най-високият в страната. Шарлот в Северна Каролина беше по едно време познат под името „столица на убийствата“ в Америка; многозначително се загатва, че той също така се нарича „градът с най-многото посетители на църква в света, с изключение на Единбург“. Това забележително и интересно общежитие има около 100,000 жители и 114 църкви. През цели четиридесет години то е поддържало сухия режим със закон, а в 1940 година шестнадесет от неговите четиридесет и седем убийства, станаха на един и същ уличен ъгъл.

Времето. Ще трябва де прибавим една кратка бележка за времето. Мисля, че съм видял някои катаклизмични бури в Монтана; но най-бурното време, което някога съм отбелязвал, беше в Алабама. Мислех, че най-бурното пътуване, което някога съм правил със самолет, през няколкото стотици хиляди мили летене, беше през Андите в Боливия; но едно скорошно пътуване край Маями направи Боливия да изглежда приятна. Но пътувайки за подготвянето на тази книга, мислех, че ще се явя с едно ново прекрасно обобщение за Съединените щати — като цяло; че това е страната, дето Югът е студен и Северът топъл. Това се случи, след като бях измръзнал до смърт в Южна Каролина, и когато се печах като на жар при 104 градуса Фаренхайт в Бисмарк, Северна Дакота.

Икономически фактори извън земеделието. Югът има значително повече индустрия, отколкото мнозина може да мислят. Той обаче не желае да се индустриализира по начина на Ню Ингланд. Той търси равновесие между настоящата преобладаващо провинциална икономика и растежа на нова индустрия в умерени полуградски единици.

Разбира се, войната промени коренно това. Както в Запада, федералното управление планираше баснословно количество нови индустрии в места, които никога преди не бяха индустриализирани; единадесет милиарда долара отидоха в южните инсталации. Но някои южняци са склонни да правят язвителни оплаквания за това общо поле на дейност. Едно от тия оплаквания е, че Корпорацията за запазване на растителността — по причини известни най-добре на нея и на Джеси Джонс, но които все пак бяха напълно законни, — е облагодетелствувала твърде много Тексас в сравнение с другите щати, при разпределението на новата индустрия. Марк Етридж изчисли, че Тексас получил 31 на сто от общата сума на военните пласменти, макар че както Северна Каролина, така и Джорджия, го превъзхождаха в предвоенната индустриална дейност.

Други норми, от които всички се оплакват, са превозните тарифи. Чух, че за да изпратите с параход един газоженов мотор от Литъл Рок, да кажем до Чикаго, ще струва петдесет долара повече, отколкото да изпратите същия мотор от Чикаго до Литъл Рок. Югът негодува срещу тази очевидна несправедливост; той също ненавижда (подобно на Запада) възможностите за „двойно изстискване“; например, той трябва да плаща висока разлика при товаренето и изпращането на своите сурови материали, а след това трябва да плаща още по-високи такси, когато тези материали се върнат обратно, вече като фабрични продукти. Тъкмо бившият губернатор Арнал от Джорджия пръв обърна вниманието на нацията върху този досаден въпрос. Но може би главния интерес в прочутия иск на Арнал не бе толкова, че се изнася специално въпроса за превозните тарифи, колкото че с това се установи един прецедент за правото на един американски щат да пледира като пострадавша страна срещу частния монопол.

Накрай, също както Запада, Югът се оплаква от отсъствуващи собственици и „колониална икономика“. Марк Етридж в речта си, цитирана по-горе, поддържа, че „85 на сто от Джорджия“ се владее от външни хора и че 50 на сто от влоговете в банките на Джорджия са „Северни“. През време на депресията узнах, че в Атланта, когато хиляди малки ферми бяха продадени поради ипотеки, най-малко половината земя минала в притежание на северните осигурителни компании. Защо южните компании не взеха участие в това? Защото те не бяха достатъчно големи, за да дават в такъв мащаб пари на заем.

Трудът. Неизбежно свързан с него е негърският проблем. Трудът на Юг се състои първо в условени с договор бели слуги, на които само за да изплатят своя път до Америка е било необходимо да работят седем години, след това господарите са ги освобождавали; обикновено им давали по една брадва и чифт памучни дрехи и ги пращали зад крайбрежните плантации и наемните ферми, в дивите лесове на Алегани. След това дошли робите. На трето място дойде процесът на работата след изнамирането на памучната чистачна машина. Тъй като памучното производство стана „механизирано“ и тъй като големите собственици на плантации, които уславяха на работа роби, се стремяха да имат все повече и повече земя, първоначалните бели работници бяха изместени. Някои от тях, както знаем, отидоха на Запад. Доста много обаче останаха; голям брой от тези хора отидоха в градовете и поставиха началото на днешната фабрична бяла класа. Първата голяма индустрия беше текстилната и трудът в текстилните фабрики все още се застъпва предимно от белите, които са ожесточени негрофоби. Установи се, че трудът във фабриките е работа за белите. Една фабрика, в Инка, Северна Каролина, произвеждаща изкуствена коприна, е още 97 на сто „бяла“. Негърският труд навлезе в различните други видове индустрии; например, заводът за производство на торове в Хендерсън, Северна Каролина, е 95 на сто „черен“.

Друга беда е крайната липса на изкусни занаятчийски работници в Юга. Преди освобождението на робите, когато някой собственик на роби искаше да си направи ограда от ковано желязо например, той обучаваше някой роб да му свърши тази работа, което беше по-евтино, отколкото да пазари бял занаятчия. Но когато дойде краят на робството, тоя начин, по необходимост, изчезна; освобождението за известно време даде предимство на белите за упражняването на изкусните занаяти и голямото мнозинство негри мина към земеделието. Ала тогава белите станаха мързеливи и мнозина от тях забравиха своите усъвършенствувани способности. Междувременно, като движението на, махало, много негри се върнаха към индустрията в градовете, когато техните земи се изтощиха. Като общ резултат на всичко е това, че почти във всичките си видове южният труд днес е най-малко усъвършенствуваният в целия цивилизован свят и неговите надници са най-низките.

Никой не би могъл да разбере сегашното положение на труда в Юга без тая предпоставка. В каменовъглените мини в Алабама, Съюзът на минните работници прие за членове както бели, така и черни, и този прецедент беше последван от желязото и стоманата, които се организираха в Бирмингам. Това предизвика жесток отпор и вражда от страна на компаниите, и за да пречупят гръбнака на съюзите, те почнаха да насърчават расовите разцепления. Независимо от това, Съюзът на Индустриалните синдикати CIO подкрепи смесените съюзи, въпреки очевидните опасности и смущения от самото начало, много „CIO“-съюзи — например Съюза на производителите на олио от памучно семе, фъстъчената манипулация, някои заводи за мебели и корабостроителството — са смесени и до днес. Болшинството от Амер. федерация на труда са напротив, „бели“. Текстилният труд е преобладаващо „бял“; това е причината, загдето Федерацията на труда водеше Съюза на Индустриалните синдикати с пет към едно в обединението на текстилните работници и това е главната пречка против CIO в настоящия му устрем да организира Юга.

Организацията и процедурата на един смесен съюз са странни. Председателят обикновено е бял, а подпредседателят — негър, секретар касиерът, бял, капеланът — черен, така постовете се редуват чак долу до линията „вътрешен“ и „външен“ пазач. Обикновено, по-голямото участие на негрите е в локалните клонове на съюза и събранията на тези клонове, дори в тия на CIO, са полу-разделени, т.е. негрите седят на едната страна на залата, а белите — на другата. Има много малко — почти никакво — смесено обществено участие и никакво другаруване след свършване на събранието. Белият председател много рядко нарича някой член негър „господин“; вместо това, той употребява смекчената дума „братко“. На едно неотдавнашно събрание в Атланта един говорител се обърнал към един негър с „господин“, по погрешка, след което просто добавил — „искам да кажа брата“. Не е имало протести нито за, нито против това. Въпреки тая двусмисленост, системата на CIO е направила доста за расовата хармония. Хора със сходни служби започват да се доверяват един на друг. Простото запознанство на служебна основа в съюза допринася за по-приятелски отношения. На всеки случай, CIO възнамерява твърдо да се придържа към своята политика на премахване различията и да поддържа и насърчава смесените съюзи въз всяко възможно направление.

Поне три южни щата напоследък прокараха драстични закони против съюзите. Една от причините за това е ненавистта на управляващите бели към CIO, понеже той възнамерява да премахне до известна степен различията между бели и черни. CIO е добър към негрите, следователно, долу CIO! Също, разбира се, бялото превъзходство знае добре, че CIO представлява силно влияние, което съдействува за утвърждаване правата на негрите да гласуват. CIO настоятелно пропагандира подобни неща, като напр. личния данък и първенството на белите. При най-добрия случай, белите управители на Юга мразят трудовите съюзи. Когато обаче трудовите съюзи почнат да се месят в политическите и расови въпроси, те стават дваж проклети.

Поради тия и няколко други причини, Съюзът на Индустриалните синдикати, CIO, в своите усилия да увеличи мощта си в Юга, усилия, които започнаха с голямата кампания през пролетта на 1946 година, напредва бавно. Ван А. Битнър, водачът на кампанията, заедно с четиристотин организатори в двадесет щата, реши да привлече един милион нови членове. Стойността на този проект се оценяваше на един милион долара. Движението на всеки случай беше достатъчно сполучливо, за да причини незабавно контра кампанията от страна на Федерацията на труда.