Джон Гънтър
Америка без маска (156)

Уол Стрийт, стомашната нервна система

Аз трябва да се изкупвам заради своето богатство.

Отто Кан

Казваше ми се от добър източник, че било време, когато Джон Д. Рокфелер печелел по един милион долара на ден. При все това, мисля, че и него са погребали в един чифт панталони.

Милтън Майер

Банката е такова нещо, което ще ви даде пари в заем винаги, ако само можете да докажете, че не се нуждаете от тях.

Джо Е. Луис

Главното нещо, което може да се каже за Уол Стрийт днес, е, че тя не е това, което някога е била. Много от нейната брутална сила на златото и нейния блясък е изчезнало. Вземете предвид като типично за цялата тази голяма еволюция това, което се случи на „ъгъла“, т.е. с търговската къща на Морган. Самият Дж. П. Морган, по-младият, умря през 1943 година и неговото завещание беше публикувано през 1947 година. След приспадането на такси, данъци, дългове и разноски, неговото чисто състояние възлезе на една дреболия от 4,624,791 долара. Нищо не би могло по-драматично да илюстрира как времената са се непоправимо изменили.

Относно американските финанси, стопански живот изобщо, монопола, печалбите и тем подобни, възнамерявам да пиша на друго място. Тук имам място само за най-кратко описание на високите светила на Уол Стрийт. Съединените щати са последната останала в света крепост на капиталистическата система. Ние не можем да не изследваме нейната чернодробна и стомашна нервна система.

Уол Стрийт, колкото и странно да изглежда това, се нарича така, понеже Питър Стайвисънт построил в 1653 година една стена приблизително там, дето сега минава улицата. Тя е един тесен, шумен, подобен на окоп отвор, едва ли шестстотин ядра дълг. Тук или в непосредствено съседство се намират банките като Чейз (най-влиятелната банка в Съединените щати), Нейшънъл сити и Гаранти. Тук са могъщите застрахователни къщи като Харслей Стюарт и Морган-Станлей, тук е Борсата, в която са регистрирани акции, на стойност 200 милиарда долара и в която през 1945 година се сключиха търговски сделки на стойност 15 милиарда долара. Но друго указание за начина, по който се развиват нещата, е, че в 1929 година Уол Стрийт, макар че е мразена и не вдъхваща доверие на много хора, беше предмет на дълбоко уважение от страна на търговския свят. Да станете партньор в предприятието Морган или дори в Кун Лоб, беше за много издигащи се млади хора от Изтока почти същото да станат кардинали или нещо повече. Пътят беше добре отъпкан за всеки действително интелигентен и амбициозен млад човек и това бе често златен път: — Сейнт Полс или Лорънсвил, Йейл или Принстън, и тогава Уол Стрийт. Банкерите бяха наистина уважавани по онова време. Сега разбира се те са принудени да прекарват повече от времето си в обяснения и оправдания. Морган и Кун Лоб имаха най-тлъстите части в пласментната търговия, почти без конкуренция, като Морган се беше съсредоточил най-вече на британски и домашни индустриални произведения и някои железници. Друга важна точка е, че в тази ера банкерите играеха твърде определена роля в международната политика. Къщата на Морган беше нещо като Търговската камара в Англия. Тя беше мълчаливо действуващ агент на самото американско правителство, за всички намерения и цели. Един Морганов съдружник би могъл да има много повече влияние, отколкото, да кажем, един държавен подсекретар. Г-н Бел, ако може да се обърнем още веднъж към неговото есе, споменава за начина, по който Уол Стрийт е била в тесен контакт с Вашингтон и му е казвала грубо, ако е било необходимо, какво да прави. Сега, колкото се отнася до вътрешната страна на въпроса, трябва да споменем по-специално железниците. Властта над железниците в страната е била повече или по-малко също така разделяна между Морган и Кун Лоб, макар че и други фирми от време на време са си пробивали път в тях. Железниците не биха могли да прокарат огромните си задачи без пари, а именно Уол Стрийт, им даде парите. Най-накрая — и това днес е, разбира се, още вярно — банкерите чрез своята намеса и участие и на двете страни имаха влияние още при зараждането в работите в почти всички големи американски промишлени корпорации.

За какво се залавят способните млади хора днес? Повечето от тях, ако се надяват да станат някога милионери, се залавят с право. Мнозина интересуващи се не само от забогатяване, а повече от създаване на нещо или от политиката, се залавят за дребна търговия или за държавна служба, след като са прекарали известен период в правото (големите адвокатски фирми на Уол Стрийт още избират най-добрите умове на нацията.) Те имат изрядна власт, способност и интелигентност. Техните печалби могат все още да бъдат грамадни; след „Комисията за сигурност и размяна“ работа със законите съпровожда финансовите въпроси много повече, отколкото досега. Един въпрос, върху който може да се размишлява, е тяхната негостоприемност към евреите. Много големи адвокатски фирми — и до известна степен банки — непреклонно изключват евреите. Даже еврейски чиновници и нисши служещи са нещо необикновено. Това не е така обичайно никъде другаде в Америка. Да се добере до някоя добра адвокатска фирма под Чеймбърс стрийт е за един евреин почти толкова мъчно, колкото да влезе в организацията Ку-Клукс-Клан. По-високите правни кръгове на Уол Стрийт са последната твърда крепост на англосаксонския протестантизъм.

Да продължим. В 1930 година Джеймс Джерард, бивш пълномощен министър в Германия, направи национална сензация — сега тя ще изглежда много обикновена — като оповести един списък на шестдесет и четири души, които „управлявали Съединените щати“. В този списък той включи само един политик (Меллон); той не включи Президента, г-н Хувър. Тия тузове, каза той, били истинската сила зад трона, прекалено много заети, за да се кандидатират за високи постове, но решаващи при определянето на управляващите и притежаващи върховния контрол над народната кесия. Може би този списък има приложимост и днес:

Джон Д. Рокфелер младши

Андрю У. Меллон

Дж. П. Морган

Джордж Ф. Бейкър, банкер

Джон Д. Риан, меден магнат

Уолтър С. Тигъл, президент на Стандарт Ойл в Ню Джърси

Хенри Форд

Фредерик Е. Уеър Хаузер, дървен материал

Мирон С. Тейлър

Джеймс Д. Форел, СЩ стомана

Чарлс М. Шваб, стомана Бетлеем

Юджин Г. Грейс, стомана Бетлеем

Хари М. Уорнър, кинематограф

Адолф Цюкор, кинематограф

Уилям Х. Крокър, банкер в Сан Франциско

О. П. и М. Дж. ван Шверинген, железопътни магнати

У. У. Атербъри

Артур Къртис Джеймс, притежател на големи жп акции

Чарлс Хайдън, финансист

Даниел Н. Джаклинг, президент на Юта Капър Къмпани

Артур В. Дейвис, президент на Алкоа

П. М. Гослер, президент на Колумбия Газ & Електрик Корпорейшън

P. С. Холмс, президент на Тексас Корпорейшън

Джон Дж. Раскоб

Седем члена от фамилията Дю Пон

Едуард Дж. Беруинд, финансист

Даниел Уилард, Балтимор & Охайо

Состенс Бен, AT&T

Уолтър С. Гифърд, AT&T

Оуен Д. Йънг, Дженерал електрик

Джерард Суоп, Дженерал електрик

Томас У. Ламонт

Алберт Х. Уиггин, банкер

Чарлс Е. Мичел, банкер

Самуел Инсул

Седемте братя Фишер

Даниел Гугенхайм и Уилям Лоб, минни магнати

Джордж Вашингтон Хил, Американ Табако Къмпани

Адолф С. Ош

Уилям Рандолф Хърст

Робърт Р. Маккормик

Джоузеф М. Патерсън

Юлиус С. Розенвалд, търговец

Сайръс Х. Къртис

Рой У. Хауард

Сидни 3. Мичел, председател на упр. съвет на Електрик Бонд & Шеър

Уолтър Едвин Фрю, Корн Ексчейндж Банк

А. П. Джианини

Уилям Грийн и Матю Уол, работодатели

Кои са главните причини, поради които Уол Стрийт е с толкова западнал престиж, авторитет и влияние? Причините, които посочвам, са само няколко от съществуващите. Не са поредни нито хронологически, нито по реда на своята важност:

1. Разбира се, крахът и депресията, които не само че разрушиха голяма част от националното богатство, но драстично понижиха доверието в банкерите.

2. Скандалите. За Уол Стрийт беше жесток удар фактът, че хора като Ричард Хуитней, бивш президент на Борсата и Чарлс Е Мичел, управител на Нейшънъл Сити Банк, въпреки това бяха изправени пред съд. Нещо не беше в ред. Когато Хуитней първоначално загази, хората казваха: „О, Моргановци никога няма да го оставят да отиде в затвора“. Обаче той отиде.

3. Подоходният данък. В днешно време е почти непреодолимо мъчно да се натрупа богатство. Може да не е невъзможно да се натрупат много пари; да държи човек на това, е друг въпрос. Но каква полза има от това, човек да прахоса тридесет години, да трупа пари в големи количества, за да отиде най-голямата част от печалбата му за данъци?

4. По-съществена от всички изброени дотук причини е прехвърлянето на голяма част от контрола върху кредита на Уол Стрийт на правителството. „Свободата да се спекулира“ стана строго ограничена, още повече, че правителството разшири своята пряка финансова мощ върху подобни представителства като „Корпорация за финансово възстановяване“ (създадена от г-н Хувър). Много корпорации нямаше защо да отиват вече в Уол Стрийт. Те отиваха във Вашингтон.

5. Нарастването на самите корпорации. Много компании, особено нови (като Кайзер) още разбира се идват в Уол Стрийт за застраховане. Но колосите като „Америк. телефони и телеграфи“ са достатъчно големи, за да бъдат в повечето случаи свои собствени банкери. Едно време Среднозападните железници бяха толкова зависими от Морган, колкото сакатият от патерицата си. Днес дори малките корпорации вършат банкерство на местна почва. Финансовата власт е станала много по-разпръсната. Форд също така (един специален случай, разбира се) се финансира сам при затруднение и то посредством своите собствени търговци.

6. Много регулиращи планове, създадени от Ню-дийл съобразно с обществения интерес. Днес ние ги приемаме почти автоматически, както и критиките към закона за лекарствата. Но помислете за 1929 година! Една частна банка не беше длъжна тогава да направи публично достояние дори своите условия. Нямаше абсолютно никакви федерални закони по въпроса за гаранциите, освен в известна незначителна форма.

7. Между специалните закони; законът за банките от 1933 година, който наложи отделянето на банките за гарантен кредит от банките за влогове (и по този начин изстиска всичкия сок от Уол Стрийт), и закона за гаранциите от 1934 година, който създаде Комисията за сигурност и размяна. Днес това е нещо толкова очевидно правилно, че изглежда варварско как е могло да не съществува преди петнадесет години — и днес всеки застраховател е под строго законно задължение да декларира в най-голяма подробност всеки факт относно висящи въпроси, а „самите застрахователи“, отбелязва „Лайф“, а не корпорацията, са законно отговорни за фалшиви или заблуждаващи отчети в подобен план. Всеки материален факт с последици трябва да стане известен.

18. Състезателно наддаване. С изключение на изолирани случаи, железниците и предприятията с обществена полза не са повече в състояние да преговарят с банкови къщи за тяхното финансиране при свободен избор. Вместо това, те трябва да предложат своите поръчки публично на най-благоприятния състезател. Това, повече от всичко друго, послужи за разтурването на стари банкови връзки, за понижаване морала на Уол Стрийт и за пресичане печалбите до дъно.

9. През време на разискванията в една подкомисия, излъчена от Сената на САЩ, която да разследва дейността на банките и стоковия пазар, един весел журналист сполучи да постави на една снимка едно малко човече върху коляното на Дж. П. Морган.

Промяната почна може би с тази случка. С това джудже беше разклатена една непристъпност, един мит съборен, една ера завършена. От тогава Уол Стрийт никога не е бил това, което беше.

Именно при това разследване, страната случайно научи невероятния, възмутителен факт, че нито Морган, нито някой от неговите големи съдружници, хора като Джордж Хуитней и Томас У. Ламонт, не са плащали никакъв подоходен данък през годините на депресията в 1931 и 1932, и че през 1930 година техните плащания възлизали на 48,000 долара. Това е ставало, разбира се, понеже сдружението се е възползувало от постановленията на закона за подоходния данък по условията за печалбите и загубите в акции.

Също в това разследване стана известно, че съдружниците на Морган имали практиката да предлагат известни акции на група приятели по цени значително под пазарните, преди още да обявят акциите. Задаваше се въпросът: „Това предлагане на подобни дялове при цени на едро не беше ли един вид подкуп?“ Отговорът беше: „Не“. Акциите се предлагаха само на клиенти и приятели, които бяха в състояние да поемат риск… считан като прекалено спекулативен за общата публика.

Едно от обясненията на самия Морган по този въпрос беше следното: „Нашият списък на частни подписници естествено беше съставен от хора с обществено влияние и пост. Но те бяха избирани поради тяхната установена работа и лични връзки, а не поради действителните им или потенциални политически връзки. Ние никога не сме имали случай да искаме услуга от някои законодатели или лица на държавна служба, нито пък сме прибягвали някога до това“. (Из посмъртните бележки на Морган в „Ню Йорк Таймс“ от 4 март 1943 година).

Както беше разкрито, партньорите на Морган в 1933 година са имали 167 ръководни места в 89 корпорации, при сборен капитал възлизащ на 20 милиарда долара. Между тия 89 корпорации, 15 бяха банкови и тръстови компании, 7 разнообразни влиятелни компании, 10 жп линии, 5 дружества за обществено полезни владения, други 8 от същия род, 38 индустриални и 6 осигурителни компании. Попитан за това, самият Морган каза, че той мразел неговите партньори да изпълняват служби на директори и те вършели това, „само поради сериозните искания на компаниите, които ги викали за финансови съветници“. Но според „Таймс“, националното влияние на Морган първи в 1935 година е било оценено от комисията за национални ресурси като възлизащо на стойност 30,210,000 долара, вложено в САЩ и то в железници, предприятия, индустрии и банки. При все това, някои от най-покровителствуваните предприятия на Морган, като Дженерал Електрик, са отдавна надраснали връзката си с него.

Междувременно, в 1933 година, законът за банките беше прокаран. „Дж. П. Морган & Ко., писа Ню Йорк Таймс, в «Посмъртните бележки», трябваше да избира между своята застрахователна дейност, първа от тоя род в света, и своето частно депозитно банкерство“. Компанията реши да си остане като частна търговска банка и, следователно, трябваше да изостави своята пласментна търговия. Синът на Морган, Хенри, и други двама съдружници се отказаха от семейната търговска къща и основаха друга нова пласментна фирма, напълно независима — Морган-Станлей & Ко. Другият син на Морган, Джуниус, остана в бащината си банка, която беше още „най-голямата частна банка в света“.

В 1940 година се предприе друга изненадваща и революционна стъпка. Писателите по финансови въпроси извикаха „Götterdämmerung!“ Беше се случило, че банката Морган реши да се самообедини. Морган не беше вече частна банка! Тя поиска от властта утвърждаване на обединението, след което премина в сферата на „държавен надзор и растяща отчетност към публиката“. Старият режим вече не съществуваше. Това представляваше подскачащата глава на Людовик XVI в колата. „Разбра се“, писа Ню Йорк Таймс, „фирмата се обедини, защото посмъртните и наследствени данъци предизвикаха трудности за запазване капиталите на банката непокътнати при умирането или оттеглянето на съдружниците. Фирмата имаше депозити повече от 600 милиона долара по времето на промяната й от чисто частна банка в държавно утвърден институт“. Известно време след това — друг удар върху старомодството — Дж. П. Морган & Ко. предложи за пръв път акции на публиката и в 1942 година беше допусната да членува във Федералната резервна система.

Сега нека приключа. Никой не трябва да мисли поради гореказаното, че Уол Стрийт днес е безсилна. Съвсем не! Тя е още безспорно най-мощният финансов център в света. Тя още има проникващо, настойчиво и ясно влияние над Америка. Това, което се случи, е, че тя не може по-дълго да играе изключително сама своята игра. Тя трябва да се подчинява на вътрешните закони на страната.

Колкото за мястото на някои големи корпорации в националната икономика, не съвсем точно в Уол Стрийт, макар че повечето от тях са основани в или около Ню Йорк, има данни в един памфлет, приготвен от Комисията за съвременната национална икономика от сенатора О’Махони. Част от този материал се появи в Конгрешънъл Рекорд. Имало е около тази дата четиридесет и една американски корпорации с общ капитал по един милиард долара или повече. В предишната година е имало тридесет и осем; в 1941 година — тридесет и две. Съществуват, разбира се, други и може би по-добри начини за измерване ръста на една корпорация, от този, чрез нейния вложен капитал. Но, оценени строго, от гледище на капитали, най-голямото — и най-огромното предприятие в Съединените щати — е Метрополитанската Осигурителна компания за живот, с почти шест и половина милиарда долара вложен капитал; сетне идва Бел Телефон, с повече от пет милиарда. Една шепа банки се издигат с повече от три и половина милиарда всяка; след това идват още две осигурителни компании, с повече от три милиарда. Първата железопътна компания в списъка е Пенсилванската с капитал от 2,800,000,000 долара, първата индустриална компания е Стандард Ойл оф Ню Джърси с повече от 2,300,000,000 долара. Дженеръл Мотърс е тринадесета в списъка. САЩ стомана — четиринадесета; Ню Йорк Централ — петнадесета. Санта Фе — двадесет и трета; Юнион Пасифик — двадесет и пета; Консолидейтед Едисон — двадесет и седма; Дю Пон — тридесет и осма; Форд — четиридесет и първа. Статистиците в Сената си играха доста много с този списък. Те показаха например, че само шест американски щата (Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Калифорния, Мичиган и Масачузетс) имат общ актив, оценен в имущество, по-голям от капитала на „Метрополитен лайф“. Двете осигурителни компании AT&T и Пруденшъл Иншуранс имат по-голям капитал от всички щати без тринадесет. Осигурителната компания Нортуестърн Мючюал Лайф има актив почти равноценен с този на щата Джорджия. По същия начин Кемикъл банк & Тръст Къмпани — Ню Йорк върви рамо до рамо с Флорида; Балтимор & Охайо Рейлуей — с Вашингтон, а Комънуелт & Съдърн — с Колорадо. През 1942 година е имало тридесет и две американски корпорации със значително по-голямо богатство, отколкото имат осемнадесет щата. Г-н Берл, бившият посланик в Бразилия и държавен подсекретар, каза веднъж, че двеста компании притежавали половината от богатството на Съединените щати. Навярно той не беше много далеч от истината.

Това, което се случи с Уол Стрийт и с нацията през 1946 година, не влиза в нашия разказ тук. Дългият борсово спекулантски пазар най-после се разпада. Цели страници могат да бъдат написани за причините на това. Очебиен факт е, че пазарът не се покачи, но в същност спадна след републиканската победа в 1946 година. Какво ще се случи по-нататък? Тази страна има под ръка поне някои от техниките, които биха могли да предотвратят нов крах или нова депресия. Остава да се види прочее дали тя ще ги използува. Много хора все още ненавиждат идеята за държавния контрол толкова много, че по-скоро биха се разорили — като повлекат всичко след себе си — отколкото да ги използуват.