Джон Гънтър
Америка без маска (139)

Ирландците от Бостън

Никъде другаде в Съединените щати едно-единствено съсловие не доминира в една столица така, както правят ирландските католици в Бостън. Никой англосаксонски протестант не би могъл някога (понятно защо) да бъде кмет на Бостън и той е навярно единственият град в Америка, дето, за да имате с някого откровен разговор по политиката, се налага да започнете с въпроса: „Католик ли сте?“

Съществува една малка шега:

— Какво е Бостън? — пита някой.

— Част от южен Бостън.

Южен Бостън е, разбира се, главната крепост на хората от ирландски произход.

Преди няколко години най-известният роман на Христофор Морлей, „Кити Фойл“, е бил предложен на редакцията на Бостън Глоуб за печатане в подлистник. Вещият редактор веднага го отхвърлил, но друг Бостънски вестник купил романа, без да го види, поради големия си тираж. Започнала голяма насърчителна кампания. След това била спряна и никога не видяла бял свят. Нямало никакъв външен натиск за това, нито пък се дало някакво публично обяснение. Фактически, случило се следното: когато действително прочел романа, редакторът на втория вестник не допуснал риска да печати в подлистник книгата, в която едно момиче католичка имало незаконна любов.

И все пак, въпреки своята грамадна власт, ирландците от първото и второто поколение не играят някаква роля в неполитическия живот.

Ирландците в Бостън произхождат от много особено потекло.

Намираме ги много далеч в миналото и благотворителното ирландско дружество е по-старо от „дъщерите на американската революция“. Но съществената имиграция започнала едва в средата на миналия век. Те пристигали наблъскани като животни в кораби, които им вземали по осемнадесет долара от Куинстаун. Получавали работа като копачи на канали или при постройка на железопътни линии и всяка тежка работа. При все това, те останали в Бостън, вместо да се придвижват, защото: 1) те били твърде бедни, за да имат възможност да се придвижват; 2) защото били вече изпитали земеделието при тежки условия в своята собствена страна и обичали градския живот. За известно време те намерили Бостън като крайно враждебно убежище. Чух веднъж един бостънец от не ирландски произход да разказва, че бостънските ирландци от миналия век били най-зле третираното бяло малцинство, което някога е съществувало. Не само че не могли да намерят работа, но в цели области им било забранявано да влизат; хората казвали: „докато сме живи, никакъв католик няма да влезе тук“. Ирландците измирали в държавните болници, без да се ползуват от правото на погребалния обред, докато най-после в 1860 г. един специален закон настоял в тези институти да се допуснат свещеници. По-рано това е било забранено. Но ирландците при все това оцелели.

Много от тях останали бедни — фактически голямото болшинство — но някои забогатели. Ирландците с „дантелени пердета“ заместили „ирландците скотовъдци“; те се придвижвали бавно през Бостън като някакъв глетчер. След това дошли ирландците от „предградията“ и най-после ирландците от Бийкън Хил. Днес има хора, чиито бащи са продавали копчета по улиците, но които днес имат прекрасни жилища в най-модерната част на града.

Какво искат ирландците? Полагащата им се част от властта. Това и още да бъдат оставени на мира. Те мразят изрази подобни на прочутата обида, отправена от Ръдиард Киплинг: „Всяка мръсотия може да откупи гласа на ирландеца“. Защо ирландците причиняват понякога смущения? — защото, чувал съм да казват, „те са хора, които обичат да заплитат нещата така, че да не може да се намери никакво разрешение.“ Но фактически те не причиняват „смущения“ много често. Ако биха се решили някога наистина да причинят сериозни смущения, те са в състояние да опропастят града само в един ден; представете си какво би станало, ако те решат да бойкотират магазините, които не са ирландски.

Политически ирландците могат да бъдат силно повлияни от това, което става „в къщи“, т.е. в Ейре. Настроението на господин Де Валера може да въздействува силно в Южен Бостън. Изобщо те днес са много по-малко антибритански настроени, отколкото през 1914–18 г., когато омразата към Британия беше дълбока, силна и горчива. През втората световна война Бостънските ирландци бяха забележително лоялни. Една лична причина за това може да е била недавнашното назначение на един техен човек, Джо Кенеди, в съда Сейнт Джеймс и въпреки че Кенеди в продължение на много години беше изолационист.

Неотлъчно свързан с ирландския въпрос е католическият въпрос. Това е тема, която не се излага почти никога открито, особено от бостънските вестници. Но това, че градът е 75 процента католически, е поразителен факт и „Пайлът“ — официалният орган на католиците — е един от най-влиятелните вестници от този род в Съединените щати. Болшинството бостънски католици са настроени разпалено и безвъзвратно противоруски, което може да произведе значителен ефект във Вашингтон. Възгледите на бившия губернатор Тобин върху външната политика са толкова църковно махленски, колкото неговата среда го караше да бъде.

През януари 1946 г., съдията Джон Е. Суифт от Върховния Административен съд, в една публична реч обвини Русия. Няколко пъти преди това, този донякъде безразсъден съдия се появи в новините, особено когато през 1941 г. осъди три деца, чиито родители бяха членове на една еврейска организация, да бъдат затворени в изправителен дом, защото не отдали чест на американското знаме в едно училище. Това избухване на съдията причини остър руски протест и Бостън загуби всякакъв шанс, какъвто може да е имал да стане столица на Обединените Народи.

Ирландците са били наистина преследвани в своята собствена страна, били са безспорно преследвани в Масачузетс (дето конгрегационалистическата църква не беше разтурена до 1830 година) и просто нещастен факт е това, че почти всяка расова или друга потискана група, започва, като последица от това да проявява също стремеж да бъде потисник. Между другото, Бостън е известен и със своя антисемитизъм, който през пролетта на 1944 година се прояви в грозни спречквания. Тези „безредици“ бяха малки и никой не беше убит, но атмосферата беше достатъчно тежка. Полицията разпръскваше инцидентите най-вече като „детински прояви“ и наистина това бяха обикновено прояви на юношеско хулиганство. Банда от улични плъхове връхлетяваше на две-три еврейчета и ги набиваше или пък изпочупваше прозорците на Еврейския дом в Дорчестър. Или пък по синагогите се пишеха обидни думи включително и такива като „Хитлер“ и „Гестапо.“

Когато попитах г-н Тобин за тия безредия, той отначало изглеждаше учуден, че изобщо ги споменавам. След това ме помоли „да не се увличам толкова много от тия приказки“.

Нека повторя, че главната квартира на Християнския фронт в Бостън имаше значителна отговорност по цялата тази работа; разпалените страсти бяха повече политически, отколкото религиозни. В продължение на много години Коглинистите пускаха злобни потоци от клевети срещу евреите и Бостън има̀ репутацията да е главният източник на приходите на отец Коглин. Един човек на име Франсис Моран, бивш водач на Коглинистите в Бостън, веднъж обвини публично Рузвелт в предателство и го заклейми като евреин. Разбира се, нито един от местните католици, с отговорен пост, нямаше нищо общо с „инцидента“. Единственото изказано обвинение беше, че йерархията можеше да вземе по-силни мерки, за да обезкуражи проявите на подобни смутове. Така например, на един месар в Дорчестър редовно веднъж в седмицата в продължение на известно време чупели прозорците. Нито полицията от местния участък, нито помощната организация или осигурителната кампания били в състояние да спрат тази вандалщина. Тогава на някого хрумнала отличната идея да се оплачат на енорийския свещеник и чупенето на прозорците престанало моментално.

Още една дума за антисемитизма. Общоприето е Бостън да се смята за най-антисемитския град в Съединените щати, макар че положението се подобрява и аз не съм сигурен дали Минеаполис, Портланд (Орегон) и някои други места на юг не са по-лоши. В повечето американски градове не биха се появили никакви коментари, ако на публично място се видеха един равин и един свещеник заедно. В Бостън обаче такова нещо стана наскоро при една разпродажба на книги и беше счетено не само за ново развитие във взаимните отношения, но и за сензация. Г. Стегнер изтъква, че еврейският „проблем“ в Бостън е почти толкова труден, колкото ирландският „проблем“. Има например 60,000 евреи наблъскани в един-единствен „социологически квартал“, в една от областите на Бостън и те образуват най-здравото еврейско общество в цялата страна. Но антисемити са не само някои бостънски католици, а и множество брамини.