Борис Старлинг
Месията (99)

99

Съзнанието му се върна толкова плавно, че няколко секунди Томас не беше сигурен дали изобщо се е събудил. Отвори очи, но мракът остана.

Само дето не беше чак толкова безмилостно черен като този под клепачите му. Успя да различи сиво петно, където сигурно беше прозорецът.

Прозорецът на спалнята му. Томас лежеше на леглото си. Усещаше хлад по краката и гърдите си, а също и натиска на нещо еластично около кръста си. Слиповете му. Единственото, с което беше облечен. Освен въжетата, с които към леглото бяха вързани краката и лявата му китка.

Още усещания. Пулсираща болка в главата. Звукът на дишането му.

Само че идваше от няколко крачки разстояние, значи не беше неговото дишане.

Томас затаи дъх, но дишането продължи. Вдишване, издишване. Най-спокойно.

В стаята имаше някой.

Полицаят дойде да провери бравите.

Томас подгъна десния си лакът и се опита да се надигне. Една ръка бързо подпря гърдите му и го натисна надолу.

Томас понечи да каже нещо. Каквото и да е. Първото, което му дойде на ум, беше:

— Кой е?

Тишина.

— Полицаят ли?

Тишина.

— Какво се е случило с мен?

Най-после отговор:

— Ударихте си главата.

— Колко е часът?

Две фосфоресциращи стрелки на ръчен часовник се появиха пред очите му.

— Дванайсет и десет. — Вече е понеделник.

— Виждаш ли, Томас?

— Да.

— Дръж си очите отворени. Огледай се. Гледай да свикнеш с тъмното.

Гласът на полицая в мрака.

Томас се огледа, появиха се форми на познати предмети. Столът до прозореца, скринът под огледалото. Пълната чернилка се разпадна в нюанси на сивото.

Сребърния език седеше на ръба на леглото. Беше гол до кръста, а от тежестта му по чаршафа се бяха образували гънки, които чезнеха под него. На ръцете си имаше гумени ръкавици.

Дълъг черен силует върху леглото до него. Продълговатият сак.

Сребърния език бръкна и извади оттам нещо квадратно и лъскаво. Парче найлон. Той стана от леглото, постла парчето върху чаршафа и седна отгоре.

— Какво правите?

Никакъв отговор.

Сребърния език пак бръкна за нещо в сака.

Метален проблясък срещу бледата светлина.

Нож.

О, Господи, не. О, моля те, Господи, не.

Томас затвори очи.

Не и нож. Всичко друго, само не и нож.

— Томас. Погледни ме.

Томас отвори едно око.

Сребърния език насочи ножа към себе си.

Прокара го отдясно точно под гръдния кош. По бялата кожа се появи съвсем права тъмна струйка кръв, която покапа като дъжд върху перваз.

Сребърния език обърса острието в ръката си и го върна в сака. Сякаш не изпитваше никаква болка.

Бялото на очите му означи завъртането им към Томас.

— Ако не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. — Посегна и потърси дясната ръка на Томас. — Дай си ръката, Томас.

Томас почувства ръката си понесена в огромна бездна от време и пространство.

Сребърния език прокара пръстите му напред и назад през раната. Леко по ръбовете на прореза и дълбоко в лепкавата топла влага на кръвта.

— … и не бъди невярващ, а вярващ. Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени които не са видели, а са повярвали.

Отново празно пространство пред върховете на пръстите му, после найлон.

Сребърния език сложи ръката му върху парчето найлон и премести тежестта си, така че всъщност седна точно върху нея.

— Боли ли?

Томас поклати глава.

— Добре. Съжалявам, но сигурен съм, че разбираш: налага се да го направя.

Томас не разбираше. Ни най-малко.

Все така върху ръката му Сребърния език прибра ножа в сака и извади нещо друго. Томас не успя да види какво е.

Сребърния език се наведе напред.

— Отвори широко, Томас.

На светлината от фаровете на преминаваща кола успя да го съзре.

Скалпел.

Томас здраво стисна устни.

— Отвори си устата, моля те, Томас.

Не последва отговор.

— Томас. Отвори си тъпата уста.

Не не НЕ.

Юмрукът се стовари върху него с такава бързина, че дори не успя да го види, камо ли да има време да го спре или да се извърти встрани. Сребърния език го шибна право в диафрагмата с ляво кроше. Въздухът изсвистя от гърдите на Томас като експресен влак и устата му се отвори инстинктивно, за да си поеме въздух.

Скалпелът влезе в устата, резна френума и продължи в основата на езика. Кръв шурна към небцето му. Сега беше в дъното при гърлото.

Томас искаше да вика, но нямаше с какво.

Езикът му беше в ръката на Сребърния език.

Той извади от сака буркан, до половина пълен с някаква течност, отвинти капачката, пусна езика вътре и я завъртя пак. Върна буркана в сака и извади нещо друго.

Все още седнал върху дясната ръка на Томас, така че да не може да мърда, Сребърния език му проговори за последен път.

— Тома, копие, защото бил прободен с копие.

Сребърния език държеше копието в ръка като билярдна щека. Вдигна го над главата си и смени хватката в стил копиехвъргач — пое го в длан.

Копието изсвистя „вуууп“ във въздуха към стомаха на Томас.

Глух удар, а болката щеше да дойде тепърва — както когато си прещипеш пръста и знаеш, че след две секунди всичките ти нервни окончания ще пламнат от болка, и трябва да изживееш тези две секунди в лапите на отвратителното предчувствие.

Сребърния език изтегли копието от тялото на Томас и го заби отново, и после пак, така че всеки нов удар преливаше от предния в следващия и отскачаше с ударната вълна. Кръвта му бликаше като фонтан. Томас се задъхваше във всепоглъщащата болка — чиста и невъобразима, а тялото му се разкъсваше на стотици парчета. В агонията си съзря сянката на Смъртта, която му предлагаше вечен сън, и той се устреми към нея и я прегърна, благодарен в отчаянието си.