Борис Старлинг
Месията (9)

9

Четвъртък, 18 февруари 1982

Не беше го предусетил. Никаква следа, никаква улика не водеше натам. До един момент той не знаеше кой е убил Шарлот Логан, в следващия вече знаеше. Част от секундата, която раздра живота му на две.

Той седеше в стаята на брат си Ерик в колежа „Тринити“. Късно беше, след полунощ. Бяха прекарали вечерта в бара на колежа и сега пийваха по едно последно преди сън. Ред беше уморен и смяташе да си ходи. Беше го хванало, а Ерик беше пиян, много пиян, но не го избиваше на песни, а на сантиментално философстване. Бъбреха си за това-онова. Изведнъж Ерик каза:

— Аз убих Шарлот Логан.

Каза го с такова отчаяние в гласа, че Ред и за секунда не се усъмни. Не си и помисли, че може да е тъпа шега. И още преди да успее да отговори, Ерик окончателно се разпадна и го заля със самопризнания.

— Прибирахме се заедно след онова парти. Бях си тръгнал точно преди нея, но спрях да пусна една вода и докато се оправя, тя ме беше настигнала. И двамата се бяхме навъртели здраво. Залитахме през цялото време, ту вървяхме, ту се целувахме, и някъде при Паркърс Пийс тя ми пусна ръка…

Замълча, явно споменът за последвалото беше твърде болезнен.

— Давай — тихо каза Ред. — Аз те слушам, не те съдя.

Ерик преглътна тежко и отново заразказва.

— Тя ми се присмиваше, защото нямах ерекция. Беше кучешки студ, мамка му, и не си чувствах краката. Разбира се, че няма да ми стане. Но тя взе да се смее и да ме бъзика. Сложи си ръката на кура ми и каза: „Ако исках цигара, педераст смотан, щях да ти кажа“. И продължаваше да ги говори все разни такива. Първо си помислих, че се шегува, но по едно време стана направо зловещо. Така че… така че я ударих.

— Ударил си я?

— Да. По скоро й плеснах шамар.

— А тя?

— Тя също ме удари. С юмрук. Доста силно, да ти кажа.

— И после?

— Не си спомням много, само как я хващам за гушата, беше с шал, и си спомням как тя се опитваше да ми избута ръцете. И следващото е, че тя лежеше на земята до лампата и че пръстите ме боляха. От усилието сигурно.

— Божичко, Ерик.

— Не знаех какво да правя. Знаех, че е мъртва. Проверих й пулса — нямаше. И тогава хукнах. Просто се изметох.

— Как, по дяволите, си мълчал досега?

— Боже, ужасно е, Ред. Не знам как съм го направил. Страхувах се, че някой ме е видял и ще съобщи в полицията. Всеки път, щом някой почукаше на вратата през последната седмица, бях сигурен, че идват да ме арестуват. А най-лошото беше, че исках да си призная. Вчера почти отидох в полицията, почти бях стигнал и се отказах.

— Защо?

— Не знам. Явно не ми стиска.

— Мислел си, че ако се правиш, че не е било, то наистина няма да е било.

— Да, да, сигурно е така.

Ред отпи от уискито и се опита да помисли. Да бъде делови или да бъде отстъпчив? Той разбираше угризенията на Ерик, но същевременно знаеше, че неговият собствен брат беше убил човек и самата мисъл за това го отвращаваше. Така че му беше по-лесно да е делови, да се дистанцира от тежестта на стореното.

— Трябва да кажеш на някого, Ерик.

— Вече го казах, казах го на теб.

— Не на мен. Имам предвид официално лице. Полицията например.

— Не, за нищо на света.

— Защо не? Нали вчера почти си го направил.

— Знам. Но почти. И съм доволен, че не си признах. Толкова съм изплашен от това, което стана, Ред, просто не можеш да си представиш. Това, което преживях тази седмица, беше достатъчно наказание. Не искам никога вече да изживявам всичко това отново, никога.

Ерик помълча, сякаш се опитваше да се убеди в нещо. Ред го изчака.

— Всичко ще е наред, но ми трябва малко време — каза Ерик. — Всичко пак ще бъде както винаги.

Както винаги. Не и за семейството на Шарлот Логан.

Ред стана.

— Къде отиваш? — разтревожи се Ерик.

— Излизам.

— Къде? Няма да кажеш на никого, нали?

Ред гледаше брат си с уморени очи и отбягна въпроса.

— Уморен съм, Ерик, и искам да си легна.

— Не можеш да им кажеш. Не можеш.

— Защо?

— Защото ще си имам неприятности.

Неприятности. Меко казано.

— Ерик…

— Обещай, че няма да казваш на никого. Обещаваш ли?

Ред въздъхна:

— Обещавам.

Ерик го прегърна, неловко сливане на крайници, от което Ред искаше да се освободи. Ръцете му едва докоснаха раменете на Ерик и той се отдръпна прекалено явно или прекалено бързо.

Ерик направи крачка към грамофона в ъгъла. Ред се премести към вратата.

— Тръгвам си, Ерик.

— Не, чакай, само секунда.

— Вече ти казах, че няма…

Ерик извади от калъфката плоча.

— Само чуй това, Ред, и след това можеш да си вървиш.

Ред седна тежко в креслото, угаждайки на брат си за последен път. Колоните изпращяха, щом иглата докосна плочата.

Струнни инструменти, тихи и успокояващи.

— Какво е това?

Ерик отиде до вратата и угаси горната лампа. Музиката изпълни тъмнината.

Гласът на Ерик прозвуча едновременно със струнните:

— „Месия“ на Хендел. Втора част. Контраалтът. Нарича се „Той беше презрян“.

Ред чу шумолене — Ерик легна на пода.

— Защо ми го пускаш?

— Това е от Исаия, глава петдесет и трета, стих трети: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи…“

— Ерик, защо ми го пускаш?

— Слушах го, когато се върнах от… когато се прибрах оная нощ. Помислих си, че е подходящо. Ти си моят изповедник. Трябва да го чуеш.

Извиси се женски глас, полетя над мекия пух на струните. Задържа тона за малко, чист и непоклатим. Презрян. Унизен. Думите се отронваха в тишината и отново се издигаха с всеки замах на лъковете.

Ред послуша „Месията“ в тъмнината пет минути и се обърна да си върви.

Спря на вратата и забеляза как гръдният кош на Ерик се надига и спада в унеса на съня. Устата му беше отворена и дъхът му лъхаше на люто уиски. Дори и в тъмнината Ред видя как сънят беше успокоил лицето на брат му, изглаждайки бръчките на тревога и болка.

Отиде до леглото, взе юргана и покри Ерик. Клекна до него и го зави от всички страни и откъм краката, за да е сигурен, че няма да настине.

Обещай да не казваш на никого.

Обещавам.

Ред се наведе и целуна Ерик по бузата. Моят брат. Моето братче. Прости ми за това, което ще направя.