Борис Старлинг
Месията (89)

89

Интермедия

За две седмици пуснаха мрежи — в същинския смисъл на думата при тези обстоятелства — около всеки търговец на риба и всеки супермаркет в централен Лондон. Неблагодарна и отегчителна работа беше да обясняваш двайсет-трийсет пъти на ден какви са опасностите, какви предпазни мерки трябва да се взимат, на кои телефонни номера да се обаждат. Чувстваха се като амбулантни търговци, които повтарят едно и също отново и отново. По-голям шанс имате да спечелите от лотарията. Само като предпазна мярка. Не отваряйте на непознати.

Ред подчертаваше необходимостта от секретност пред всички, с които говореше. Не разказвайте на всеки срещнат и особено на проклетите медии, защото, ако го разгневим или го направим за смях, никой не знае какво ще последва. Наблягаше на инстинкта им за самосъхранение — и успяваше. Всеки ден Ред трепетно преглеждаше вестниците със страха, че ще види с големи букви „Рибата се вмирисва откъм главата“, но явно никой не се беше разприказвал.

Ред не искаше Сребърния език да знае какво вършат. Искаше да не се досеща за нищо и да подозира всичко възможно.

И всеки ден, който идваше и си отиваше, ги приближаваше с още двайсет и четири часа до деня на свети Андрей. За първи път в това разследване те бяха наясно кога ще удари и съзнанието за това измъчваше Ред. Не знаеше кое щеше да е по-лошо: да предупредят някой и после да се окаже, че той все пак е убит, или да открият, че жертвата е някой, за когото не са се сетили. Щеше ли да бъде по-болезнено да ги изпързаля още веднъж, или да разберат, че дори в тези ограничени параметри Сребърния език е запазил преднина?

Първо Ред си мислеше, че всяка улика, колкото и незначителна да е, ще е напредък в сравнение с опипването слепешком през последните шест месеца. Вече знаеха идеята на убийствата. Знаеха какво следва. Знаеха кога, знаеха общо взето кого и общо взето къде.

Но пак не можеха да направят нищо.

Ето тази безпомощност го съсипваше. Да знаеш и това съвсем да не е достатъчно, за да си свършиш работата.

Беше като да строиш мост над река. Започваш и от двата края на реката и строиш, и строиш, и двете части на моста се протягат една към друга като Леандър и Херо през Хелеспонт. И изведнъж откриваш, че нямаш достатъчно материал, за да го довършиш, и по средата остава разстояние, което за една бройка не можеш да прескочиш. Цялата конструкция е съвършена, като се изключи пролуката — и точно тя я прави неизползваема, което от своя страна обезсмисля всичко останало.

Понякога в свободните моменти Ред се замисляше какво ли прави по същото време Сребърния език. Харесваше му да си го мисли, може би защото водеха странни успоредни животи не толкова в рутинните ежедневни действия като ядене, спане, миене, но в по-интимния и личен план. Когато Ред се събуждаше в четири сутринта в празното легло с образа на обезезичен труп пред очите си, дали и Сребърния език си представяше същата картина? И за кого ли от Андрювците в списъка си мисли, докато Ред преглежда своя?

Ред и Сребърния език. Двете страни на една монета. Черно и бяло. Положителен и отрицателен заряд. Христос и Сатаната.

30 ноември. Денят с главно Д. Решителният ден.

Понеделник. Началото на седмицата. Краят на един живот.

В заседателната стая имаха два всекидневни календара. На единия бяха откъснати листата до Андреевден. Другият отчиташе бавно минаващите дни.

Ред късаше датите от втория календар. Всеки понеделник беше начало на нова седмица и още една изминала. С общо кратно седем като седемте смъртни гряха.

9 ноември. Още три седмици. Добра и безопасна дистанция. Повече от лятна почивка или Олимпийските игри.

16 ноември. Две седмици. Все още имаше въздух за дишане. Все още имаше време да открият нещо. Някого.

23 ноември. Една седмица. Наближава. В политиката е много време. За седеммесечно преследване на убиец — хич.

А за провидението е нужен само миг.

И изведнъж седмиците се превърнаха в дни и дните в часове, и часовете в минути, а минутите в секунди. Сякаш времето едновременно препускаше и се влачеше.

Петък, 27 ноември, дойде и си отиде. В пет и половина следобед Ред зяпаше през прозореца как цял Лондон бяга към уикенда. Два свободни дни за успиване и за мачове по телевизията, за неделен обед с роднините, и после понеделник сутрин отново във въртележката, с добродушно мрънкане за това и онова, благодарни на рутината, която крепи земността на живота.

Два свободни дни и за Ред. По-скоро два дни кръстосване из празната къща или безкрайно преравяне на материалите по случая в офиса. Упражнения по чиста безполезност.

Линейките и полицията бяха в повишена готовност.

 

 

Ред лежеше в леглото си в неделя през нощта и гледаше светещите цифри на електронния часовник от 11:59 да се сменят безшумно с 12:00, превръщайки неделята в понеделник.

Най-после.