Борис Старлинг
Месията (84)

84

Ред все още беше на прегледа, така че Кейт и Джез отидоха до Филмор Терас сами.

От едната страна на улицата, където имаше големи запуснати къщи, лъхаше на старо величие, от другата страна се изправяха светлите каменни градежи на новите сгради, все още неопетнени от времето и градските изпарения. Джез и Кейт крачеха между стар и нов свят, покрай бледокафявата стена пред Кенсингтънската обединена реформистка църква и изкачиха стъпалата на номер 32.

Джез натисна звънеца. Отвътре се чуха тежки стъпки.

Когато вратата се отвори, един глас вече бумтеше. Мощен глас, зараждащ се някъде в дъното на стомаха и уплътняващ се с изкачването към устата.

— Заповядайте, чада мои.

Той беше огромен. Огромен. Поне два метра. Голямата му глава беше покрита с гъста тъмноизрусена коса и прораснали черни корени. Ръкавите му бяха навити до лактите и откриваха ръце като дъбови перила, а китките му бяха като бутове.

Той запълваше почти цялата врата. Около тялото му имаше светещ ореол, образуван от процеждащата се зад него светлина от антрето. Изненада и враждебност изпълниха торбичките под очите му. Баритонът му злостно избуча:

— Очаквах други. Вие кои сте?

— Името ви Израел ли е? — попита Кейт.

— Питах вие кои сте. Бъдете така любезни да ми отговорите.

Кейт извади със замах значката си. Държеше я някъде между гърдите си и кръста му.

— Инспектори Джез Клифтън и Кейт Бийчам.

Той стърчеше на повече от трийсет сантиметра над Кейт и вероятно тежеше два пъти колкото нея, но тя не отстъпи.

— Да, аз съм Израел. Какво искате?

— Бихме желали да ви зададем няколко въпроса.

— Боя се, че не може сега.

— Е, аз се боя, че ще трябва да може.

— Ще дойдете друг път.

— Не. Сега е подходящият момент. Но ако предпочитате, ще изслушаме словото ви за Библията, преди да ви разпитаме.

Светлината зад Израел се промени при движението му. Не е знаел, че те знаят за библейските занимания.

За секунда им се стори, че се смалява, но после осъзнаха, че той просто беше направил крачка назад, за да могат да влязат. Вратата се затвори зад тях и те го последваха нагоре по стълбите. Тъмнозеленият килим беше обграден от тъмночервени стени и офорти в рамки висяха върху тях по линията на възкачване подобно рекламите покрай ескалаторите в метрото. По тях бяха изобразени стилизирани мъже с бради, облечени в роби, различни един от друг, но с нещо общо помежду си. Слабите лампи над картините хвърляха сянка по ръбовете на стъпалата.

Чак когато видя петото изображение — мъж с нож в дясната ръка — Джез осъзна кои са.

Апостолите.

Петър с голям ключ. Тома с чертожна линия. Симон с трион. Останалите не бяха толкова лесно разпознаваеми.

Джез ръгна Кейт и кимна към картините. Тя вдигна вежди. Горе, в края на стълбите, Израел сви наляво в много модерна и бяла стая, абсолютно несъответстваща на атмосферата на къщата. Сякаш излизайки от мъжки клуб, бяха стъпили в операционна. Кабинетът на Израел очевидно. В средата на стаята имаше солидно стъклено бюро, в далечния ъгъл две канапета и вляво от вратата телевизор, монтиран на стената. Неоновите лампи блестяха ослепително от тавана.

Израел издърпа два стола за Джез и Кейт и заобиколи към далечния край на бюрото си. Той положи туловището си върху черен кожен въртящ се стол.

— Какво ще желаете?

Зададе въпроса на Джез, но му отговори Кейт.

— Както казах, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Във връзка с какво?

— Най-общо, о…

Долу се позвъни. Кейт изпуфтя ядосано.

— Извинете ме — каза Израел. — Предполагам, че хората, за които ви взех погрешно, са пристигнали. Няма да се бавя нито секунда.

Изключително точен в изказа и любезен, но все още не и приветлив, Израел се надигна и излезе от стаята.

Джез огледа вещите върху бюрото му: компютър с монитор върху харддиска и принтер на отделна масичка; триредна черна стъклена поставка с листа, пликове и картички; кожена попивателна с попивателна хартия в същото червено като стените на стълбите. Всичко в съвършен ред.

Те чуха как долната врата се отвори и новодошлите влязоха. Три гласа си размениха поздрави — отчетливото бумтене на Израел, придружено от по-нежните гласове на две жени.

Кейт стана от стола си и тихо се измъкна от кабинета. Застана на стълбите и надникна надолу към антрето. Виждаха се само косите им. Дори и гледани право отгоре, изрусената глава на Израел пак стърчеше над двете жени със сиви кокове, с които говореше. Кейт се върна в стаята.

— Кой е? — попита Джез.

Тя сви рамене.

Стълбите проскърцаха под краката на Израел. Той започна да говори още преди да влезе в стаята.

— Моля да ме извините за прекъсването. Това са последните гости за лекцията върху Библията. Редно е да започне след пет минути и бих предпочел да не закъснявам. Може би ще се съгласите да седнете на последния ред. Обикновено продължава около двайсет минути. Не обичам да ги удължавам много.

За пръв път Кейт се оплете.

— Ъъъ… Благодаря ви, но го предложихте само от любезност, нали? Бихме могли да останем тук, докато приключите.

— О, не. Наистина ви каня. — Израел се усмихна, но очите му останаха същите. — Нямам нищо, което да крия от полицията. Човек никога не знае. Може дори да пожелаете да се присъедините към нас, щом чуете това, което имам да кажа.

 

 

Те слязоха след Израел пак покрай изображенията на апостолите. В стената срещу входа имаше малка вратичка, боядисана в същото тъмночервено като стените, та се налагаше човек бая да напрегне поглед, за да я различи.

Израел отвори вратата и влезе. Трябваше да наведе глава и същевременно да приклекне, за да може да мине. Кейт и Джез го последваха през проход, облицован с дървена ламперия, байцвана в тъмнокафяво, и после по още едни стълби. Най-долу имаше низ от закачалки и на повечето висяха връхни дрехи. Обувките им зачаткаха, щом килимът свърши и подът стана каменен.

— Стигнахме — каза Израел, без да се обръща. — Параклисът е в подземието.

Мъждукаща светлина от свещите на олтара и по стените из цялата стая смътно разкриваше стени, боядисани в червено, синьо и лилаво, и платнени драперии със златна обшивка висяха между огледалата с формата на църковни прозорци. Над олтара имаше огромно изображение на самия Израел с широко опънати встрани ръце като Христос на кръста и с ореол над изрусената му четина.

Джез едвам се сдържаше да не се разсмее. Параклисът изглеждаше като проектиран според представите на някой тийнейджър за магическото и мистичното. Беше почти сигурен, че по тавана са залепени фосфоресциращи звезди и планети. Това си беше… ами кич, помисли си той, поради липсата на по-подходяща дума.

В стаята имаше двайсетина души, всички с лице към олтара и с гръб към Джез и Кейт, всички облечени в еднакви индиговолилави роби с качулки. Нямаше нито църковни столове, нито обикновени. Посветените седяха на пода, за да се чувстват още по-малки пред наднормения си Бог.

Израел пристъпи бавно към олтара.

— Чада мои, сред нас имаме двама гости — посочи Кейт и Джез. — Те ще присъстват на библейската ни лекция тази вечер.

Паството обърна безизразни лица към двамата полицаи с овчо послушание. Израел не си направи труда да обясни защо, пък и никой не попита.

Джез мярна лицата под качулките. Мъже и жени почти поравно. Кой знае дали мистериозният глас от телефона беше тук и ако да, на кого ли принадлежеше. Търсеше знак, дори и таен, от информатора. Нещо — каквото и да е — което да му помогне да го идентифицира, да намери лице на гласа.

Нищо.

Джез се наведе към Кейт и пошепна. Устните му докосваха мекото на ухото й:

— Израел все още не ни е попитал защо сме тук, нито откъде знаем за библейската лекция. Не изглежда особено любопитен да разбере с какво се занимаваме. Така че или си губим времето, или — ако той е Сребърния език — е извънредно уверен, че може да ни разиграва.

— Със сигурност е достатъчно голям и силен, за да убие онези мъже — отвърна му тихо тя. — Но би ли могъл да мине незабелязан на осем различни местопрестъпления? Толкова едър човек не се забравя.

— Така е. Но Сребърния език си играе с нас, а сега и Израел. Да се самообявиш за Син Божи не е престъпление. Той иска да ни каже: елате и гледайте, но няма да можете да ми направите нищо. Пикал съм ви на законите. Можете да ми се подигравате или да ме съжалявате, да ме презирате или да се страхувате от мен, но никой не може да ме пипне.

Гласът на Израел прокънтя силно над техния шепот и цялото паство отново обърна глави напред.

— И видях в десницата на Оногова, който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата. И видях силен Ангел, който викаше с висок глас: кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите й?

Джез се наведе към Кейт и сложи ръка на ухото й:

— Откровение, глава пета.

— Страхотно. Задълбочил си се в разследването, а?

— Абсолютно. Но и него си го бива. Казва го наизуст.

— Вярно.

Гласът на Израел беше невероятно мощен, все едно Джеймс Ърл Джоунс и Лучано Павароти взети заедно.

— Ето аз съм със седем очи и седем рога. Името ми е Словото Божие. Аз съм Словото и Словото е у мен. Аз съм Агнецът, когото свети Йоан е видял в Откровението. Аз съм самото човечество. И аз ще снема седемте печата, и когато го направя, единствените, които ще бъдат спасени, са тези, които са тук днес. Вие, всички вие, дето ден след ден стъпвате в свърталището на порока, което наричаме общество, а то е приело леността, завистта, чревоугодничеството, горделивостта, алчността, гнева и похотливостта като качества, достойни за почит, вместо за охулване. Вие, които минавате през геените огнени, но оставате невредими, защото имате вяра. Исус Христос не затвори своите апостоли зад стените на манастир. — Израел погледна към Джез и Кейт за пръв път от началото на сказката. — Не, Исус Христос не заключи апостолите си. Напротив, той ги изпрати по света да си вършат работата. Изпрати ги сред невярващите, та да могат и те да повярват. В Евангелието от Матея, глава десета, помните ли? „… А отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев; и като ходите, проповядвайте и казвайте, че се приближи царството небесно; болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте… Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си… Ето, Аз ви изпращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобливи като гълъби.“ — Израел се наведе към първия ред и всяка глава в стаята се приведе леко, подражавайки дори и на най-малкото му движение. — Вие сте моите апостоли.

По-продължителен погледът към детективите. Джез едва сдържаше гнева си. Кейт сложи ръка на рамото му, за да го възпре, но и да го насърчи. И даде, и взе в един и същи жест.

Израел продължаваше да говори на своето стадо, сякаш те му бяха еднички на света.

— Вие сте моите апостоли. Всички вие. Вие сте тези, които правите добрини заради мене. Вие сте тези, които тръгват по света, за да разпространяват Словото. Може още да не го знаете. Но точно сега искам да ви помоля да пазите тайната на нашето съществувание. Това ще се промени. Скоро, щом настъпи часът, всички ще научат за нас. Но вие ще бъдете спасените, защото вие се подчинявате на Пророка. А знаете какво се случва на тези, които не се подчиняват на Пророка. Спомняте ли си какво се случи на Корей, който възропта срещу Моисей? Земята се отвори, та го погреба жив. И знаете какво се случва на неверниците. Нека ви припомня за стоте души, които се подиграха на пророк Илия. Той извика небесния огън и огънят ги погълна в гнева си. Ето това се случва с тях. И затова има два вида хора, които няма да търпя в Църквата — бунтовниците и неверниците.

Това трябва да ни дисквалифицира и по двата параграфа, помисли си Джез.

— Невярващите и бунтовниците казват, че ви промивам мозъците. И знаете ли какво? Прави са. Аз наистина го правя. Когато влизате тук, главите ви са пълни с всякакви мисли и мнения. Тук научавате Откровението на Исус Христос. Научавате го, защото аз съм единственият — единственият — комуто се е открило истинското му цялостно значение. Аз съм избран да прозра в Словото и да го предам на останалите. Думите, които изричам, прочистват мозъка и разсъдъка ви. Изплакват ги от мръсотията, на която сте изложени всеки ден, и с чистата вода идва и истината. Умовете ви са чисти и непорочни. Вие сте с промити мозъци. Вие сте пречистени. И защото сте пречистени, ще бъдете спасени, когато снема седемте печата.

Израел вече не гледаше към своето паство. Лицето му беше леко обърнато нагоре и ръцете му сключени на една страна. Изглеждаше така, сякаш ще изпадне в транс.

— Не е далеч. Не е далеч времето, когато четиримата ще излязат от нощта. Четиримата конници, препускащи по земята. Те са безплътни. Нищо не може да ги спре.

Първият конник язди бял кон, който сияе във вечността на черната нощ. Носи корона от масивно злато и в ръцете си носи лък. Той стреля отново и отново, стрелите му пробиват плът и кост. И никога не пропускат целта си. Той воюва и никой не се осмелява да се изправи на пътя му.

Зад него се появява риж кон. Ездачът му размахва голям меч. И той посича с него със смъртоносен замах. Откъдето мине, поражда кланета и мирът се отнема от земята. Изправя в битка брат срещу брата и баща срещу сина.

През могилите от мъртви и умиращи пристъпва ездачът с вран кон. Оръжието му е безмилостният призрак на глада. Онези, които мечът е пощадил, гладът обзема с дългата си агония. Стомасите на хората се свиват и парят в болка, и те умират бавно, постепенно, молейки се за края си дълго преди да е дошъл.

С четвъртия печат пристига най-ужасният. Наметката му е тишината. Блед е и след него яздят адови конници. Откъдето минава, не остава надежда. Името му е Смърт, и той ще вземе своето. Мор се носи пред него и поваля четвърт човечество.

С петия печат безглавите тела надават зов за правосъдие: „Докога?“ — викат те. — „Колко още трябва да продължи?“. И отговор не ще имат, защото няма отговор.

И после земята се разтърсва, слънцето почернява, а месечината изгрява кървава. И които са подминати от стрелите, меча, глада и мора, плачат в отчаяние. Той идва от изгрева, свети като слънцето. И земните хора се провикват към скалите и планините да паднат върху тях и да ги скрият. Островите изчезват, планините се люшкат като дървета в буря.

Седмият печат. Последният. Тишина се разстила над опустошения пейзаж. Нищо живо не е останало нито в градовете и селата, нито по най-високите планини и най-дълбоките океани. Дори вятърът е замрял. Свят без живот, а няма ли живот, не може да се роди живот. Това е самият край. — Израел отпусна ръце и бавно отвори очи. — Толкова. Чада мои, идете и се пригответе за вечеря. Ще ядем след петнайсет минути.

Паството се изправи и тръгна да се изнизва от стаята. Главите им бяха сведени под качулките и не поглеждаха към Джез и Кейт. На излизане един от последователите настъпи ръба на робата си. Спъна се и залитна. Инстинктивно се протегна към най-близкостоящия.

Джез.

Мъжът се вкопчи в ревера на сакото му. Повлече и двамата на пода. Джез се извъртя да не падне по гръб и се подпря на едната си ръка, за да омекоти удара. Усети остра болка, когато дланта му се остърга в каменния под.

Тълпа индиговолилави хора около тях, които се бутаха като говеда в кошара, докато им помагаха да се вдигнат. Множество ръце изтупваха праха от дрехите на Джез.

Тълпата се оттегли, повличайки със себе си и човека, който падна.

Джез се обърна към Кейт.

— Видя ли?…

Гласът на Израел избоботи зад тях:

— Много съжалявам. Съвсем случайно стана, сигурен съм. Добре ли сте?

— Да, нищо ми няма, благодаря. — Джез огледа дланта си. — Само съм се одраскал и има малко кръв. Не е толкова зле, колкото изглежда. Мисля, че ще оживея — усмихна се той.

Израел не се усмихна. Той не можеше да отлепи поглед от дланта на Джез. Капки пот избиха по върха на носа му.

— Какво има? — попита Кейт.

Израел отстъпи крачка назад.

— Кръв. Не мога да гледам… кръв. Скрийте я. Моля ви.

Джез и Кейт го изгледаха изумени.

— Съвсем сериозно… не се шегувам… имам хемофилия… не мога да гледам… кара ме да…

Израел се строполи на пода в мъртвешки припадък.