Борис Старлинг
Месията (66)

66

Дънкан беше сам в стаята, когато Ред влезе. Обядваше. Черна питка с бяло топено сирене, което се разтичаше по краищата. Вдигна ръка за поздрав.

— Къде са Джез и Кейт? — попита Ред.

Дънкан преглътна.

— Излязоха да хапнат.

— Добре. И без това исках да говоря с теб. — Седна срещу него.

Дънкан отпи от кока-колата:

— Казвай.

Една дума. Само една дума, за да разбера.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо го направи, Дънкан?

— Кое?

— Разказа на „Нюз ъф дъ Уърлд“.

— Не съм.

Ред подскочи и удари бюрото с юмруци.

— Напротив, по дяволите, разказал си. Видях ти името в тефтерчето на Паркин. Той ми каза, че си бил ти. Е, защо? Защо ти трябваше да пратиш всичко по дяволите?

Яростта на Ред го прониза и неподчинението му спихна като спукан балон.

— За парите — каза тихо.

— Пари? — Ред седна отново.

— Да.

— Платиха ти?

— Да.

— Колко?

Дънкан наведе глава.

— Колко, Дънкан?

— Двайсет бона.

— Двайсет бона?

— Имах нужда. Трябваха ми пари. Издръжката на детето направо ме съсипва. И таксите за училището. Хелън се премести при онзи чекиджия Анди, но аз трябва да й пълня гушата. Всичко съм ипотекирал. Опитвам се да се справя с полицейската заплата, но не мога. Не мога.

— Кой кого потърси?

— Ъм… И аз не знам. Стана някак едновременно. Пийвах в понеделник вечер с една стара връзка, дето работи в „Нюз ъф дъ Уърлд“, криминален репортер, и си говорехме за разни неща, както си е нормално. Той ме попита дали имаме някой интересен случай — не користно, така за приказка да става. Казах му не, разбира се, но нещо трябва да ме е издало, защото той взе да ме притиска. Накрая попита, уж на шега, колко ли щяло да струва да ми се измъкне информация. А, викам, ти колко даваш? Той каза, че ще провери и ще ми каже. Дотук всичко си беше шега, нищо сериозно. Но в един момент играта загрубя. Както и да е, казах, че ще си помисля, и се уговорихме да се видим следващата вечер.

— И?

— На следващата вечер той ме запозна с Паркин. Попазари се малко и накрая се уговорихме за двайсет бона.

— Явно си му казал нещо?

— Не много, само колкото да го заинтригува.

— Колко не много?

— Просто, че има един сериен убиец, който се мисли за Исус Христос и обикаля да си набира апостоли.

— На това му казваш „не много“? Нищо чудно, че се е заинтригувал. А кога седнахте и записахте всичко?

— В четвъртък вечерта и в петък. Беше много за един път.

— Дънкан, през последната седмица работехме денонощно. Не сме си тръгвали преди десет-единайсет вечерта. Кога, по дяволите, си намерил време?

— След това, късно през нощта.

— И си му казал всичко?

— Всичко без почерка на убиеца.

— А той попита ли те?

— Да. Специално искаше да знае дали убиецът оставя някакъв знак.

— И ти му отговори?…

— Че не. Знаех, че ако му кажа за езиците и лъжичките, може никога да не хванем Сребърния език.

— Не „да хванем“, Дънкан. Вече не. Отсега нататък си освободен от длъжност.

Дънкан не помръдна.

Ред стана.

— Да вървим. Ще те изведа от сградата.

— Ами нещата ми?

— Ще се погрижа да ти бъдат изпратени. Хайде.

— Може ли да се сбогувам с Джез и Кейт?

Той, който беше прегрешил, още очакваше опрощение. Ред го сграбчи.

— По дяволите, Дънкан. От всички хора на земята те са двамата, които най-малко ще искат да те видят. Като изключим мен, разбира се. Ставай.

За втори път през последния половин час Ред слизаше мълчаливо с асансьора. Прекосиха фоайето, крачейки заедно, без по никакъв начин да проличи конфликтът помежду им. На изхода Ред се сети нещо.

— Онази вечер, вкъщи, когато Кейт искаше да дадем гласност, а ти настоя да го запазим в тайна, беше ли си намислил вече този ход? Обмисляше ли варианта да използваш тайната за своя собствена облага тогава?

Мълчанието на Дънкан крещеше.

Ред му взе пропуска. Наблюдаваше го как пресича улицата и влиза в метрото. Лудата старица, която от сутринта стоеше отпред с плакат против еврейска конспирация, си беше тръгнала.

Дънкан хвърли последен поглед назад, още се надяваше на прошка.

Ред се сети за началото на разследването, когато беше хвърлял ези-тура, за да избере между Дънкан и Причард за последното място в екипа. Падна тура и той взе Дънкан. Излезе му солено.

Нямаше смисъл да се опитват да въвеждат някой друг в екипа. Прекалено много трябваше да се научи, и прекалено много доверие трябваше да се изгради за прекалено малко време. Щяха да продължат битката само тримата.

Три слепи мишки. Това са те. Три слепи мишки, които си гонят опашките в тъмното.

Ред се обърна и се запъти към асансьорите.