Борис Старлинг
Месията (63)

63

Понеделник, 26 октомври 1998

Три бързи диафрагмени вдишвания и издишвания. Тялото се напряга и отпуска. Пръстите се размърдват, докато кръвта не парне върховете. Адреналинът се покачва. Подготовка за мозъчна атака.

Както спортистите преди състезание, както политиците преди реч. Това, което предстоеше, беше не по-малко предизвикателство. Бързо тяло, бърз ум.

Ред чуваше глъчката в съседната стая. Най-голямата пресконференция, която беше виждал в Скотланд Ярд — изобщо. Пресслужбата беше наводнена със запитвания след публикацията в „Нюз ъф дъ Уърлд“ предния ден. Обажданията бяха толкова много, че се наложи да върнат отпускари, за да има кой да вдига телефоните. Побиваха го тръпки при мисълта колко ли още обаждания ще има на репортерите до неофициалните им източници, та да разберат какво става, макар и да не си представяше как биха открили повече информация от вече публикуваната. „Нюз ъф дъ Уърлд“ бяха свършили добра работа. Това трябваше да им се признае.

Да скрие почерка на Сребърния език. На всяка цена. Никакви лъжички или езици. Сега вече те трябва да останат тайна, или ще се сбогува с шанса да разреши случая. Тази информация ще отсее истинския убиец от мнимите.

Шефът влезе откъм преддверието.

— Как се чувстваш, Ред?

— Малко като християнин пред лъвовете.

Шефът не схвана иронията.

— Ще се оправиш. Ще те оставя ти да говориш и ще се огранича с подкрепа, където е необходимо.

— Идеално. Благодаря ви.

Шефът си погледна часовника.

— Точно три. Влизаме ли?

Ред отвори вратата към залата. Примижа от фотографските светкавици. Умишлено не си затули очите. Знаеше как ще изглежда такава снимка в утрешните вестници, колко текстове ще започват със „заслепен от светлината“.

В залата имаше дълга маса и зад нея платнище с огромна полицейска емблема. Ред отиде до масата и седна. Шефът се настани до него. Само те двамата срещу повече от сто и петдесет журналисти, изпълнили цялото помещение. Дошлите първи бяха заели всички възможни столове, останалите запълваха междините като течност. Едни стояха в дъното, други приклекнали отпред и отстрани.

Микрофоните, закрепени на масата, стърчаха към устата на Ред. Червени и бели светлини от телевизионните камери блестяха в очите му. Той се прокашля:

— Дами и господа, аз съм главен инспектор Редфърн Меткалф. Водя разследването по случая с така наречения „убиец на апостоли“, чието съществуване беше разкрито в един от вчерашните вестници. Тук съм, за да отговоря на всички въпроси, които имате относно това разследване. Сами разбирате, че не мога да разисквам оперативни подробности, но ще се опитам да ви осветля доколкото мога по всички други досегашни резултати. Ще ви помоля да съобщавате името си и институцията, която представлявате, и да задавате кратки въпроси. Благодаря ви. Кой ще започне?

Мигновено израсна гора от ръце. Ред посочи мъж на първия ред.

— Йън Уейкфийлд, „Дейли Телеграф“. Убийствата продължават вече шест месеца. Защо досега не сте изнесли подробности?

— Изправени сме срещу много умен убиец. Връзката между убийствата се изясни съвсем наскоро.

Отново Уейкфийлд, бърз, преди някой друг да успее да се включи.

— Оторизирахте ли публикуването на материала, който се появи в „Нюз ъф дъ Уърлд“?

— Не, не съм. Дамата вляво с червеното сако.

— Дали „Нюз…“…

— Името ви, моля.

— Извинете. Луиз Фарингтън, „Дейли Мейл“. В „Нюз ъф дъ Уърлд“ няма официално изявление от представител на полицията. Влязоха ли във връзка с вас преди публикацията?

— Не.

Тя също беше бърза:

— Имате ли представа защо?

— Предполагам, защото са смятали, че ще забраня публикацията.

— Значи сте против оповестяването на подробности около убийствата?

— Да, против съм. Това подлага на риск усилията ни да заловим убиеца.

— Не смятате ли, че хората имат право да знаят?

Той я фиксира с поглед:

— Госпожо Фарингтън, не съм тук да обсъждам правата и свободите на медиите с вас или който и да било. — Огледа се пак и посочи: — Дамата в дъното.

Една жена въпросително вдигна вежди.

— Да, вие.

— Клер Стюарт, Би Би Си Рейдио Скотланд. Арестували ли сте вече някого по убийствата?

— Още нямаме заподозрян, не.

— Предвиждате ли скорошно залавяне?

— Най-добрите ни хора работят по случая. Убедени сме, че ще предадем убиеца на правосъдието. — И веднага: — Мъжът на третия ред.

— Гай Дън, „Нюкасъл Ивнинг Кроникъл“. Убиецът установил ли е някаква връзка с полицията?

— Не, никаква. — Кимване.

— Алекс Хейтър, „Ивнинг Стандарт“. Някой поел ли е отговорността досега?

— Да, седемстотин осемдесет и двама днес до обед и броят им расте.

Смях в залата.

— И всички са мними?

— Засега да. — Кимване.

— Рой Пембридж, Саут Лондон Прес. Ако не възразявате, господин главен инспектор, бих казал, че целият този случай вони на полицейска некомпетентност.

Ред въздъхна. Винаги има по някой заядлив журналист с позиция. Пусна тънка усмивка:

— Не, господин Пембридж, не възразявам, ако можете да го докажете. А ако не можете, тогава вече ще възразя.

Пембридж използва възможността, която Ред му даде, и се изправи, наслаждавайки се на момента.

— Погледнете фактите — каза той. — Преследвате го… колко… ще станат шест месеца, нали? Нямате заподозрян. Когото и да сте задържали, няма нищо общо със случая. Не сте открили никакви улики на местопрестъпленията.

— Както ви казах, изправени сме срещу изключително умен убиец. Няма да ни се даде току-така.

— Репутацията ви е много добра, главен инспектор…

— Благодаря ви — подхвърли Ред не без сарказъм.

— … но шест безрезултатни месеца са си много време. Мислили ли сте за оттегляне от разследването?

— Не.

— Смятате ли, че ще трябва да обмислите такава възможност?

— Не. Не смятам.

— Защо?

— Господин Пембридж, нямам намерение да защитавам поста си пред вас…

— А може би ще се наложи.

Имаше нещо в самодоволството на Пембридж, в превзетия му тон, от което на Ред му идваше да му извие врата. Врътна глава към двамата полицаи до вратата със съзнанието, че не трябва да прави това, което прави.

— Адамс. Морис. Изведете го оттук.

Те погледнаха с неразбиране.

— ИЗВЕДЕТЕ ГО!

Настана суматоха. Гласовете се извисиха до крясък на диви гъски. Лицата зяпнаха в неразбиране.

Адамс и Морис си проправиха път през тълпата до Пембридж. Отваряха им път и пак се скупчваха вълнообразно. И всичко това се записваше от телевизионните камери, които се извъртяха от Ред да хванат скандала.

Адамс пръв се добра до Пембридж, който глупашки му се нахвърли. Съпротива срещу полицай. Сега вече можеха да го арестуват. Адамс и Морис сграбчиха Пембридж за раменете, наведоха му главата и излязоха.

Ред, облегнат напред върху масата, скръсти здраво ръце, за да спре треперенето.

Какви ли звуци ще издаваш, ако те пипна за гръцмуля, господин Пембридж.

Шефът каза нещо, но Ред не го чу от врявата.

Той се озъби срещу сгъстилите се редици на журналистите и се запъти сковано към вратата, без сили да се обърне на подвикванията им.