Борис Старлинг
Месията (57)

57

Неделя, 27 септември 1998

Ранна есен, но в града си беше горещо. И още по-горещо броня до броня по Стоук Нюингтън Хай стрийт. Дънкан и Сам седяха умълчани в колата в края на своя уикенд заедно. Още четирийсет и осем часа бяха минали и ги очакваше нов месец раздяла. Безценни откраднати мигове, когато отнасяше сина си далеч от горчилката на Хелън.

— Татко?

— Да?

— Може ли да те питам нещо?

Дънкан се придвижи няколко сантиметра напред в задръстването, опита да се набута пред един форд фиеста в другата лента. Шофьорът на фиестата се придвижи също, така че да го блокира. Дънкън погледна свирепо, но човекът се взираше право напред. Прозорците бяха вдигнати. Дънкан се обърна към Сам.

— Разбира се…

— В твоята… искам да кажа, когато работиш, налага ли ти се да нараняваш хората?

— В какъв смисъл да ги наранявам?

— Ами… Да удряш. Да биеш.

— Не. Аз съм детектив. Аз разкривам престъпления.

— Но арестуваш хора, нали?

— Понякога.

— И когато ги арестуваш, удряш ли ги?

— Не.

— Никога ли?

— Ако окажат съпротива, използваме минимум сила, необходима за задържането им. — „Хайде, хайде — си помисли Дънкан. — Колко тъпо звучиш с инструкциите пред деветгодишния си син.“

— Но Анди казва друго, тате.

Анди. Как не се сети.

Разбира се, Анди. Преподавателят от Уестминстърския университет. Преди шест месеца беше взел Хелън и Сам в апартамента си в Стоук Нюингтън. Оттогава беше хвърлил невероятни усилия да настрои Сам срещу полицията като цяло и срещу Дънкан в частност. Дънкан го беше виждал само веднъж — когато за пръв път отиде да вземе Сам от новата му къща. И съвсем естествено се намразиха от пръв поглед. Дотолкова, че оттогава при всяко идване на Дънкан Анди офейкваше нанякъде.

Анди. Шибан социалист чекиджия.

Колко типично за Хелън! Няма нужда да си Фройд, за да прозреш логиката да се хване с мъж във всяко отношение диаметрална противоположност на бившия й съпруг. Дънкан беше спонтанен, неуравновесен, непоказен и прагматичен. Анди беше напредничав, отстъпчив, пламенен и с високи принципи. Нищо чудно, че се ненавиждаха.

Дънкан се помъчи да бъде благоразумен. Сам не е виновен в края на краищата. Прекалено малък е, за да схване сложността на ситуацията.

— И какво казва Анди?

— Казва, че полицейската бруталност нараства и че повечето жертви не съобщават за проявите й от страх или защото си мислят, че това ще запрати преписките им в чекмеджетата.

Цитира дословно, без никакво колебание, като назубрено. Думите на Анди, пренесени в главата на Сам.

— Какви са тези чекмеджета, татко? — попита Сам, сега по-скоро объркано деветгодишно момче, отколкото папагал.

— Амииии… това е бюрокрацията.

— Какво значи бюрокрация?

— Това е… ами това е системата всъщност. Значи има много различни правителствени учреждения, като тези, които се занимават с училищата и болниците, има и спешни служби като полицията, пожарните команди и бързата помощ, и така нататък — и в общи линии всички те ни трябват, за да се движи механизмът на държавата. Но в този случай Анди най-вероятно го е използвал за полицейската процедура. Има безброй закони, които казват какво може и какво не може да се прави, за да е сигурно, че всеки, който е в беда, ще получи полагаемата му се помощ. И тъй като има толкова много закони, може да отнеме доста време нещата да бъдат свършени докрай.

— Аха.

Отново потънаха в мълчание. Колите пред тях се завлачиха напред, щом светна зелено. Сам пак проговори:

— Истина ли е, татко? Това за жертвите?

— Не знам. Ако хората искат да се оплакват от полицията, има си начини, по които могат да го направят. И тези начини са добре известни на всички. Опитваме се да се държим с всеки колкото се може по-любезно.

Най-после свиха в пресечка. Подкараха по-бързо покрай белосани къщи, които се блъскаха за своето място под небето до общинските жилища. Преди десетина години Стоук Нюингтън беше просто един от кварталите на път за центъра на града. Сега се беше превърнал в новото бойно поле на политиката за облагородяване, на път да заприлича на Излингтън и Бейзуотър.

Дънкан зави по Евъринг Роуд, където живееха Хелън и Анди. Паркира на ъгъла до тях и се обърна към Сам:

— Наистина бях много щастлив този уикенд, Сам.

Момчето не отговори, забило поглед над дясното му рамо.

— Ето я мама — каза Сам.

Хелън беше застинала пред входната врата със скръстени ръце. Вероятно току-що си беше погледнала часовника, за да провери дали Дънкан не е нарушил четирийсет и осемте часа. От шест до шест от петък до неделя без изключения. Някога толкова влюбени, днес Дънкан и Хелън следяха циферблата като работници в края на смяната. От шест до шест. И след това абсолютно празна неделна вечер, още по-самотна заради зейналата пропаст, която Сам запълваше толкова за кратко. Но Дънкан се придържаше към споразумението, защото знаеше, че неспазването му би донесло много повече неприятности, отколкото си струваше.

Сам слезе от колата и изтича да прегърне майка си. Родителите му се държаха прилично пред него. Винаги.

И Дънкан слезе и хвърли един поглед на къщата. Входната врата беше отворена, но нямаше и следа от Анди.

Хелън пусна Сам от прегръдката си и го погледна. Никакво внимание на Дънкан, нито дори едно „здрасти“.

— Добре ли прекара? — попита тя сина си.

— Да, много.

— Какво прави?

— Ходихме на онова място на Куинзуей. Там, дето можеш да се пързаляш на зимни кънки, да играеш на боулинг и на видеоигри. Беше страхотно.

Дънкан се усмихна:

— Да, победи ме на играта „Гран при“. Май сме си отгледали нов шампион за формула едно.

„Сме.“ Какви ги говоря, помисли си Дънкан. Ако не беше Сам, той и Хелън нямаше да се видят никога отново, просто никога.

Хелън гледаше детето с топлина и любов. Когато обърна очи към Дънкан, и двете се бяха изпарили.

— Добре, Дънкан, благодаря ти, че го докара. Сигурно искаш да си тръгваш.

Което значеше: изчезвай възможно най-бързо.

— Всъщност, Хелън, има някои неща, за които бих искал да поговорим.

Знаеше, че няма да откаже, не и пред Сам. В очите й прочете омраза, задето я беше изпързалял така. Отново погледна към Сам:

— Сам, с татко ти имаме да изясним някои въпроси. Хайде ти си влез вкъщи и си вземи една кола или каквото искаш. Аз идвам веднага.

Мислеха си, че могат да го заблудят, но Сам ги познаваше достатъчно добре и знаеше кога се очертава караница, а това само по себе си беше трагедия. Той се отлепи от Хелън и обхвана неловко китката на баща си.

— Чао, татко. Пази се.

— И ти се пази.

Разчорли бащински косата му и Сам изтърча нагоре през входната врата.

— Какво искаш? — тросна се Хелън.

— Какви ги е наговорил Анди на Сам?

— За кое?

Дънкан изпунтира гласа на сърцераздирателен политик от либералите:

— Полицейската бруталност нараства, а повечето жертви не съобщават за проявите й от страх или защото си мислят, че това ще запрати преписките им в чекмеджетата.

— Полицейската бруталност?

— Да. Това са точните думи на Сам. Колко деветгодишни момчета познаваш, които се изразяват по този начин? Какво друго му е наприказвал?

— Една вечер просто се спомена. Анди беше донесъл вкъщи някакво проучване, възложено от университета. Сам попита какво е и Анди му го показа. Поговорихме малко, и толкова.

— Кажи на Анди да си гледа работата.

— О, я стига, Дънкан. Анди може да прави каквото си иска.

— Ако иска тъпата ми жена…

— Бивша жена.

— … да заповяда. Но не и сина ми. Разбираш ли?

— Не се дръж като говедо, Дънкан. Анди не се опитва да се налага на Сам. Не се преструва на баща и не се мъчи да настрои Сам срещу теб. Анди живее с мен и Сам. Със Сам са приятели. Говорят си за много неща. Може да останеш неприятно изненадан, но съвсем не си главната тема на вечерните ни разговори.

Дънкан размаха пръст пред лицето й.

— Ако чуя, че Анди пълни главата на Сам с още такива простотии, тогава ще види какво значи полицейска бруталност.

— Това заплаха ли е?

— Просто му го кажи.

Хелън гордо изкачи стълбите и тръшна входната врата зад себе си, бариерата между бившия й мъж и новия й живот. Дънкан влезе в колата и потегли бавно, за да не направи на Хелън кефа да чуе свистенето на гневни гуми.

Скръцна ядосано със зъби.

Пустошта на един брак. Пустошта на един живот.