Борис Старлинг
Месията (40)

40

Неделя, 9 август 1998

Над два часа изгаряща болка предстояха на Джез и той не бе готов нито за минута от тях.

Мислите му бяха другаде, вършееха по магистралите на ужаса и сакатлъците. Отдавна трябваше да се отпише от този триатлон. Не беше имал нито времето, нито енергията да тренира както трябва. Веднъж крос на зазоряване, друг път среднощно плуване и, разбира се, всекидневното колоездене до работа и обратно; но това съвсем не беше достатъчно.

Същевременно се нуждаеше от състезанието. От каквото и да е състезание. Имаше нуждата да излезе и да се нарани. Ред и Дънкан намираха утеха в бутилката, а Джез в ендорфините. Това беше неговият отдушник. Да изтощи тялото и да прочисти ума си.

Темза беше опасана от гадни водорасли и кафява тиня. Никога през живота си Джез не беше изпитвал такова нежелание да влезе в реката. За секунда му мина мисълта, че сигурно можеше да се самоизхвърли с отпадъчната вода от тоалетната си и през канализацията да се включи в състезанието в движение.

Плувците се събираха на брега като пингвини в мокрите си състезателни костюми. Тишина, заредена с внимание.

При сигнала за старт настъпи черно пърхане. Повечето скачаха с краката надолу, запушили носовете си с едната ръка и очилата си с другата. Джез се гмурна, не много дълбоко и бързо движейки се под повърхността да не се остърже в дъното. Водата под мокрия костюм, прилепнал за кожата му, беше студена и бавно се затопляше от телесната му температура. Плувната му шапка обхващаше върха на ушите и очилата му бяха прикрепени плътно на тила. Прокара пръсти през ремъка, за да се убеди, че не се е усукал.

Мускулите му бяха отмалели и пулсираха от напрежение. В съзнанието му нахлуваха натрапчиви нервни мисли за отказ от борба; сякаш чуваше „не искам да съм тук“, а трябваше да чува „ще се справя, хайде, ще се справя“.

Жълти плувни шапки се клатеха като патета из мътната вода. Звуците от стартовата свирка се разнесоха силно и ясно из утринния въздух и внезапно порещи и ритащи крака набраздиха водата и я разпениха до бяло. Това е най-лошата част, когато трябва да хванеш ритъма, а още не си в час. Удар след удар в мелето. Мек подводен допир на ръка о крак, и изведнъж го прониза остра болка и цялото му тяло изтръпна след ритника на мъжа пред него право в лицето му. Очилата му се изместиха встрани и той ги потърси с една ръка да си ги нагласи. Още не беше направил първите двайсет удара във водата.

Трябваше да хване ритъма.

Десен замах, ляв замах, дишане вдясно, десен замах, ляв замах, дишане вдясно. Болката се стрелкаше от раменете по ръцете към дланите. Продължавай да риташ, два удара за баланс, не шест за спринтьорска скорост. Използвай следата на предния.

Завиваха под железопътния мост, бяха преплували 750 метра и им оставаха още толкова. Наближавайки завоя, всички плувци се скупчиха. Джез държеше вътрешността, за да си спести малко плуване.

Слънцето пареше ръцете и лицето му, докато се завърташе, и светлината се пречупваше в разплискващата се вода, блясваше в ситните пръски и ги обагряше в червено.

Като кръв.

Кръв по ръцете на Джез и по лицето му, и по мокрия му костюм, и по краката му, шурти от прерязани артерии в обезезичени усти.

Кръвта на мъртвите.

Бяла паника в червено море. Джез отвори уста, за да си поеме въздух, и нагълта вода. Темза беше топла, сладникава и гадна.

Като кръв.

Сега слънцето беше зад гърба му. Разплискващата се вода отново стана чиста и прозрачна. Той спря и заплува по гръб с дълбоко диафрагмено дишане. От усилието и страха сърцето му биеше лудо.

Исусе Христе. Исусе Христе, успокой ме.

Искаше му се вече да е излязъл от водата, да е на колелото и вятърът да изсуши кожата му.

Още дванайсет минути, и ръцете на един от наблюдателите го хванаха под мишниците да го издърпат бързо на сушата, за да не блокира останалите състезатели. Тичайки през междинната зона, свали ципа на горнището, отлепи го от себе си и го хвърли.

Междинната зона блестеше от лъскавия метал на велосипедите, подредени и номерирани. Бързо процедурата. Мокрото долнище пада лесно от намазаните с вазелин крака. Късият клин. Наколенките. Каската. Колелото. Бегом от междинната зона. На колелото. Краката с шпайковете закрепени на педалите. Напред.

През уиндзорските предградия, покрай наблюдателите в жълти якета. Нататък е дългата и самотна четирийсеткилометрова отсечка. Не смееше да поглежда назад.

Първият от големите хълмове в пустошта и началото на истинската болка. Джез свали с две скорости и затанцува прав на педалите да поддържа скоростта. Пронизваща болка от стягането на бедрата. Чуваше силно дъха си и пот се стичаше по веждите му.

Точно както когато видя труповете.

В главата му се завъртяха образи като снимките на Любецки върху бялата дъска. Родс, Кънингам и Бъкстън, имена от етикетите в моргата.

Горе на хълма Джез пак прещрака скоростите до последна и се сниши напред към кормилото, въртейки педалите все по-бързо, докато вече нямаше накъде. Гумите свистяха по асфалта.

Настигна друг велосипедист и се изравни с него за миг. Онзи го погледна. Беше Филип Родс, лицето му изкривено в агония. Главата на Филип Родс и тялото на велосипедиста.

Мъжът се обърна напред. Номерът, закачен на колелото му, беше 273.

Пътят правеше голям завой и отново се изкачваше. Джез пак стъпи на педалите, за да запази скоростта и да избяга от Родс номер 273. Погледна назад през рамо. Номер 273 беше на около десет-дванайсет метра. Състезател, който за част от секундата се беше преобразил във Филип Родс.

Джез задмина още колоездачи и беше изпреварен от неколцина, но не погледна никого от тях. Беше в свой собствен тунел с ширината на раменете му и дължината на пътя, по който въртеше педалите.

Последните километри през парка на Уиндзор енергийните му запаси бяха свършили и болката вече нямаше значение. Залитайки, влезе в междинната зона и си обу маратонките.

Отново на пътя. Краката му просто отказаха да се движат. Цялата кръв, която се беше наляла в бедрата му по време на колоезденето, сега се стичаше в прасците. Като усещане приличаше на най-непоносимите иглички при изтръпване, умножени по десет, плюс огромно количество млечна киселина. Нещо такова.

Искаше му се да спре някъде и да се свие на кравай. Но трябваше да продължи. Да хване ритъма.

Маратонките му шляпаха по пътя и под тях изникваха лицата на мъртвите. Трийсетинагодишен снабдител, дебел епископ и млад гвардеец. Редяха се под краката му. Дясно Родс. Ляво Кънингам. Дясно Бъкстън. Ляво Родс. Дясно Кънингам. Ляво Бъкстън. И пак, и пак. Безкраен цикъл от шест стъпки.

Жегата се покачваше с всяка секунда. Маршрутът беше девет километра — три пъти по трикилометровото ухо през моста Уиндзор до Итън и обратно.

Последните три километра Джез не беше на себе си — пот в очите и лица по пътя, тълпата крещи на някакви гребци, леко плъзгащи се под Уиндзорския мост, изкривен глас по високоговорителя тътне, че Шан Брайс е спечелила женското първенство, цифрите на часовника му се присмиват на цялата болка и недостатъчност, напразния бяг.

Големият електронен часовник над финиша показваше два часа и десет минути, когато Джез мина под него. Той се олюля към парапетите и повърна бледожълта течност, сви се на две за около пет минути и дълго след като беше изпразнил стомаха си, продължаваше да му се гади дори само от въздуха.