Борис Старлинг
Месията (34)

34

Ред се изправи и отиде до бюрото си. Взе визитката на Логан и я подаде на майка си. Тя я погледа няколко секунди и я остави на страничната облегалка на креслото.

— Появи се, докато вие бяхте при Ерик, мамо.

— Много бързо.

Ред сви рамене и пак седна:

— Може би.

— Какво каза?

— Каза, че наградата е моя. Ако съм я искал.

Каза, че се възхищава на куража ми, и ме трогна до сълзи. Това каза.

— А ти какво му каза?

— Че ще си помисля. Не бях подготвен.

— Значи не си очаквал?

— Кое?

— Наградата.

— Не, разбира се, че не. Аз дори бях забравил, че Логан е обявил такова нещо.

— Кога си спомни?

— Когато той я спомена, преди това и през ум дори не ми минаваше защо е дошъл.

— Значи си бил забравил за нея до момента, в който той ти я е предложил?

— Да.

— Наистина ли, Ред? Истина ли е това?

В този момент Ред разбра накъде бие.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Просто питам, защото Ерик…

— Ерик? Сериозно ли Ерик смята, че съм отишъл в полицията, за да взема наградата?

— Той… ъъъ… да, точно така смята.

— Кажете му, че аз ще го удуша, задето изобщо си го е помислил.

— Редфърн!

— Кълна се в Господ, че се сетих за наградата чак когато Логан я спомена. Ако Ерик наистина мисли, че през цялото време на неговата изповед съм потривал ръце за трийсетте бона, тогава… Не знам какво. Не знам за какъв човек ме взима, та дори само да си помисли такова нещо.

— Тогава защо просто не изхвърли Логан?

— Защото бях шокиран. Не исках да направя нещо прибързано.

— Като тазсутрешното ти посещение в полицията ли?

Тя беше повярвала на Ерик. Тя наистина смяташе, че Ред го е предал заради парите.

Пое си дълбоко въздух през носа, после издиша дълго, за да се успокои и да не удари нещо.

— Мамо, нека изясним няколко неща. Каквото и да си мислиш, не съм съобщил за Ерик заради наградата. Ако това беше причината, досега вече да съм взел парите, нали?

— Може би си ги взел, Ред. Може би вече са у теб, просто още не си ни казал.

— Това обвинение ли е?

— Просто е възможно. Това е.

— Колко пъти трябва да ти казвам? Не съм взел парите. Парите не са имали никаква връзка с решението ми да отида или не в полицията. Което, между другото, продължавам да вярвам, беше правилно. И със сигурност не го направих заради наградата. А също вярвам, че бях прав да не давам окончателен отговор на Логан. Ако ти — или ти, татко — не приемате нищо от това, което ви казвам, става сложно. Тогава просто ще трябва да се съгласим, че мислим различно.

Майка му сключи вежди:

— Значи все пак ще откажеш наградата, нали, Ред?

— Вероятно.

— Не си ли решил още?

— Не, не съм. Няма да откажа парите, ако с тях можем да направим нещо добро.

— Например?

— Още не знам. Не съм се замислял. Но нека сега аз те попитам нещо, мамо. Защо си толкова категорична, че не трябва да взимаме парите? Защото все още вярваш, че съм издал Ерик заради тях, или защото мислиш, че ние — семейството на Ерик — не трябва да се възползваме от нещастието на някого, причинено от Ерик?

Тя не отговори. Не беше необходимо. Ред знаеше какво си мисли тя. Знаеше, че й е по-лесно да си представи единия си син алчен за пари, отколкото другия — убиец.

Каквото и да се случи оттук нататък, каза си той наум, животът ни никога няма да бъде същият.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги използваш ли за защитата на Ерик?

— Не, мамо, разбира се, че няма. Как бих могъл? Как бих могъл да взема парите на господин Логан и да ги използвам срещу него? Това би означавало, че той осигурява адвокатските хонорари в полза на човека, който уби дъщеря му. Абсурд. Не може той да финансира Ерик. Нали така?

Тишина.

— Нали така?

За Ред това се подразбираше от само себе си. Не можеше да проумее защо родителите му не гледат по същия начин на нещата.

На чия страна си, Ред? С нас или с тях?

Той изведнъж проумя логиката на техните разсъждения. Ето твоя шанс да изкупиш греха си, Ред. Вземи парите на Логан и плати с тях на най-добрия адвокат. Ти си този, който вкара Ерик в затвора, сега ти ще бъдеш този, който ще го измъкне оттам. Имаш възможност да постъпиш по единствения оневиняващ те начин. Но не, ти отказваш. На чия страна си, Ред? С нас или с тях?

Ред избута стола си и закрачи напред-назад:

— Майната му.

Отвори вратата.

— Къде отиваш? — попита нервно майка му.

— Вън. На разходка. Докато ви дойде акълът в главите.

Тръшна вратата зад себе си и се разхвърчаха парченца мазилка. Студентът, който живееше долу, излезе в коридора да протестира за шума, но щом видя израза на лицето му, бързо изчезна в стаята си.

Ред беше без връхна дреха, а навън беше студено. Мина през страничната градинска врата, която водеше към Тринити Лейн, и зави надясно към Бакс. Ако върви достатъчно бързо може и да се стопли. Усещаше подозренията на родителите си като иглички по кожата.

Значи си бил забравил за наградата до момента, в който Логан не ти я е предложил? Така ли е, Ред? Наистина ли е така?

И все пак с надеждата, че нещата ще се оправят, Ред се мъчеше да оправдае реакцията им. Те са в шок. Не знаят как да се справят. Ще се осъзнаят веднага, стига да можеха да се чуят какви ги говорят. Така ли е, Ред? Наистина ли? И майка му, която изопачаваше всичко свързано с парите, без да даде никаква възможност на баща му да каже нещо.

Не е вярно. Имаше достатъчно пролуки, в които и той можеше да вземе думата — когато Ред ги предизвика да приемат за правилно решението му да отиде в полицията или пък в дългото мълчание, след като им каза, че няма да даде парите за съдебната защита на Ерик.

Но баща му си беше замълчал. Съвсем съзнателно не беше продумал от момента, в който парите бяха включени в разговора.

Чак сега Ред разбра защо и същевременно видя как може да извлече нещо добро от цялата тази адска бъркотевица.