Борис Старлинг
Месията (30)

30

Трудно е да се види нещо през черните прозорци на „Коулхърн“. Пердетата най-често са пуснати и вътре светлината винаги е много слаба, така че дори да надникнеш бързо, докато някой влиза или излиза, няма да разбереш много. Притъмнена масова сцена в плавно движение, форми и фигури с неясни очертания в мрака.

„Коулхърн“ е на оживена отсечка на Олд Бромптън Роуд. Паважът отразява жълтия неон от витрината на магазина за мобилни телефони и отсреща край щайгите при денонощния плод-зеленчук се търкалят плодове. През няколко метра тътне на север по Финбъро Роуд колона коли. Почти нищо не издава статуса на „Коулхърн“ като един от най-известните гей барове.

Всъщност нищо освен клиентелата. Ако постоиш само пет минути на близкия ъгъл, не може да не забележиш постоянното присъствие на гей на сцената на Ърлс Корт. Прилепнали бели фланелки. Дънки, навити на два-три сантиметра над глезена. По възможност кожени панталони или кожено яке. Ниска подстрижка — почти винаги. Мустаци — понякога. Млади и стари, дебели и слаби, мускулести и мекотели, всички се стичаха в „Коулхърн“ и близкия нощен бар „Бромптън“ като пчели на мед.

„Коулхърн“ беше мястото, откъдето Колин Айрланд бе подбрал своите пет жертви през 1993-та, и точно около разследването на тези убийства Ред и Джез се бяха срещнали за първи път. Всички жертви на Айрланд бяха завързвани в садо-мазо пози преди да бъдат удушени. Според повечето полицаи, които работеха по случая, убиецът вероятно беше от хомосексуалната общност — мъж, който се движи с лекота из тези кръгове и който получава някакво невероятно удоволствие от акта на измъчване и убиване на жертвите.

Но Джез, само на двайсет и седем по това време и в своя първи голям случай, не беше съгласен. Той твърдеше, че убиецът изобщо не е хомосексуалист или пък „с непоносимост към сбърканите“, който иска да отмъсти на гейовете, а е по природа агресивен и просто иска да се прочуе като сериен убиец, а хомосексуалистите е избрал като лесна плячка. Затова се преструвал на обратен, докато не завърже жертвите си, и после можел да прави с тях каквото си поиска. Обаче продължиха да си губят времето в търсене на хомосексуалист. А трябваше да търсят някой с досие и достатъчно силен, за да убива по този начин. Останалите работещи по случая го гледаха с насмешка. Но Ред се вслуша в думите му и ги запомни. Когато пипнаха Айрланд, той съвпадна с описанието на Джез до най-малка подробност. И така, Ред го взе под своя закрила не само защото се оказа прав, но и понеже не се побоя да изкаже мнението си срещу всички по-стари и по-опитни колеги.

Сега пак бяха в „Коулхърн“, но този път обстоятелствата бяха различни. Докато ловуваха за Айрланд, те поне знаеха, че убиецът — тогава неизвестен — е бил в пъба през въпросните пет нощи, въпреки че беше трудно да се доберат до конкретна личност, когато три четвърти от клиентелата са с еднакъв стил на обличане и еднакви прически.

Този път нямаха нищо. Само три снимки и това, че две от жертвите са имали някакъв тип хомосексуални преживявания.

Ред паркира воксхола на Коулхърн Роуд от страната на заведението.

— Защо Дънкан не ме харесва? — попита Джез, докато се измъкваше от колата.

Ред сви рамене.

— В смисъл, не помисли ли за това, когато ни събираше в екип? — продължи Джез. — Или това е поредният специалитет Меткалф за творческо напрежение и радости от раздора?

Ред пусна тънка усмивка.

— Ти, подло лайно такова — не се сдържа Джез.

— Погледни от добрата страна. Поне не те накарах да обикаляш тази вечер с него. Представи си колко чудничко щяхте да си прекарате.

— Сигурен съм, че Кейт ще ти бъде много благодарна.

— Кейт знае как да се справя с него, Джез. Но както и да е, не смятам да ви давам общи задачи. Сигурно няма да издържите и ще се чупите някъде, за да си пръснете взаимно черепите.

— Не и по време на дежурство, шефе — откликна Джез на шегата, — никога по време на дежурство.

— Така или иначе, сме ти и аз, дали ти харесва или да. Би ли ме придружил в това заведение? — Ред подаде свития си лакът, подканвайки да го хване подръка.

Джез се засмя:

— Не се прави на гламав. По-добре да не се сливаме прекалено с пейзажа, а!

Влязоха в пъба. Дългият път на деня към нощта най-после беше приключил, така че в „Коулхърн“ не беше много по-тъмно, отколкото навън на улицата, но им бяха нужни няколко секунди, докато различат с точност кое какво е.

Няколко глави се обърнаха да ги огледат още щом стъпиха на прага. И Ред, и Джез бяха наясно, че не приличат нито на редовни посетители, нито на търсачи на силни преживявания. Значи оставаше да са или случайно попаднали туристи, или ченгета. А туристите не носят сака.

И двамата не бяха стъпвали тук от около пет години — след случая „Айрланд“. За секунди двете най-силни усещания от онова време отново ги завладяха — враждебността към тях като полицаи и безсрамната директност на погледите, отправени към тях.

— Исусе! — възкликна Джез. — Вече знам как се чувстват жените.

— Толкова си скучен. Когато за последен път бяхме тук, каза същото. Освен това ти си този, който трябва да се безпокои, сладко момченце. Ти си суперстегнатият триатлонец с тяло-чудо. Аз съм дебелият мухльо с червена коса, вече прехвърлил трийсет и пет. Слава богу, че не дойде с онези тесни гащи, дето толкова си ги обичаш. Просто нямаше да се измъкнеш с непокътнат сфинктер.

— При това положение, дядо, може ли да те черпя едно?

— Съмнявам се. С този детски вид няма да те обслужат.

Джез се изхили и му показа среден пръст.

Отидоха на бара. Погледите не се отлепиха от тях нито за миг. Те се извърнаха, очите им бавно обходиха цялото помещение като зеления лъч на радара. Смели, но не и агресивни. Само колкото да кажат: не сме тук да ви предизвикваме, но сме готови, в случай че вие започнете.

Тази враждебност им беше добре позната, макар все пак отношенията между полицията и гей общността да се бяха подобрили значително след случая Айрланд, когато за разследването бяха привлечени някои от заклетите врагове на хомосексуализма.

На бара имаше място само колкото за един. Джез се напъха и ловко избута с лакти мъжете от двете си страни, та Ред да може да се смести до него.

Барманът беше с дънкова риза с бродирана платка на раменете и фъфлеше едва забележимо:

— Какво да ви предложа, джентълмени?

— Бих искал да говоря със собственика, ако обичате — каза Ред.

— А още нищо лошо не съм направил.

Джез се усмихна. Ред — не.

Бродираният отиде при друг барман, който си дрънкаше с двойка пиячи, и го тупна по рамото.

— Джеф, тези двама джентълмени искат да разменят някоя и друга дума с теб.

Джеф отлепи масивните си ръце от бара без особено желание и се обърна към тях.

— Какво мога да направя за вас?

— Аз съм главен инспектор Меткалф, а това е инспектор Клифтън. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— За?

Беше наежен и изпълнен с недоверие. Джез първи напипа насоката:

— Не се безпокой. Не сме тук за лошо, нито сме дошли да закачаме когото и да било. Искаме само да ти покажем няколко снимки и да те попитаме дали разпознаваш някого от хората на тях.

— Ако не сте тук за лошо, откъде сте все пак?

Ред се наведе напред и с железен глас каза:

— Господине, чу какво каза колегата ми. Сега, ако бъдеш така любезен, бихме искали да видиш тези снимки.

Джеф погледна и двамата, кимна.

Ред му ги подаде. Общо шест — беше добавил три подвеждащи на вече умрели мъже, които нямаше как да бъдат разпознати от който и да е в „Коулхърн“.

Лапите на Джеф загребаха снимките и ги приближиха към светлината на касовия апарат. Той ги прехвърли два пъти набързо, пренареди ги и ги върна на Ред.

— Този съм виждал — посочи снимката, която беше сложил най-отгоре. — Бил е тук няколко пъти.

Ред погледна и дъхът му секна.

Джеймс Кънингам, покойният епископ на Уондзуърт.