Борис Старлинг
Месията (28)

28

— Значи не е бил той? — попита Кейт.

— Не, по никакъв начин — каза Ред. — Дори не знаеше за какво говорим. Мислел, че сме мутрите, които идват да си приберат някакви дългове от хазарт, и като разбра, че не сме, не спря да се хили като идиот. Ако иска да се забърква с разни кръстници, то си е негова работа и не е престъпление. Да, хванахме Кевън Латимър, но той не е нашият човек. Да си плюя на късмета. За една бройка най-после да стигнем до нещо.

— Не можахте ли да го затворите за неподчинение при арест?

— Не. Ние не се идентифицирахме, докато Джез не го хвана.

— И всичките му алибита са проверени?

— За съжаление, да.

— Да видим — каза Дънкан.

Ред му плъзна по масата показанията на Латимър:

— Всички са чисти. В нощта, в която са били убити Филип и Джеймс Кънингам, той е бил в клиника при Хърстпиър пойнт в Съсекс. Лежал е почти месец. Записан на седемнайсети април, напуснал на петнайсети май. Съвсем безнадежден случай според шефа. Стори ми се, че вече му е писнало от Кевън, но явно не може да му откаже лечение.

— Защо? — попита Дънкан, забил очи в текста.

— Защото общината му плаща таксите.

— И по никакъв начин не е възможно Кевън да е избягал през нощта, така ли?

— Не, по никакъв. Клиниката е заключена през нощта и дежурен полицай отговаря за присъствието на всички. Кевън е регистриран като наличен в единайсет вечерта и в седем следващата сутрин.

— За това време може да стигне до Лондон и да се върне.

— Дънкан, той не е можел дори да излезе от тъпата клиника. И дори по някакво чудо да би успял, пак нямаше да стигне далеч. Последният влак за Лондон е в десет и четирийсет и осем, а той няма кола.

— Може да е откраднал.

— Не е докладвано за откраднати превозни средства в радиус от пет километра от клиниката през онази нощ.

— Съучастник?

— Любецки е твърд, че убийствата са работа на един човек. Да не мислиш, че Кевън Латимър има шофьор, който кротко го чака пред къщите, докато брутално убива обитателите им? Я се осъзнай!

— Ами миналия петък?

— Бил е с приятел в бар „Потър“. Цяла нощ.

— Какъв приятел?

— Мъж, макар да останах с впечатлението, че си плаща за услугите. Местните власти са проверили и казват, че и там всичко е чисто.

Дънкан остави листа на масата:

— Не съм сигурен.

— Виж — Ред започна да се нервира, — и аз искам Латимър да е Сребърния език. Ще ми се да е той, защото това би приключило случая и защото е нищожен гнусен педал. Но Латимър не е Сребърния език. Просто не е. Не му стиска да прави това, което е правил Сребърния език. Латимър е от губещите. Той не е… достатъчно добър, за да е Сребърния език.

— Достатъчно добър — вдигна вежди Дънкан, — звучи ми странно.

— Знаеш какво имам предвид, Дънкан.

— Не, не знам. „Достатъчно добър“ предполага одобрение, възхита. Възхищаваш ли се на този тип, Ред? Харесваш ли го?

— Не започвай, Дънкан, не и тук.

— И какво сега? — попита Кейт.

— Вървим по педерастката линия — отвърна Ред.

Дънкан погледна строго:

— Май се шегуваш.

— Ни най-малко. Две от жертвите са имали хомосексуални наклонности, а третата е с професия свещеник, която в никакъв случай не е застрахована от същите. Всички са били намерени голи, само по долни гащи. Това е най-обещаващата линия засега.

— Ако смятате, че ще си гукам с ония кожени мустакати момчета…

— Да, Дънкан. Точно така. Когато Колин Айрланд беше на свобода, ние с Джез правехме същото.

— Сигурно манафите са се кефели. На тебе усмихна ли ти се късметът, Джез?

Джез го погледна равнодушно и не каза нищо.

— Дънкан, затваряй си устата — скастри го Ред. — Ходехме от гей бар на гей бар, говорехме с хората, изслушвахме ги. И, да, наистина беше особено. Живеех в този град повече от десет години и дотогава изобщо не знаех, че съществува целият този свят. Не знаех, че има заведения, където в тоалетната можеш да завариш мъже да правят свирки под писоарите. Не знаех, че обратните заявяват сексуалните си предпочитания с цвета на кърпичката в задния си джоб.

— Страшна работа ти свърши това в края на краищата, а!

— Какво имаш предвид?

— Всичките ти въдички по педерастките заведения се оказаха напразни, нали? Защото Айрланд се предаде сам, за да се изключи от списъка на заподозрените, и ти успя да го пипнеш само благодарение на това. Така че не се е искало много.

— Но ние направихме много. Поне се опитахме. И ако сега не се напънем, после някой ден, когато всичко излезе наяве, разните групи за правата на гейовете в страната ще ревнат, че полицията не дава и пет пари за тях и разкрива извършителите само ако жертвата е виден бял мъж с нужното положение.

Ред отвори папка и извади снимки на умрелите. Не от местопрестъпленията, а от личните им архиви. Паспортна снимка на Филип Родс, който гледа сериозно. Една на Джеймс Кънингам на спокоен обед с чаша вино в ръка. И портретна военна снимка на Джеймс Бъкстън, преливащ от гордост в униформата си.

По четири копия от всяка. Ред ги раздаде като крупие в казино.

— В Лондон има към сто и двайсет барове, кръчми и клубове за гейове. Посъветвах се с хора, близки до тази общност, кои са най-подходящите места. Спряхме се на Уест Енд и Ърлс Корт, откъдето ще започнем довечера. — Разгърна две ксерокопирани страници от „А до Зет“ с набързо драснати червени кръгчета, ярки на фона на черно-бялата мозайка от улици.

— Разделяме се на двойки — подаде едната карта на Дънкан, — ти и Кейт отговаряте за Уест Енд. Идете по местата, които съм отбелязал тук. Джез и аз взимаме Ърлс Корт. Няма нужда да ви казвам да положите всички усилия да не се предизвика масова паника. Ограничавайте се във въпросите си само до бармани, портиери, управители и подобни — те са тези, които виждат всичко и всички в заведенията. Просто питате дали са виждали някой от тези мъже. Не казвате защо ги търсите, естествено. Държите си очите и ушите отворени на четири. Нали? Оставате колкото е необходимо. Ще се видим пак тук утре сутринта точно в десет.

— И умната, момче — каза Кейт и престорено наставнически размаха показалец пред носа на Джез. — Да не си посмял да си играйкаш с тези гнусни мъже.

— Или какво? — попита Джез. — Ще ревнуваш ли?

— Точно така. Знаеш, че те искам целия само за себе си.

— Ами отърви се от господин Тъпчо и може и да ти се отвори парашутът.

— Разкарай се, Джез — изчерви се тя. — Не говори така за него. Не го познаваш.

— Не, но…

— Понякога си истинско лайно, ще знаеш. Просто млъкни.

Тя стана. Дънкан я последва.

— А, Дънкан… — подвикна Ред.

— Да?

— Гледай да се слееш с пейзажа.