Борис Старлинг
Месията (24)

24

След закуска Ред се обади в Парксайд и Хокинс дълго мота и сука, докато реши, че трябвало Ред лично да съобщи новината за Ерик на родителите си. Информирането на близките за смърт, катастрофи или арести си беше работа на полицията, но Хокинс сметна, че случаят е по-особен.

Ред точно затваряше, когато чу, че Хокинс му желае късмет. Той измънка учуден нечленоразделни благодарности и на три пъти се опита да уцели вилката със слушалката.

Мина през Грейт Корт. Мъглата се беше вдигнала, в безкрайния лазурен свод върховете на кулите и контурите на крепостните стени на кеймбриджките колежи се очертаваха с величествена яснота. Свежа зимна утрин, в която студът и слънцето с общи усилия се мъчеха да прочистят душите на онези, за които денят беше като всички останали.

За Ред бяха изминали вече седем часа от него и той никога нямаше да е като всички останали.

Трябваха му петнайсет минути да стигне до Грейндж Роуд, където държеше очуканото си сиво мини метро. На студентите не беше позволено да държат колите си в Кеймбридж без специално разрешително, но Ред не зачиташе забраната, откакто беше започнал последната си година през октомври. Оставяше колата си на Грейндж Роуд, защото там нямаше ограничения за паркиране и защото единственият с относителна власт, който можеше да го види там, беше човекът, който се грижеше за игрищата на „Тринити“.

За по-малко от половин час Ред стигна от Кеймбридж до дома на родителите си в селцето Мъч Хадам. Влезе в главната улица на селото малко преди десет часа и изведнъж намрази мястото, където беше живял. Намрази самодоволството на средния англичанин, което Мъч Хадам не само олицетворяваше, но и ентусиазирано приемаше: белите къщи от времето на Тюдорите с черните греди бяха осеяли пътя, а китните бензиностанцийки бяха толкова малки, че приличаха на намалени във формат три четвърти; плюс знака, който нафукано гласеше НАЙ-ДОБРЕ ПОДДЪРЖАНОТО СЕЛО В ХАРТФОРДШИР. Гадни, егоистични, твърди консерватори живееха тук, бронирани в домашния си уют, загърбили проблемите отвъд добре поддържаните си ливадки.

Ред си представи ефекта от ареста на Ерик в селото и стисна волана с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Вече си ги представяше как клюкарстват на сутрешното кафе и вечерната бира в кръчмата: двулични харпии, които ще се опиянят от тази драма и вълнението, което тя щеше да донесе, и от срама на Меткалфови; ще предлагат помощ, която знаят, че никога няма да им се наложи да окажат, ще си споделят как винаги са си знаели, винаги, че нещо не е наред с това момче.

Робърт и Маргарет Меткалф живееха точно в другия край на селото, в първата къща зад пътния знак за позволена скорост извън населено място. Ред сви в отбивката и за малко не се сблъска с ровъра на баща си, който излизаше бавно от портата.

Баща му смъкна прозореца.

— Ред! Каква изненада. Адски късмет, че не ме удари. Ще поостанеш ли? Малко бързам, но ще се върна по някое време следобед.

Милият татко. Винаги симпатичният оптимист, дори и бизнесът му да пропадаше с пълна сила. Ред се наведе през прозореца.

— Татко, трябва да говоря с теб. С теб и мама.

— Не може ли да почака? Имам среща в банката в Ситито в единайсет и половина и се опасявам, че искат да ми наложат възбрана, освен ако бързо-бързо не им се явя с убедителни оправдания. Вече започнаха да подмятат за съдия-изпълнител. Наистина е жизненоважно да съм там навреме.

— Татко… случи се нещо.

Болката трябва да е проличала ясно по лицето на Ред, защото той видя как рошавите вежди на баща му се сключиха от ужас.

— Какво? Какво се е случило?

— Мама вътре ли е?

— Да. Да, разбира се. Какво е станало, Ред?

— По-добре да кажа и на двама ви едновременно.

— Какво има? Добре ли си? Нещо да не се е случило с Ерик?

— Татко. Моля те.

Ред потегли по чакъла точно до мястото за паркиране пред прозореца на килера. Баща му го пусна пръв, после спря до него. Мълчаливо влязоха в къщата.

Майка му гладеше пред телевизора в кухнята. Щом видя сина си, възкликна тихо и пристъпи встрани от дъската, за да може да го прегърне.

— Маргарет — рече мъжът й, — Ред има лоши новини.

Тя спря на няколко крачки от тях. Поглеждаше несигурно ту към единия, ту към другия.

— Какво? Какво се е случило?

Ред издърпа стол изпод кухненската маса.

— Седни, мамо. И ти, татко.

Те седнаха послушно, като кучета, чакащи храна.

Ред не знаеше какво да каже, затова просто започна от началото. Застина прав, движеха се само устните и очите му. Държеше ръцете си притиснати силно в джобовете на панталона и не се поклащаше на краката си.

Разказа цялата история за двайсет минути. Единственото, което премълча, беше обещанието му към Ерик да не казва на никого. Иначе им преразказа всичко — изповедта на Ерик, „Месията“, пътя до полицията, ареста, обвинението. Не знаеше какво да им спести, така че не им спести нищо.

Ред наблюдаваше родителите си по време на целия монолог. Той видя как майка му слага ръка на сърцето си и не я помества, сякаш едничко това докосване поддържаше ударите му. Баща му бавно клатеше глава и шепнеше:

— Боже мой, Боже мой.

Сълзи се плъзнаха под клепачите на майка му и се стекоха по лицето й, докато тя не ги облиза от устните си. Честни хора, обикновени хора, които не заслужаваха животът им да бъде разбит по този начин.

Когато Ред свърши, настана тишина, отмервана от цъкането на секундната стрелка на стенния часовник.

— Къде сбъркахме? — попита майка му повече себе си, отколкото някой друг в стаята.

— Мамо…

— Остави това. — Баща му, опитва се да бъде авторитетен. — Няма значение къде сме сбъркали. Въпросът е какво можем да направим сега.

— Не можем да направим нищо, тате.

— Нищо? Все трябва да има нещо. Може да видим Ерик вероятно?

— Не знам. Трябва да се провери в полицията.

— Но той ни е син — проплака Маргарет. — Трябва да го видим. Наше… право е да го видим. Нали?

— Мамо — Ред сложи ръка върху нейната.

Баща му стана и кракът на стола изскърца по линолеума.

— Трябва да се обадя в банката. Да им кажа, че няма да мога.

— Робърт! За това ли мислиш сега? Ти и проклетата банка! Синът ти току-що е бил…

Ред притисна ръката на майка си още по-силно.

— Остави го, мамо. Татко е прав. Първо трябва да оправи това.

Преди всичко наистина да потъне, си помисли, но не го каза.

Те гледаха как Робърт излиза от кухнята, как гърбът му е изправен въпреки смазващата сила на шока, и чуха гласа му от другата стая:

— Майкъл? Робърт Меткалф на телефона… Много добре, благодаря. А вие?… Чудесно, чудесно… Вижте, тук изникна нещо… Не, точно така… Опасявам се, че няма да мога… Нещо доста сериозно… Не може ли да се срещнем, когато всичко тук се изясни?… Да, много мило… Не, не съвсем… Аз ви благодаря… Довиждане.

Върна се в кухнята. Отпусна се на стола и си разтърка очите, изтощен от провеждането на толкова елементарния разговор.

Майката и бащата погледнаха сина.

— Какво ще правим сега, Ред? — попита баща му. Не беше молба за съвет, а вик за помощ.

Майка му и баща му, вцепенени от шока, не можеха да вземат решение. Сега Ред беше техният родител, сега той ги защитаваше, взимаше решение вместо тях, както бяха правили те, когато той беше дете. Ред и Ерик, и двамата хора на действието всеки по своя начин, бяха дали път на събития, които се завихряха в уютния свят на Робърт и Маргарет Меткалф като ураган. Родителите му зависеха от по-големия си син, за да им помогне да се справят с извършеното от по-малкия. Ред виждаше тяхната безпомощност и знаеше, че не трябва да допуска отчаянието им.

— Ще изчезнем оттук, още сега, и ще се върнем в Кеймбридж. Ще се регистрирате в някой хотел под фалшиви имена и…

Гласът на баща му го сряза.

— Ред, дължа на банката хиляди лири. Къщата вече е ипотекирана и съм някъде на ей толкова — показа с два пръста милиметър разстояние. — Откъде ще вземем пари за хотел?

Ведростта на баща му се стопяваше от ужаса на нещастието, който бавно изпълваше въздуха.

— Татко, нямаме избор. Пресата ще разбере за Ерик всеки момент и тутакси ще се изстрелят насам. Тук ще заприлича на Пикадили Съркъс по обед. Няма да можеш дори да си издухаш носа, без да го отразят. Трябва да изчезнете. Веднага.

— Няма да позволя някакви гадни… репортери да газят тук. Оставам. Не стъпвам по никакви хотели.

Съпротивата му беше покъртителна в своята безпомощност. Ред сложи ръка на рамото на баща си.

— Не е задължително хотелът да е скъп, татко. Пълно е с непретенциозни хотелчета, които ще ни свършат работа. Ще отседнете в някой от тях и след това ще проверим дали можем да се видим с Ерик. Но няма да оставате тук. Ще помолим полицията да хвърля по едно око на къщата. — Погледна майка си: — Мамо, стегни багажа…

Тя кимна разсеяно и затътри нозе към вратата. Баща и син седяха в кухнята и слушаха шушкането й на горния етаж.

Десет минути по-късно вече пътуваха към Кеймбридж с роувъра. Ред беше зад волана, защото не мислеше, че точно сега някой от родителите му би могъл дори да го изкара от двора, без да се блъсне някъде.