Борис Старлинг
Месията (21)

21

Събота, 25 юли 1998

Джеймс Бъкстън не отговори на позвъняването на вратата.

— Сигурна съм, че каза дванайсет и половина — каза Каролайн.

— Може просто да е отскочил до магазина — отговори Рупърт. — Да отидем в някоя кръчма и след половин час да опитаме отново.

— Не, Рупърт. Всичките кръчми по реката тук, в Пътни, вече са фраш. Не можем да си намерим място на открито за нищо на света, а вътре сега е фурна. Все пак Джеймс не закъснява. Сигурно ще се появи скоро.

— Ще пробвам по телефона. — Рупърт опипа джоба си. — По дяволите. Забравил съм си мобифона. Имаш ли десет пенса?

Каролайн си отвори портмонето и преся блестящите сребристи монетки.

— Не, само по двайсет — подаде му една. — Мисля, че има телефон в заведението на ъгъла. Точно зад стълба.

Рупърт се запъти натам и спря. Присви късогледите си очи към мъжа, който носеше четири тежки торби покупки с разперени ръце, така че торбите да не му се удрят в краката.

— Това е Ник, нали? — каза той.

Каролайн проследи погледа му:

— Да, май да. — Повиши глас — Ник! Ник!

Ник Бъкстън успя да вдигне торбите с покупки в дясната си ръка някъде до нивото на кръста, което трябваше да мине за поздрав, и забърза крачка. Когато стигна до тях, беше задъхан и капка пот се стече пред лявото му ухо.

— По дяволите, загубил съм форма — каза той и се наведе напред да целуне Каролайн по бузите. — Каролайн. Колко е хубаво, че те виждам. — Обърна се към Рупърт и вирна средния си пръст през дръжката на пликовете да се здрависа с него. — Рупърт, стари приятелю. Как си, по дяволите? И какво стърчите двамата като безпризорни?

— Трябваше да обядваме с брат ти, но него го няма — каза Каролайн.

— Няма ли го? Каза, че ще си бъде тук. Понеже току-що се връщам от провинцията — врътна глава към раницата на гърба си, — реших да напазарувам на връщане. Адска жега, а!

Той даде две от торбите на Рупърт и отвори вратата. Фоайето беше тъмно и хладно. Рупърт и Каролайн го последваха нагоре по стълбите до апартамента на първия етаж. Ник остави торбите на плота в кухнята и си избърса челото. Провикна се:

— Джеймс! Джеймс! Рупърт и Каролайн са тук!

Не последва отговор.

Рупърт остави на кухненската маса двете торби, които беше поел от Ник, и сбърчи нос.

— Нещо странно мирише.

Ник, почти вече излязъл от кухнята, погледна назад през рамо.

— От Джеймс ще да е. Войнишка му работа. Сто на сто не се е къпал цял месец.

Влязоха в хола.

В този миг Каролайн изпищя пронизително, а тялото на припадналия Рупърт тупна на пода. Ник просто стоеше и знаеше, че гледката ще го преследва цял живот.