Борис Старлинг
Месията (121)

121

Ред дойде в съзнание, подпрян на стената в кухнята. Единствената светлина идваше от мъждукащите свещи на масата, така че му беше нужно известно време да се приспособи.

Той погледна стенния часовник. Малко след единайсет. Бил е в безсъзнание около два часа.

Кухненската маса беше сложена за тринайсет души. В края откъм вратата нямаше прибори. От двете дълги страни бяха постлани по шест сета и на далечния тесен край един.

На масата имаше буркан пред всеки стол освен пред онзи в дъното и другия вдясно от него, където имаше чинии с месо.

Бурканите бяха малки стъклени и във всеки от тях висеше нещо.

Ред се изправи, вгледа се по-внимателно в най-близкия буркан и видя какво е.

Език.

Единайсет буркана с единайсет езика.

Джез се появи внезапно на прага.

Има моменти, когато хора около теб изпадат в крайни емоционални състояния толкова неочаквано, че погледът ти към тях се променя завинаги. Когато за пръв път видиш някой мил човек вбесен, наистина вбесен, или когато за пръв път видиш някой абсолютен непукист да се сломи и да се разплаче. След това никога повече не можеш да ги видиш по същия начин. Нещо се променя и не може да се върне назад.

Когато Ред се обърна да погледне Джез, имаше чувството, че вижда напълно непознат. Лицето, което беше вперило очи в него, имаше чертите на Джез, но изразът на това лице не беше на онзи Джез, когото Ред познаваше. Беше го виждал разкривено от ярост или смях, или болка, но никога не го беше виждал толкова… толкова празно. Лице, което не излъчва нищо. Просто празнота.

Не е бил Дънкан. Изобщо не е бил Дънкан. Джез.

Беше облечен в неопренов костюм. След секунда недоумение Ред осъзна причината и мислено му свали шапка — кръвта не се вижда върху черното и гумата не оставя влакънца. Идеалното облекло за убиец.

Джез се приближи.

— Аз ще седна начело на масата. Ти ще седнеш от дясната ми страна. Външната врата е заключена и аз съм по-едър и по-силен от теб. Освен това съм сигурен, че си достатъчно умен и няма да се опиташ да вършиш глупости.

Ред заобиколи масата и седна на посочения му стол. Гадеше му се. Само запази спокойствие, каза си той. Остави го да говори.

Езиците в бурканите се плезеха на Ред като пародия на задружна семейна трапеза.

Не гледай езиците. Съсредоточи се върху Джез.

Черният сак беше на пода до стола му.

Голям сак. Достатъчно голям, че да побере цялата храна, а също и бурканите. И каквото още му беше необходимо за вечерта.

Джез се наведе и извади нещо от него. Парче пурпурен плат, сгънат на четири. Той го разтвори със замах и го облече през главата си.

Багреница. Като онази, с която Исус е бил облечен по пътя за Голгота.

На масата пред тях имаше две бутилки червено вино. Отворени. Джез седна и наля и на двамата по чаша.

— Първата от четирите — започна той. — Пасхалният ритуал изисква всеки, дори и най-бедният от бедните, да изпие своите четири чаши вино.

Ред отпи. Стипчива топлина се разля по зъбите и езика му.

Езикът му. Господи, не.

По средата на масата имаше четири малки купи с подправки. Джез протегна ръка към тях.

— Горчиви треви за агнешкото — каза той. — Намачкани дафинови листа, риган, босилек и хрян. Те символизират горчивия египетски плен на евреите. — Той поръси малко от подправките върху месото в чинията на Ред и после в своята. — Хайде. Яж.

Ядяха, без да говорят. Агнешкото беше сухо и трудно за преглъщане, така че Ред трябваше да го прокарва с виното.

Той усещаше само празнота в цялата тази тишина. В главата му не се оформяше никакъв ясен план за действие. Опитваше се да се успокои и се надяваше, че нещата сами ще се избистрят, но после се напрегна и все пак пробва да измисли нещо. Нито един от подходите не даде резултат. Умът му беше блокирал в самозащитна реакция, защото не беше по силите му да приеме чудовищността на положението, без да се пръсне.

Филии хляб бяха подредени в чиния зад купичките с подправки. Джез взе една, разчупи я на две и предложи половинката на Ред.

— И когато те ядяха, Исус, като взе хляб, и благослови, преломи, даде им и рече: вземете, яжте, това е Моето тяло.

Ред погледна хляба в ръката си, после вдигна очи към Джез.

Просто парче хляб.

Джез го гледаше, без да мигне.

Преглътни гордостта си, Ред. Преглътни залъка.

Ред сложи хляба в устата си и започна да дъвче. Беше неприятен. Безквасен. Той отми вкуса с още малко вино. Джез му наля нова чаша.

— Също взе и чашата след вечеря, като рече: тази чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива. — Погледна към Ред. — Изпий я.

— Това не е твоята…

— Изпий я.

Ред надигна ръба на чашата и виното навлажни устните му.

Джез привърши с агнешкото си. Ред не бързаше. Джез го наблюдаваше как яде. Изглежда, също не бързаше. Когато Ред най-после без желание остави ножа и вилицата заедно, Джез промълви:

— Събуй си обувките.

— Какво?

— Събуй си обувките.

Ред бутна стола си назад, така че да може да си изтегли краката, и бавно свали обувките.

— А сега чорапите.

Ред си махна чорапите и ги остави върху обувките. Единият падна на пода.

Джез се наведе и вдигна пластмасов леген със сапунена вода. Коленичи пред Ред и сложи легена на пода до краката му. Водата се разплиска, но не се разля.

Джез взе малък пешкир за ръце и го метна на лявото си рамо. После потопи двете си ръце във водата и посегна за десния крак на Ред.

— Не се опитвай да правиш нищо, защото ще ти счупя краката. Ясно?

Ред кимна.

Джез взе крака му в ръцете си и започна да го мие. Изми горната страна, по която сухожилията се бяха опънали ветрилообразно към петте пръста. После изми стъпалото на крака и накрая между пръстите. Когато свърши с десния крак, взе левия и повтори процедурата. Правеше всичко това бавно и нежно и същевременно говореше с нисък монотонен глас.

— Стана от вечерята, съблече горната Си дреха и като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците си и да ги отрива с убруса, с който бе препасан… Исус му казва: умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист; и вие сте чисти, ала не всички. Защото Той знаеше кой щеше да го предаде, затова и рече: не всички сте чисти.

Джез изсуши краката на Ред с пешкира. Когато свърши, се изправи и седна на стола си.

— Защо? — попита Ред.

Един въпрос. Отговорът му беше цял живот.

— Какво защо?

— Защо така? Какво те прави Месията?

Джез се усмихна и Ред разбра, че точно този въпрос беше очаквал.

— Аз умрях и после се родих отново.

— Какво?

— Възкръснах.

— Джез, какви ги говориш?

— Аз умрях на Разпети петък и на третия ден станах от мъртвите.

— Разпети петък е утре — каза Ред и погледна часовника. Беше дванайсет без двайсет. — Почти днес.

— Не утре. На един Разпети петък преди много години. На Разпети петък 1982 година, ако трябва да бъда точен. — Джез вдигна вежди, сякаш датата трябваше да означава нещо за Ред. — Не си ли спомняш? — попита той.

— Кое да си спомням?

Джез помълча. Вгледа се в синия пламък на свещта до себе си.

— На Разпети петък преживях злополука. Бях в кома три дни. Животът ми се е поддържал с апаратура. През цялото време не съм можел да дишам самостоятелно, не съм можел да се храня, да виждам, да чувам. Бях погребан под повърхността на живота. Докторите са смятали, че е въпрос на време да умра. Канели се да съобщят на родителите ми, че имат намерение да спрат апаратурата. — Погледна към тавана. — Искали са да ми дръпнат щепсела.

Ред не каза нищо.

— Но тогава, на самия Великден, съм дошъл в съзнание. Просто така. До един момент съм в кома и изведнъж в следващия миг отново съм жив, сякаш нищо не е било. Първият доктор, който ме видя, помислил, че съм призрак. За малко не получил сърдечен удар.

— И си бил добре?

— Да. Бях добре. Повече от добре. В интерес на истината, болничните служители не можеха да повярват, че нищо ми няма. Те очакваха най-малкото сериозни мозъчни увреждания, но нямах. Нито драскотина. Подложиха ме на всички тестове, които можаха да измислят, и след всеки излизах с развети знамена. Нямах и помен от мозъчна травма.

На твое място не бих бил толкова сигурен, помисли си Ред.

— Докторите казаха, че било като по чудо. Не. Казаха, че е чудо.

Ред започна да разбира.

Джез помълча няколко секунди и продължи.

— Не искаш ли да знаеш каква беше злополуката?

— О, да. Разбира се.

— Бях блъснат от кола.

Нещо проблесна в паметта му. Нещо се опитваше да изплува.

— Бях блъснат от кола — додаде Джез, — но шофьорът не спря. Той си продължи.

Нещо бързо изплуваше в мозъка му.

— Той просто си продължи по пътя, Ред. Блъсна ме и избяга. На Разпети петък. В Кеймбридж.

Взрив — и той разбра. За частица от секундата преди Джез да довърши, Ред разбра.

— Ти караше тази кола. Ти беше този, който ме блъсна. — Джез се наведе напред. — Ти си този, който за малко не ме уби.