Борис Старлинг
Месията (113)

113

Четвъртък, 7 април 30 г. сл.хр., Йерусалим

— Един от вас ще ме предаде.

Бъбренето край масата внезапно замря. Оранжевата светлина на свещите обливаше лицата на мъжете, седнали на пейките около ниската маса. Съдбовните думи отекнаха в тежките греди на стените и тавана.

Симон се сви, сякаш очакваше предателят да падне поразен. Тома поклащаше невярващо глава. Останалите апостоли се спогледаха, вцепенени от ужас и тревога.

Исус беше седнал в средата помежду им и гледаше така, сякаш вече принадлежеше към друг свят. Очите Му не прескачаха от лице на лице. Той се взираше напред и малко нагоре, сякаш виждаше нещо недостъпно за тях.

Петър седеше от дясната му страна, а Йоан отляво. Бяха толкова различни — мъдрецът Петър, брадатият възрастен мъж с напрегнато лице, и Йоан с бебешкия си вид, свил глава над скута на Исус.

Петър се наведе през Исус и пошепна на Йоан.

— Кой е той? За кого говори?

Йоан го погледна с безразличие. От дванайсетимата той изглеждаше най-незасегнат. Любимецът на Исус. Не можеше той да е предопределеният да предаде Месията си.

Йоан сви рамене.

Петър прошепна пак:

— Хайде, попитай нашия Господ.

Йоан вдига воднисти очи към лицето на Исус над себе си:

— Господи, кой е той?

Исус не го погледна. Сякаш не беше чул въпроса. Но точно когато Йоан понечи да повтори въпроса, Той проговори.

— Който топне с Мен в блюдото, той ще Ме предаде.

И всеки от учениците Му се обърна към Него, а Той продължи да гледа пред Себе си в унес.

Обичаят изискваше домакинът на пасхалната вечеря да предложи на гостите си парче маца, потопено в хазарет, червен сос от горчиви треви. Тази традиция водеше началото си още от онази Пасха в памет на Изхода, когато Исус Навин отпразнувал влизането на избрания народ в Ханаан и с натопения залък изразил признателността и приятелството си към всички оцелели след дългия път в пустинята.

Отново Петър наруши тишината. Той се обърна към Филип, който седеше от дясната му страна, и смотолеви нещо. Тома, който седеше от другата страна на Филип, каза друго. От откъслечните им думи се разрасна разговор, който се завъртя на едната страна, после на другата, докато апостолите не започнаха да си говорят разпалено на групички по двама-трима.

Какво ли имаше предвид? Кой ли щеше да Го предаде? Кому ще Го предаде?

Думите им преливаха и се разбиваха в мъжа, седнал в средата на масата, но Той сякаш нищо не чуваше.

Изчака няколко минути, докато те напълно бяха погълнати от бърборенето си, и премести погледа си върху едного, който седеше точно срещу него, и задържа очи.

Юда Искариот отвърна на погледа на своя Господ и разбра.

Двамата сякаш бяха свързани в сноп светлина, който изключваше всички останали. Той не избледняваше в края, просто свършваше отведнъж. Беше и после изчезна, едно цяло изолирано от останалия свят и самодостатъчно в себе си.

Исус потопи безквасния хляб в хазарета и го вдигна към Юда.

Не го подаде през масата, нито го остави, та Юда сам да си го вземе, а го вдигна с два пръста Юда да го приеме от Него.

Юда протегна ръка към него. Към своя залък. Към своята съдба.

Пръстите им се докоснаха леко, когато парченцето премина от едната ръка в другата, и с този кратък допир отговорността падна върху смъртните плещи на Юда.

Светлинният тунел внезапно се стопи и ромолът на разговора замря.

Исус продума на Юда:

— Каквото вършиш, върши го по-скоро.

Юда усети как тялото му става от пейката. Сякаш го водеше чужда сила.

Останалите го гледаха. Той виждаше изненаданите им погледи, но не можеше да различи отделните им черти. Само лицето на Месията оставаше ясно.

Нечий глас, може би на Андрей, питаше дали Юда е станал, за да отиде и да раздаде на бедните.

Разбира се. Всички на пасхалната трапеза трябва да изпият четири чаши вино: първата с благословията (кидуш), втората по време на молитвата за агнето (хагадаш), третата след благодарствените молитви и четвъртата със заключителната молитва. Освен това всеки път трябва да се пие от различен бокал, символ на четирите царства, определени от пророк Данаил за потисници на евреите — халдейци, мидяни, вавилони и римляни. Дори най-бедният от бедните трябва да изпие своите четири чаши. Ако те не могат да си го позволят, получават милостиня. Но никой не бива да пропусне тази част от обичая.

Юда беше ковчежникът на дванайсетте. Той пазеше парите. Ако някой трябваше да бъде пратен, за да подпомогне бедните, винаги беше той.

Нека останалите си мислят, че това е, което Юда ще направи. Само той и Месията знаеха истината. Такъв беше техния личен договор.

Никога до този момент Юда не се беше чувствал толкова самотен.

 

 

Къщата, в която се бяха събрали за Песах, принадлежеше на един от слугите на Йосиф от Ариматея. Бяха се договорили да му оставят кожата на закланото агне в знак на благодарност.

Юда побърза да излезе от портата и да се потопи във врявата на Сион през тази празнична нощ. Сион, най-старата част на Йерусалим, беше лабиринт от сергии и пазарища, покриви с тераси и усойни дворове. Кварталът беше извън обсега на римските стражи — уличките между къщите бяха толкова тесни, че с цялото си бойно снаряжение те не можеха да минат оттук, а невъоръжени стъпваха само ако не им беше мил животът.

Като че ли целият свят се беше изсипал в Йерусалим. Повече от 100 000 поклонници се бяха натъпкали в града, което тройно надминаваше броя на постоянните жители. Те се гушеха под всяка стряха и в претъпканите шатри, върху покривите на къщите — като накацали птици, или просто седяха по улиците. Всички поклонници трябваше да бъдат в Йерусалим тази нощ, защото тук се ядеше от пасхалното агне. Всяко блюдо беше еднакво навсякъде — както е описано в книга Изход.

Юда тръгна по тесните улички и силата продължаваше да го води. Огньовете, на които се печаха агнетата, пращяха и пукаха в студения нощен въздух и се усещаше специфичния аромат на рожковите в кипящата саламура. Шумът на града звучеше в ушите му с нестройната врява на улични продавачи, глашатаи, пастири, търговци, певци и животни. Той си проправяше път сред тълпата, стиснал здраво кесията с парите.

Най-накрая стигна до двора на Храма, където дори и по това време още жертвопринасяха агнета пред гъстата жадна тълпа. Земята беше в кръв до глезените и колячите бяха затънали в работа. Юда гледаше как хващат животните и им прерязват гръкляна, и кръвта шурва като червен фонтан, а тялото се разтриса в последен гърч.

Кръв на Агнеца, която изкупваш греховете човешки, имай милост към мене.

Заобиколи главната порта и се запъти към трапезарията на Храма, където се хранеха първосвещениците. Никой не препречи пътя му.

Стигна до огромната дървена врата на трапезарията и я бутна. Беше голяма сводеста зала, препълнена с хранещи се и от двете страни на трите дълги маси, разположени успоредно по дължината на помещението. Зад тях под прав ъгъл на малък подиум стоеше височайшата маса, запазена за най-именитите свещеници.

Юда се запъти право натам. Имаше чувството, че всеки, покрай когото минаваше, се обръща след него.

Изкачи стъпалата към свещениците. Всички столове бяха от задната страна на масата, така че да не се налага на никой от тях да е с гръб към седящите долу. Тръгна покрай предната страна.

Спря по средата, точно срещу първосвещеника Кайафа. Зад Кайафа стоеше Йонатан, началник на храмовата стража. Шумът в залата заглъхна и изведнъж съвсем секна.

Кайафа погледна Юда, но не каза нищо.

Юда беше този, който проговори в тишината.

— Дойдох да предам Господ Исус Христос.

 

 

Йонатан събра отряд от петстотин души, който да отиде в Гетсиманската градина.

Когато ги изведе от Храма, все още беше тъмно и затова бяха натоварени с факли и оръжия. При Златната порта се събраха със стоте римски воини, специално изпратени от самия тетрарх Ирод Антипа под командването на Йонатан.

Вече шестстотин мъже, те потеглиха бързо към долината Кедрон. Заобикаляха надгробните плочи, минавайки през Йосафатското гробище, и после нагазиха в мудно точещата се вада от кръв и животински вътрешности, която идваше откъм олтара на Храма. Под краката им беше хлъзгаво, а ноздрите им се пълнеха с вонята на гниеща карантия.

Разделиха се при гроба на Авесалом. Центурионите се спуснаха към моста, който свързваше Йерусалим с маслиновата горичка. Щяха да превземат моста веднага щом апостолите минат по него. Йонатан поведе своите хора нагоре по хълма към самата маслинова горичка, а оттам Юда ги заведе до пещерата, където трябваше да е Исус.

Той не беше му казал, че ще бъде там, но Юда знаеше. Той притежаваше невидима сила, която само Юда можеше да усети. Сила, достатъчна да се почувства, макар и невидима. Тя го теглеше към неумолимата му съдба.

Кесията тежеше в ръката му с трийсетте сребърника, които му бяха платили. Заплащането го обвързваше със споразумението и му даваше законна сила. Без него Юда можеше по всяко време да си тръгне. Не че щеше да го направи, разбира се. Това, което вършеше, не беше по негова собствена воля. Изобщо не се замисли, когато взимаше сребърниците. Сега те бяха в кесията му заедно с парите на апостолите.

Исус ги чакаше близо до пещерата, на завет под няколко млади маслинови дръвчета. Зад него бяха застанали тримата най-близки от апостолите му — Петър, намръщен над брадата, заедно с Яков и Йоан, синове на гърма. Техните обвинителни погледи се забиха в Юда със силата на най-острото копие.

Месията беше спокоен след своята тъга.

— Кого търсите? — попита Исус.

Глас откъм гърба на Юда — Йонатан:

— Исус Назарянина.

— Аз съм.

Не трепна. Не се скри.

От лявата страна на Юда някой излезе напред и в студения здрач се мярнаха метални проблясъци. Ножът на Петър изсвистя във въздуха над главата на един от стражарите и му отряза ухото.

Останалите апостоли дотърчаха откъм дърветата, водеше ги Симон.

Петър стоеше с гол меч, озъбен срещу стражарите.

Месията се намираше на ничия земя — между апостолите и стражарите. Съдник и победител едновременно.

Той се обърна към Петър и гласът му беше строг, но сдържан:

— Прибери ножа в ножницата, защото който нож вади, от нож ще загине.

И сега Юда разбра.

Исус стоеше пред пленителите си и с него беше силата небесна, така величествена, че превръщаше в нищожни и смешни дребнавите домогвания на смъртните наоколо. Но Той избра да не използва тази Си власт. Знаеше всичко, което трябваше да Му се случи. Предаваше се на волята на мъже, които бяха прашинки в сравнение с Него.

Исус махна към апостолите, но говореше на Йонатан:

— Рекох ви, че аз съм Аз. Прочее, ако Мене търсите, оставете тези да си отидат.

Стражите пристъпиха към Него бавно и предпазливо, сякаш очакваха да паднат в клопка. Те положиха треперещите си ръце върху Исус. Когато видяха, че не се противи, завързаха му ръцете и краката му и го отведоха.

Юда гледаше как се отдалечават. Когато се обърна, останалите апостоли си бяха тръгнали.

Сега в цялата градина имаше само един човек, изправен лице в лице с чудовищното си дело.

 

 

Върна трийсетте сребърника в Храма.

Кайафа беше в работната си стая заедно с Анна и с други свещеници садукеи. Те се отнесоха с безразличие към Юда. Беше си свършил работата — сега вече беше никой.

Юда остави кесията на писалището и се обърна към Кайафа.

— Съгреших, като предадох невинна кръв.

Кайафа взе кесията и я повъртя в пръстите си. После му я върна.

— Какво ни засяга нас? Твоя си работа.

Така си изми ръцете. Това не беше негова съдба. Не беше негова жестоката отговорност.

Юда бързо напусна стаята и мина покрай олтара в двора на свещениците, където отвори кесията и хвърли сребърниците на земята. Той бързаше, объркан, през външния двор, през ниската част на града на зазоряване и право през Златната порта, където се бяха срещнали храмовите стражи и центурионите на Ирод само преди няколко часа.

Най-после стигна до една гола скала над долината Енном и чак там спря. Тлеещи купчини смет осейваха земята около него.

Никога не беше си представял такъв край.

Естествено, не знаеше какъв ще е краят. Беше му дадена роля и той я беше изпълнил. И пак щеше да я изпълнява — до края и отвъд.

Сега имаше само един изход.

Исус през цялото време беше знаел какво ще Му се случи. Знаел е още откакто първосвещениците започнаха да посредничат между римляните и мирното население, че ще го предадат на властите колкото се може по-скоро. Римляните държаха отговорни първосвещениците за всеки изблик на гражданско недоволство. Нямаше да позволят Исус да стане средоточие на такова недоволство, не и в това буре барут, каквото е Йерусалим по време на Песах.

Исус знаеше, че трябва да умре, за да бъде спасен човешкият род. Само чрез очистването от греховете, чрез неговото страдание щеше да се постигне това спасение. Той можеше да спре всичко още в Гетсиманската градина, но не го беше направил.

Всеки от тях трябваше да измине своя път.

Ами пътят на Юда?

Той беше извършил едно от най-отвратителните престъпления в еврейския закон — предателството на невинна кръв. Месията, Когото бе предал, не беше престъпил никоя повеля. Но Юда го беше предал право в ръцете на Неговите убийци. Няма никакво значение, че всеки от дванайсетимата можеше да бъде избран за извършител на предателството. Той беше белязан и трябваше да изкупи вината си.

Тръгна към едно дърво точно на ръба на скалата. Свали препаската от робата си и направи примка. Надяна въжето на един клон, надвиснал над урвата, завърза го и го дръпна, за да провери здравината му.

Сложи примката на врата си.

Когато животът си отива, идва достойнството в смъртта. Човек може да докаже стойността си и с последния жест. Човек, чиято душа отлита към Голгота, за да помоли за прошка Месията, когото е предал.

Юда Искариот направи стъпка в нищото и се обеси.